Пътят към (к)рая, 2012

Пътят към (к)рая, 2012

Калин Донков

Бил съм написал (или казал?), че българските пенсионери гарантирано отиват в рая. Понеже тук възрастните изкупват греховете си още на земята.

Това прочетох в интернет. Може и наистина да съм го написал (казал). Ако е така, тогава то е един от редките (при мен) примери на неудържим позитивизъм, каквито впрочем са изискванията днес. Даже има приносен характер: дотук позитивизмът се разпростираше върху живота, а при мен – вече и отвъд.

Досега щастливият край се чертаеше различно. Преди – при пълната победа на социализма, когато малката правда ще изчезне и всеки ще получава според труда си. После – при пълната победа на пазарната икономика. Или – след влизането в ЕС. Или, това вече в наши дни, след построяването на всички възможни и невъзможни магистрали. Но никой не беше посочвал щастливия край (рай) по този начин – гарантиран, неотменен, направо задължителен. Защото социализмът, знаете какво стана с него. Пазарната икономика още тъпче на прага. Откога-откога сме в ЕС, а щастие няма.

Едни магистрали останаха на ред, онзи ден пак се чу, че асфалтът ще помогне на българина да си набави храна. Изтърси го една дама, която очевидно разбира от храна. Колко е компетентна по асфалта, ще се установи впоследствие – дай боже да не е толкова скоро, колкото обикновено се разбира при българския асфалт.

Същият асфалт, за който неотдавна стана дума, че бил черният хайвер на властта.

За пътя към ада всичко е ясно – той е покрит с добри намерения.

За пътя към рая въпросът остава открит. Най-вероятно той няма настилка, още по-малко пък асфалт. Покрит е постарому с тръни, кремъци, коприви. Няма отбивки по него, няма ханчета и мотели, няма дори тунел, че да чакаш да видиш светлина. Това дава увереност у милионите, които се лутат по него – че води точно където трябва.

Може и да е вярно онова, че с този живот, дето тук го живеем, ще си изкупим греховете и после на небето само ще релаксираме. Обаче тези дни един от властта изтърси, че напоследък живеем по-добре, само дето не го забелязваме. Особено не го осъзнавали пенсионерите. Значи и изкуплението не е в пълен обем и по тази причина щастливият край (рай) става проблематичен. Грешни ще си умрем заради едното вдигане на жизненото равнище, дето нямаме сетива да го регистрираме.

Отдавна, по Горбачово време, някакъв младок, работник, бе писал до един московски вестник. „Управляват ме зле – възмущаваше се той, – а се хранят добре.“ Тогава писмата на читателите бяха нещо като интернет днес. Разнесе се тая приказка из целия соцлагер. Не се разбираше този юнак разядосан ли беше повече или удивен. Тогава беше екзотично да се мислят такива мисли, а още повече – да се изказват. Днес пък е така естествено да се справят лошо (с каквото и да се захванат), а да се хранят отлично. Да лапат, сякаш са с по два черни дроба. И да пият аерон срещу повръщане.

И на народа му се повдига, само че не от преяждане

От това, което му разиграват пред очите. Както и от онова, което ще последва от всичко това.

От уйдурмите по върховете на правораздаването. От онова… съдържание, което искат да напъхат в съдийските и прокурорските тоги, от мазните съглашения, от предизборните намигвания, от никога необявените коалиции между оцапани до ушите политици и управници в името на собствената им безнаказаност.

От натиска да се разкулачи и натири най-автентичният играч в дясното политическо пространство. Той сигурно си има логика, но подобен ход отвращава дори онези, които нямат търпение това да се случи. Да не говорим за другите, които отлично знаят, че в българския обществен живот подобни субекти неизбежно се възпроизвеждат, но вече в много по-нисък клас.

От набиращия скорост скандал в научните среди. От зулумите, които лъсват и които заплашват да доразрушат съсипаната от бедност и самосъжаление българска научна общност. От схватките и корупцията, от пачките под масата и ударите под кръста. След десетилетията на безсмислено и ожесточено разделение в църквата, в творчески съюзи, в общности, в гилдии, в семейства и родове днес и разкол в науката ли трябва да изтърпим? Един разкол, един позор и излагация за едни жалки пари, които за нищо друго и не стигат, освен за раздор и за самоунижение.

Авторът може да прекрати това изброяване, не може да прекрати продължаването му в живота. Там подобни резили се сипят един след друг. Един от друг се пораждат. Един от друг се усилват. Въпросът е какво остана от нашето изкупление, къде отива щастливият край (рай), щом ние позволяваме всичко това да се разиграва край нас и – няма защо да се лъжем – вътре в нас.

Или от нас наистина нищо не зависи?

Не е ли това и наш, може би най-големият наш грях, който все пак ще сварим да извършим? Погълнати от изкуплението, което са ни пробутали, докато те си опекат баницата или каквото там пекат и делят, ние оставяме този живот да не зависи от нас. Позволяваме го. И тайно сме доволни от това.

Изкушавам се, може би дори не за първи път, да припомня куплет от стихотворение на поета Янаки Петров:

Аз съм невинен. Оправдан. Ръцете ми са чисти. Чисти!

Аз нямам във вината дан – от мене нищо не зависи.

Носете своя грях и срам, виновни! Но дълбока, скрита,

ах, моята вина е там, че никой нищо не ме пита.

Стихотворението се казва „Вина“ и беше популярно през последната четвърт на ХХ век. Имало е защо. А днес няма ли?