Унижаваме се! Всекидневно!

снимка: БОРИСЛАВ НИКОЛОВ Американският посланик Джеймс Уорлик се изказва по всички възможни вътрешнополитически теми наравно с премиера Бойко Борисов. Но не той е виновен за това.

Тези дни се отвратих. Почувствах се унизен и ще разкажа защо.

Американският посланик Джеймс Уорлик коментира промените в кабинета. Съжали за Трайков, даде акъл за „Белене“, похвали Борисов. Не в него е проблемът. Той е пратен в България, за да защитава интересите на държавата си. Когато такъв човек каже „Трайков работеше добре със САЩ и Русия и винаги в интерес на българските граждани“, това означава, че Трайков е работил всичко, но не и в интерес на българските граждани.

Уорлик е критикуван, че се държи като генерал-губернатор, но как всъщност се държи обществото, където е пратен?

Държи се като губерния.

Медиите, изразител на общественото мнение, не просто дават микрофон на посланика (нека бъде така в името на плурализма), а свеждат глави, за да се възкачи той и изкоментира всичко, що ходи, лети, пълзи в България. Той не е разпитван, за да информира, а да даде височайшата си оценка. Сигурен съм, нито един гражданин на държавата България, бил той и журналист, не може да обясни като какъв например Уорлик е питан непрекъснато за интеграцията на ромите. Защо той, а не посланикът на Финландия, Люксембург или Япония следваше да се изкаже за драмите в Катуница?

Последното телевизионно интервю на Уорлик бе анонсирано с „Одобряват ли САЩ промените в българското правителство“. Има ли по-голямо самоунижение от това изречение? Суверенна държава ли сме? Това не е национална самообида, това е унижение за нас, формирани като общност. По друг канал настойчиво да се произнесе за промените в кабинета бе питан и британският посланик Джонатан Алън. „Има малка опасност, когато чужди посланици говорят кои да са министри“, отговори благородно Алън. С което даде диагноза не само на разградения ни държавен двор, но и за

липсата на дух, достойнство и интелект

в самите нас.

В годините на тоталитаризма всичко – и хубаво, и лошо, произтичаше „отгоре“. Отгоре надолу течаха директиви, оценки, поощрения, наказания. В годините на демокрацията това, което е „долу“, уж притежава съдбата си, но непрекъснато търси знак свише. Без благословия „отгоре“ тия „долу“ нямат опора, не знаят какво е хубаво, лошо, накъде да вървят, как, даже не проумяват, че следва да са самостоятелни. Не може да е свободен този, който през ум не му минава, че свободата му трябва. Не може държателят на микрофона да не потърси благословия от големия брат, без сам да проумее, че не бива. Във вътрешен план всичко това се проявява в крепката бащинска десница, която непрекъснато търсим. Във външен – в

машиналната замяна на големия източен брат със западен

Действителността ни дава и други примери. В България се разгаря скандал не когато се случи нещо незаконно, непочтено, отвратително. Разгаря се, когато западът се възмути на същото. Бойко Борисов има проблем с мрачното си минало не когато някой в България му го припомни, а когато западни медии го опишат. Главоболията на Сергей Станишев с Моника Йосифова започнаха не когато ние в България разбрахме, че живеят заедно (известно бе, че тя е работила по проекти на оглавяваното от него правителство), а когато в разследване за корупция в Австрия изскочи името на свързан с България лобист.

Така изпадаме в абсурдната ситуация у нас да се разгарят скандали, след като някой отвън е описал родната кочинка, без да ни казва нещо ново.

Ние кочинката си я знаем,

но нашето знание не прелива във възмущение. Дори я поощряваме, ако същите безобразия ги забележим в братския пътеводен запад. Но ако все пак по някаква причина Чичо Сам, Ханс или Жан кажат, че безобразията са недопустими, настава трескава суматоха. Ние целомъдрено разбираме гафа и сме готови да го осъдим. Политиците се пенят, медиите нищят, ракийката люти със салатката. „Изложихме се пред чужденците“ – това е стар рефлекс, но все заради чужденците ли ще живеем?

Ще кажете, че политиците са раболепни, медиите – също, а народът се възмущава, притежава си ценности, ориентири, но тъне под гнета на първите. Ако е така, значи ние сме уникално общество, което е излъчило елит, различен от себе си. Тодор Живков, Филип Димитров, Сергей Станишев, Бойко Борисов, та чак Николай Младенов – не са ли те типични представители на българското общество?

Районната здравна инспекция в София оправда тъпотията с пениса Кънчо с факта, че същият герой се подвизавал и в Германия. Само името му било сменено. Така

една простотия е била внесена у нас,

поради това че е германска. И тази глупост не е била сътворена от премиер, министър, писател, политолог или друг представител на елита, а от най-обикновени чиновници на средно ниво.

През април 2010 г. се случи нещо колкото смешно, толкова и ужасно. Майтапчийски сайт разпространи реч на гръцкия премиер Папандреу, в която хули българите, определя държавата ни като „лунно бунище от дупки и боклуци“. Форумите загряха, водещи журналисти поискаха незабавна реакция от правителството, то хукна да разследва и установи, че никога Папандреу не е изричал нещо подобно. Както си му е редът, мистификацията бе разбулена лично от премиера Бойко Борисов. Но всичко това е не само карикатура на качеството на човешкия материал у нас, не само доказателство за манипулациите, които може да върши интернет. Ние сами знаем, че държавата ни е лунно бунище. Но нашето усещане не предизвиква драма, тя настава, когато друг разкрие истината.

Ние все още гоним „цивилизацията“ и сме обидно забавни за всички, без нас самите.