 220x70[1]_20140124113523.JPG){kind=logo}
Демокрация без меритокрация ражда звания без знания
Д-р Георги Чалдъков*
През 1997 г. вестник „Капитал“ публикува статията ми „Един американски професор не трябва да струва 1795 български“. Тогава, обявените от БНБ валутни курсове за 12 септември 1997 г. показваха, че един щатски долар струва 1795 български лева. Подзаглавието на статията беше: „Български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука“. Мотото: Мисли глобално, действай локално. –изречено през 1972 г. от големият учен Рене Дюбо (1901-1982)
Сега, когато в медии и парламент се обсъждат промени в Закона за развитие на академичния състав, „Един американски професор….“, звучи доста актуално, почти императивно относно конкурсите за доценти и професори (специално в медицинските университите).
За да няма “звания без знания”, в университети в Западна Европа, САЩ, Канада и Япония главното изискване за удостояване на университетски преподавател и учен с PhD (нашето „малък доктор“), DSc (доктор на науките), доцент или професор е неговия принос, заслуга (англ. merit) в областта на науката, в която работи. От своя страна приносът в науката се измерва с качеството и броя на публикациите на кандидата, при което качеството, а не броят, има водещо значение. Науката, която се занимава с това – наукометрия, казва, че стойността на даден преподавател и учен се определя от силата (impact) на списанията, в които тя/той публикува резултатите си. Така се определя impact factor и други наукометрични показатели на публикациите на кандидата за академично звание. Съответно, броят на цитирането на дадена публикация в голяма степен е функция на авторитета на научното списание, в което е отпечатана статията (това е citation index на кандидата).
Накратко, къде публикуваш означава какво публикуваш, каква е научната стойност на твоите резултати. След “къде/какво” идва “колко” е броят на публикациите. Това е смисълът на известния сред учените в развитите страни императив Publish or perish! (Публикуваш или загиваш!)
Следователно в Закона би трябвало да намери място, примерно, следното:
- за получаване на научната степен PhD до защита да се допускат колеги, които имат поне три публикации (най-често на английски) в реферирани по света научни списания, при което под “публикация” се разбира статия със собствени резултати;
- за получаване на научната степен DSc до защита да се допускат колеги, които имат поне десет публикации в реферирани по света научни списания;
- за конкурс за доцент да се допускат колеги, които имат поне десет публикации в реферирани по света научни списания, при което научната степен PhD да няма решаващо значение;
- за конкурс за професор да се допускат колеги, които имат поне двадесет (20) публикации в реферирани по света научни списания, при което научната степен DSc да няма решаващо значение. Други задължителни изисквания за професура: кандидатът да има поне двама успешно защитили докторанти (PhD студенти); кандидатът да има участие и/или да е автор на поне едно издадено ръководство или учебник.
Вече 25 години живеем в демокрация без меритокрация. Това именно ражда звания без знания. Затова промените в Закона за развитие на академичния състав са императивни. Ако за някои колеги и особено за някои депутати, министри и администратори не съм достатъчно ясен, то отново изричам следната меритократска максима: български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука. Така един американски професор ще струва един български. И vice versa.
На базата на такъв меритократски принцип, българските университети ще станат истински академични (а не предимно финансови) проекти. И някои от тях ще се появат в световните рейтинги, в които засега няма български университет всред първите 500 в света. Такъв рейтинг показва, че през 2010 г. страните от Европейския съюз са представени със 191 университета сред първите 500, САЩ имат 154, Япония – 25. От европейските университети най-много са тези в Германия – 39, и Великобритания – 38. Само 9 университета от Централна и Източна Европа (Полша, Унгария, Чехия, Словения) са сред първите 500. Според друга световна класация българските университети са подредени така:
1. Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – 777-о място
2. Нов български университет – 1816-о място
3. Американски университет в България – 2380-о място
4. Технически университет в София – 2409-о място
5. Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ – 3088-о място.
Желателно е преди обсъждането на промени в Закона депутатите да прочетат „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт Пърсиг, където пише: „Истинският университет е състояние на духа. В другия университет съществува една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск. Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще“.**
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Доцент по хистология в Медицински унивeрситет-Варна, гост-професор по клетъчна биология в Япония, Сърбия, Италия, член-кореспондент на Международна академия на сърдечносъдовите науки.
** През 2011 г. беше закрита Висшата атестационна комисия и изборът на доценти и професори предоставен „в ръцете“ на университетите. От тогава доценти и професори се възпроизвеждат като зайците на Леонардо Фибоначи (1170–1250). През 1202 г. този италиански математик публикува „Kнига за абака“ (книга за изчисления), където описва редица от числа, всяко от които след 2 е равно на сумата от предходните две: 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21…, която илюстрира с експеримента на размножаване на зайци: „Някой поставя двойка зайци на място, оградено от всички страни със стена, за да разбере колко двойки зайци ще се родят в течение на година, ако природата на зайците е такава, че след месец двойката зайци ще възпроизведе на бял свят друга двойка, а зайците ще могат да раждат други зайчета от втория месец след своето раждане…“ Ако меритократският подход не се заложи в Закона за развитие на академичния състав, репродукцията на „зайците“ ще продължава и през следващите години в българските университети (вижте статията „Професори и доценти масово плагиатстват“, публикувана във вестник „Труд“, 11 февруари 2015 г. И „Вузовите вече произвеждат поне по един професор дневно“ – вестник „Сега“, 11 февруари 2015 г.).
Loading ...
