ПОЛИТИЧЕСКА ОНКОЛОГИЯ

За да се възпроизвеждат, раковите клетки се делят неограничено и забравят да умират, като отделят химически вещества, които приспиват лимфоцитите-убийци (T-killer cells).* Освен това на “входните врати” (мембраните, които  ги ограждат) на раковите клетки е написано: “Не ме яжте!” – почеркът е на протеин, наречен CD47. В политиката, болна от рак (онкополитика), този клетъчен императив означава “имунитет на политиците към съдебни дела”. Така те, като раковите клетки,  продължават да се делят неограничено, не умират и метастазират в различни партии и министерства, също така – в Брюксел и Страсбург, често – и в бизнеса.

Учени от Станфордския университет в Калифорния обаче видяха на “входните врати” на раковите клетки и надписа “Изяжте ме!” – почеркът е на калретикулин (протеин, който изисква калций, за да контролира “ретикулума” – клетъчната мрежа) – тези резултати са публикувани  на 22 декември 2010 г. в списанието Science Translational Medicine брой 2, страници 63-94. Макрофагите (гръцки, macros – голям, phagos – ям; вид имунни клетки) прочитат надписа, отварят широко устите си и изяждат раковите клетки. В яденето активно участват и  лимфоцитите-убийци – те се свързват с раковите клетки, впръскват им силнотоксичен щприц и така ги убиват; нарича се “целувка на смъртта”, която води до „отпадане” (гръцки, apoptosis) .

Обществото на клетките е саморегулиращо се, „по-гражданско” е от обществото на хората. За да имаме здрави хора в здрава политика, “Изяжте ме!” трябва да бъдат изписани на входните врати на парламента, министерствата, президентството и кабинетите на евродепутатите. Но за това са нужни макрофаги и лимфоцити със “здрав дух в здраво тяло”.

Ще трябва обаче да отида до рибарското селище на “Траката” да запитам Коста Радев какво точно е имал предвид като е написал:

Когато е в хармония със тялото

душата не флиртува ли със дявола?

Когато започна да пише разкази и пиеси, а не да работи като лекар, за което имаше  отлична диплома,  майката на Людмил Станев беше много притеснена и често му повтаряше: “Писателството е диагноза”.  Людмил написа много хубави разкази, стана известен писател, майка му се успокои и отхвърли първоначалната си диагноза.

Сега пък аз повтарям: “Политиката е онкодиагноза”.  Народът се събуди*, излезе по улиците и площадите на България, създаде политическа партия, (ще) влезе в парламента и (ще) отхвърли диагнозата.

Ще трябва обаче да отида до рибарското селище на “Траката” да запитам Коста Радев:

Когато е в хармония със политиката

народът не флиртуват ли със дявола?