 220x70[1]_20140124113523.JPG){kind=logo}
IN VIVO VERITAS
Сканиране на народопатология
Ако поискат напълно да размажат, да стъпчат и унищожат човека, да го накажат с най-ужасното наказание, от което и най-страшният убиец би се разтреперил…, то достатъчно е да придадат на работата му характер на пълна безполезност и безсмислица.
Ф. М. Достоевски, „Записки от мъртия дом“
На въпрос на журналист „Кой е най-ценния съвет, който сте получавали от Коко Азарян?“, един негов ученик отговори: „На последната постановка на „Вишнева градина“, на премиерата, той ми заяви, че това е последното нещо, което прави… Той вече беше болен. Изкарахме премиерата и Коко излезе в коридора. Подари ми един медал. И с лека ирония каза: „Давам ти го, но не го слагай и не го носи! Защото ордените се дават на декласираните, на тези, които излизат от употреба! Ти точно не си декласиран, тебе тепърва те чака…“
Преди години дадоха „Аскеер“ за цялостно творчество на големите, но вече болни, Крикор Азарян, Йоско Сърчеджиев, Тодор Колев, Коста Цонев. През 2011 г. Борис Луканов бе награден за цялостно филмово творчество, след като бе опериран. Константин Павлов получи президентска награда, след като получи мозъчен инсулт. Христо Фотев, когато беше много тежко болен (1995–2002), получи повече награди, отколкото в разцвета на поезията и здравето си. Димитър Димитров (Херо) стана почетен гражданин на Бургас, когато се разболя малигнено. Истинският дисидент Илия Минев – неуважен от неодемократи и неокомунисти – умря в забрава и мизерия през 2000 г. И президентът Петър Стоянов го награди посмъртно с ордена “Стара планина“.
Това е липса на признание на живо (лат. in vivo), породена от апатията на държавната администрация (и от завистта на хората). Човек остава с тъжното чувство, че човеците най-много се хвалят предсмъртно и следсмъртно. Преди дни се спомина първият демократичен – засега единственият честен, неалчен – президент Желю Желев и се чуха много хвалебствени думи, докато преди години доста политици го хулеха и горяха „Фашизмът“.
Вече се страхувам да пожелавам награди на приятели, прескочили 65-70 години: Балю Балев – един от най-добрите спортни лекари, Стоян Стоев – един от най-добрите съдебни лекари, Петър Доков и Коста Радев – едни от най-добрите писатели, Михаил Давидов – най-добрият клетъчен биолог, Досю Досев – един от най-добрите артисти, Станислав Янев – един от най-добрите фармакотоксиколози, Слави Славов – един от най-добрите алерголози, Георги Попов и Динчо Палазов – един от най-добрите психиатри, Темелко Темелков – един от най-добрите хирурзи, Милко Коларов и Атанас Илиев – едни от най-добрите композитори. Всеки от тях по-заслужил, отколкото повечето от наградените от президентите Георги Първанов и Росен Плевнелиев – само английската кралица е раздала повече награди от тях – стратегия, прилагана от римските императори и комунистическите диктатори – наградителите раздават награди, за да бъдат послушни наградените.
В коя напреднала страна има подобни неща и щеше ли да има напреднали страни при такова унизително отношение към талантливите й поданици? Колко ще е дълга Via Dolorosa за способните и честни българи да дочакат появата на способни и честни политици? И какво означава народ, който е родил гигант като Борис Христов и „Помогни, Господи, благочестивому и православному болгарскому народу и сохрани его на многая лета!“, да роди и песента „Тодор се на майка жалва, че първо си, мале, брат ми родила“? (Изпълнявана от таланта на Теодоси Спасов.)
Разкриването на механизмите, чрез които външни фактори, като признание на труда, финансови доходи и образование, влияят на ендокринните, имунните и други биологични процеси, е едно от големите предизвикателства на съвременната медицина и социология. През 2001 г. американското списание Annals of Internal Medicine публикува статията на канадските лекари Donald Redelmeier и Sheldon Singh, озаглавена „Преживяването при академичните награди – печелещите актьори и актриси“. Авторите изследват продължителността на живот при 762 артисти, които били номинирани и спечелили „Оскар“, и ги сравняват с 887 артисти, номинирани, но неспечелили или въобще неноминирани за „Оскар“. И установяват, че наградените живеят по-дълго, отколкото ненаградените артисти. Тоест, психичната травма от непризнаването на творчески постижения влошава здравето.
„Сънувате ли Азарян?“ – запита журналистът и ученикът на Азарян отговори: „Да, дори се кара на сън. Кара се на себе си. Измъчва се, че това, което иска да каже и внуши, не са разбира от хората. Неговата философия беше, че говорим, но не разбираме какво си казваме“.*
Все пак някъде – в стиховете на Иван Пейчев – има взаимно разбирателсто и любов, от които можем да се поучим:
Две малки пролетни звезди, на облаците кацнали,
треперят в пролетния хлад и се целуват тайно.
Тук и сега, на живо е истинското!
За in vino veritas може да четем стиховете на Кирил Христов, Иван Пейчев, Христо Фотев.
_____________________________________________________________
*В резултат на обиди изгонихме от България много млади и талантливи хора.
„Защо е целият негативизъм? Вие сте ми сънародници бе, хора. Аз, като си тръгна, щастливи ли ще ви направя?“ – запита Димитър Бербатов на 13 май 2010 г. в София, когато обяви, че се отказва от националния отбор. В тези въпроси освен разочарование е кодирана една от отровите на българската народопатология: липса на признание на успехите на другите. Накратко, там, където всеки се мисли за пророк, няма уважение към пророците.
На този фон „Аз сме“ от „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Аз съм другия“ (Je est un autre) на Артур Рембо звучат иронично. И утопично.
Loading ...
