СИНДРОМ НА ВИСОКИТЕ МАКОВЕ

                      Трябва да умеем да прощаваме на хората техния талант.

                                Андрей Н. Колмогоров (1903-1987)

Подадене, да ти се подава да правиш нещо хубаво, ми каза бай Васил, тогава мой пациент, преди това учител в селското училище. Така, в края на 60-те години на миналия век, като лекар в бургаските села, научих тази дума. И до сега си мисля, че заедно с “дарование”, това са най-сполучливите преводи на “талант” (гр. talanton - древногръцка монета, мярка за тегло). В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки “грях”?

„Тоя Човек върши чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него… и се сговориха да Го убият” – така е написано в светото Евангелие от Иоана 11: 47, 48, 53.     Както и в “История на българския народ” (БАН, 1943 г., стр. 89), където професор Петър Мутафчиев пише: “Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант и ум от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог и го обесвали на някое дърво. Така изпращали в отвъдното надарените.” Този обичай се принася, става традиция и при  съврменните потомци на прабългарите. Но само при тях, ли?

Тогава си спомних една екскурзия от Рим до лятната къща на д-р Луиджи  Алое в Палестрина – малък, античен град, покатерен по склоновете на планина, на около 40 км източно от Рим. По пътя Луиджи ми разказа за “Историята на Рим”, оригиналното заглавие на книгата било Ab urbe condita – “история на града от неговото създаване”, написана преди повече от две хиляди години. Луций Тарквиний – последният римски цар (до 510 пр. Хр.) – бил много жесток тиранин. Синът му изпратил при баща си пратеник да пита какво да прави с най-умните хора в града. Бащата го завел в градината и с коса отрязал главите на най-високите макове. Върнал се пратеникът при царския син и му разказал метафората на баща му. Синът последвал съвета на баща си и обезглавил най-умните хора в града.

От тази древноримска история, разказана от Луиджи по пътя за Палестрина, идва наименованието “синдром на високите макове” (tall poppy syndrome). Всичко това се случва много преди Константин Иречек да изрече – през декември 1881 г. – прословутото: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата”. И преди Елин Пелин, който след години казал, че „ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта”. И десетилетия наред тези постулати са имплантирани в нашата народопсихология, повтаряме ги мазохистично, станаха клишета на акцелерираща ни злоба едни към други. А те са библейско истински и не се отнасят само за българите – те са универсална – за съжаления безкрайно негативна – проява на човешката природа. Различните държави обаче въвеждат правила, които могат да укротяват тази енергия, проявявана като завист, агресия и алчност.

Меритокрацията (лат. merito – заслуга, гр. kratos - власт) – да действа властта на човешките способности и постижения – е засега лечението на синдрома на високите макове. Страните, в които се прилага, напредват в науката, образованието и културата (НОК). А ние изпадаме в нок-аут.

Д-р Георги Чалдъков