Прокуратурата – висш и последен стадий на правосъдието

| Източник: в."Сега"

Заради честта на „генерал Б.Б.“ прокуратурата се преправи на адвокатура и даде урок на съда в Страсбург

Светослав Терзиев

Знаете ли кой е „генерал Б.Б.“? Онзи, когото прокуратура, съд и закон не ловят, защото държавата носи неговата вина. Дори тя плаща обезщетения, щом се наложи. И ще плаща още.

Същият този генерал докара България до осъдителна присъда в Страсбург през 2012 г. още докато бе на власт като министър-председател, но не само не призна вина, а се възползва от услугите на прокуратурата като държавна адвокатура, която застана между него и европейското правосъдие, за да го оневини въпреки фактите по казуса „Чакъра“. Постановлението от 25 юни 2014 г. за прекратяване на наказателно производство, което Военноокръжната прокуратура в София огласи тези дни, е показателно за

драстичното разминаване между правната култура в България и Европа

Който има търпение, може да прочете 34 страници, пълни с противоречия, нелепости и дори високомерие към елементарната логика и указанията, дадени от Европейския съд за правата на човека по делото „Димов и други срещу България“. Държавата не само не показва склонност да се съобрази с решението на европейските магистрати, но на практика го отхвърля чрез аргументи, които звучат още по-неубедително дори от защитната й стратегия в Страсбург, предшествала осъдителната присъда.

Казусът със загиналия на 10 или 11 декември 2003 г. Тодор Димов Тодоров (Чакъра) в хода на полицейска операция по задържането му под ръководството на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов е широко известен и няма защо да се преразказва подробно. По него Страсбург постанови България да плати 50 000 евро обезщетение на семейството му заради двойно нарушение на чл. 2 (право на живот) от Европейската конвенция за правата на човека. Едното е, че полицията и спецчастите са употребили прекомерна сила, довела до смъртта на Чакъра, вместо до задържането му, а второто нарушение е, че не е разследвала ефективно обстоятелствата, при които той е загубил живота си. Въпреки че като премиер по време на съдебната процедура Борисов, посочен в делото като „генерал Б.Б.“, защитаваше фактически себе си чрез правителствения агент в Страсбург, съпротивата срещу осветяването на греха му бе сломена чрез присъдата. Държавата бе толкова безсилна, че без да обжалва пред Голяма камара прие вината върху себе си и плати присъдената сума.

Остана обаче едно голямо неудобство

Признанието на вина, че не е бивало да допуска гибелта на Чакъра при съществуващите обстоятелства, означаваше да направи ефективно разследване на казуса, т.е. отново да постави под въпрос поведението на командващия операцията „генерал Б.Б.“, но този път не на тъмно, а под европейски прожектори. Прокуратурата се изправи пред невъзможен избор: да освети Бойко Борисов като некомпетентен и безотговорен ръководител или да освети себе си като обслужваща структура на недосегаеми от закона лица. След около половин година колебание тя избра второто. Направи го по унизителен начин, който обаче няма да й помогне да избегне ново опозоряване, когато България отиде да се отчита пред Комитета на министрите на Съвета на Европа как изпълнява решенията на европейския съд. Почти сигурно е, че ако държавата не се вразуми, ще се изложи на риска да бъде осъдена повторно в Страсбург. Адвокатът на семейството на Чакъра Михаил Екимджиев каза на „Сега“, че през близките дни ще обжалва постановлението на военната прокуратура и че не вижда причини да не стигне отново до европейския съд, ако българското правосъдие се задоволи с имитацията на разследване.

България знае, че може да влоши сериозно положението си заради явно неподчинение на съда в Страсбург и да изпадне в европейска изолация, и затова постановлението на софийската военна прокуратура си дава превантивна похвала, като пише в заключение, че „в хода на досъдебното производство са изпълнени в пълен обем указанията, дадени (…) с Решение на Европейския съд по правата на човека, IV отделение по делото „Димов и други срещу България“.

В тази констатация единствената проява на уважение към евросъда е ненужното изписване на думата „решение“ с главна буква. Фактически прокуратурата отхвърля всичките му забележки, най-важната от които е, че няма яснота дали Чакъра е убит (волно или неволно), или се е самоубил, защото не се знае часът на смъртта му. Официалната версия е, че се е самоубил с ръчна граната в къщата на майка си край Харманли, обкръжена от 112 полицаи и командоси, дошли само да го арестуват. Макар и доказателствата да са доста съмнителни,

Страсбург посочва важен порок в операцията:

„Като се допусне обаче, че полицейските органи не са възнамерявали да убият г-н Тодоров, остава да бъде установено дали силата, използвана от тях, е била строго съразмерна, дали операцията им е била планирана и контролирана по такъв начин, че да сведе до минимум прибягването към смъртоносна сила“… „В тази връзка следва да бъде отбелязано, че когато започва полицейската операция, г-н Тодоров е жив, а когато приключва – той е мъртъв, и че последвалото разследване не прави каквито и да било констатации по отношение на точния час на смъртта му.“

Новото разследване стига до същата безпътица: „Не е възможно да се отговори еднозначно кога е настъпила смъртта на Тодоров“. Прокурорът признава: „Не се намериха съответните белези, на базата на които категорично да се приеме или отхвърли някоя от възможните причини за настъпване на смъртта“. Има подозрение, че Чакъра е бил убит, след това взривен с граната и изгорен, за да се заличат следите. Такава хипотеза изказа през декември 2013 г. заместник главният прокурор Борислав Сарафов. Постановлението на военната прокуратура замазва фактите, като едновременно твърди, че „причината за смъртта на Тодоров е взрив от близко разстояние (ръчна граната)“, и че „не може да бъде определена точната причина за настъпване на смъртта“.

Най-объркани са обясненията

за наредения от Бойко Борисов обстрел с гранатомет на къщата на Чакъра, защото според Страсбург „употребата на тежки оръжия и експлозиви, със съпътстващия риск за човешкия живот, не може да се счита за основателна при конкретните обстоятелства“. Какви са оправданията? Прокуратурата пише, че „командосите от СОБТ не носели гранатомет, а само изстрели за такъв – такъв бил осигурен от ГПУ – гр. Свиленград“. Някому това може да изглежда като белег за сдържаност, но може да се отнесе към вицовете за полицаи – нещо като: тръгнали на сватба, но си забравили… най-важното. То е показател и за професионалната неподготвеност на операцията, защото кой носи боеприпаси без оръжие?

Задачата на военната прокуратура е много трудна, защото едновременно оневинява Борисов и прикрива неговите некомпетентни действия. В решението на евросъда се казва, че е „съмнително дали прибързаната акция е била необходима“. Българският отговор и преди, и сега е: беше крайно необходима, защото имаше сведения от неназован източник, че къщата е минирана и че в приземието има тунел, по който може да се измъкне престъпникът. Трябваше с реактивните гранати да се предизвика взривяване на мините преди превземане на къщата. За целта е стреляно само по приземния етаж. Само че прокуратурата забравя какво е писала по-напред в постановлението си, а именно, че полицаи вече са атакували мазето, хвърляли са гранати в него и „вследствие на тези гранати нямало повторни взривове“. Те се уверили също така, че там няма и подземен тунел.

На въпроса трябваше ли при това положение да се използва и гранатомет, Страсбург отговаря три пъти „Не!“: „На първо място, полицейските органи не са били изправени пред чувството за непосредствена заплаха за живота на невинни хора, която би направила неотложна употребата на сила… На второ място, изглежда, че полицаите не оценяват в достатъчна степен възможността някоя от преценките им – например, че къщата и дворът й са минирани – да е грешна… На трето място, те използват оръжия, които изглеждат твърде мощни за целта, която се опитват да постигнат, очевидно без достатъчно да обмислят вредите, които тези методи неизбежно влекат след себе си“. Третата констатация е много важна, защото може да служи за цялостна оценка на казуса, а именно -

действате, без да мислите достатъчно

Ето още един куриоз от поредицата полицейски вицове: „Стрелбата (с гранатомета – б. а.) била ръководена от подп. Линев, който наблюдавал къщата с очила за нощно виждане“. А малко по-нагоре в постановлението се казва, че от Свиленград „бил осигурен и термовизьор за наблюдение, но същият не отчел наличието на различен топлинен източник в къщата, освен топлинен източник – огън“. Представете си каква глупост: Ръководителят на стрелбата на практика я е насочвал слепешком, защото пожарът в къщата е ослепил термовизьора, улавящ инфрачервени лъчи. Все едно нощем да се опитваш да видиш шофьор на кола, който кара срещу теб на дълги светлини. Как тогава прокуратурата стига до извода, че „реална стрелба срещу Тодоров с изстрели с РПГ-7 не е имало“, след като е било „неустановено положението на Тодоров“? Освен това как така е имало „налична оперативна информация, макар и непроверена, за заложени взривни устройства в двора и в къщата (проверена и вярна)“ и в същото време „произведените изстрели (…) са били насочени, за да се разтресе сградата и да се обезопаси от евентуално поставени взривни капани“? За какво става дума – за евентуално или проверено и доказано наличие на мини?

Абсурдите са толкова много в това постановление, че е срамота въобще да бъде показвано в Страсбург. Прокуратурата твърди, че са изстреляни 7 реактивни противотанкови гранати, а преди години е преброила 15 и толкова е заявила пред евросъда. Този небрежен подход говори не само за некомпетентните действия на Борисов като командир, но също за некомпетентност на разследващите и прокуратурата.

Не бива да се забравя, че евросъдът е коректив на порочните практики в националното правосъдие. Но най-шокиращо в злощастното прокурорско постановление е неговата нескрита претенция да бъде коректив на европейското правосъдие. Затова би било добре подготвяният нов Наказателен кодекс да започва със следния чл. 1: „Този кодекс не се отнася до „генерал Б.Б.“ Може да се помисли за подобна клауза и в конвенцията за правата на човека.