Плачат за червена точка

Калин Донков

Все по-рядко се изкушавам да защипвам теми от текущия момент, забелязвам, че предпочитам да боравя с по-уталожени страсти и вълнения. Може би защото отдалечаването е достъпен тест за достоверност, пък и елементарна проверка за температурата на фактите – ако не парят вече, те и не топлят, нито светят. Но последната седмица бе изтощителна за духа, а и за самообладанието на обществото. То бе предизвикано и унизено директно, в прав текст. Нехайно, с наслаждение върху лицето му бяха размазани слова, които не е за вярване, че могат да бъдат преглътнати. И ако не е слабата му памет, просто няма на какво да се разчита.

Впрочем, то и на това най-вече се разчита…

И все пак, някои неща се помнят – повече като свидетелство, че арогантността и липсата на мярка не започват от днес. Помни се подмятането на един премиер, че българските медицински сестри в Либия може и да са виновни по обвиненията в умишлено разпространяване на СПИН. Помнят се и хулите на един председател на парламента, хвърлени в лицето на протестиращи от глад пенсионери: вместо да се срамуват, че са работили за комунистите, дошли да искат повишение на пенсиите. Спомените и преданията за публичното поведение на Живков само показват здравата приемственост, установила се на етажа на властта. Разбира се – и водопадът от двусмислици, шегички и

мръсни намеци, изливащ се при днешното управление,

който почвата вече не може да попие и който превръща духовния пейзаж в лепкаво, болестотворно тресавище.

Та седмицата, за която говорим, бе логическият разгул на тази зловонна стилистика. Може би последен и неотложен повод да прозрем, че тя не само забавлява или възмущава, не само деформира и промива, но и подкопава нашия живот. И ако се откажем от повърхностния си сарказъм, ще видим, че тя легализира гибелния за цялата българска съдба цинизъм, пропил съзнанието на поколения – за да ги лиши от крила и устрем. И в крайна сметка – от бъдеще. Цинизъм, роден в разочарованията от подиграните усилия и жертви, от пладнешките мирни договори, от грубата смяна на големи братя, от периодичното разорение в името на някакво бъдеще, от съсипването на изграденото и засятото, от компрометирането на труда, знанието и дарбата, от всесилието на конюнктурата и от стремителното сриване на стойности и добродетели. Съзнанието за собствено безсилие, за безсмислието на честните усърдия и себераздаването, за надмощието на корупцията, партизанщината и злоупотребата с власт го разпростира и укрепва не само в разума, в душите го насажда и вкоренява. С „карай да върви“ и „всички са маскари“ човек отписва своите надежди, слага черта на собствената си личност, на святото й изконно предназначение.

Цинизмът е в това, че „нищо няма значение“

Цинизмът в неговата най-разрушителна форма е просто една безнадеждност. Затова и всяко „генериране“ на цинизъм рядко бива неволно…

Преживяхме „маркова“ декада на разложението, на облъчването с цинизъм, самодоволство и пренебрежение към обществото. Но и още едно доказателство, което ще се окаже съдбоносно за избора и нагласите на хиляди млади хора: че добрата образованост и дори приличната обща култура („керемиди“, „кошара“) нямат никакво значение за кариерата и издигането в днешна България, че изобщо не са conditio sine qua non за преуспяване в наши дни. Снизходителното и нацупено отношение към тънката и пълна с несгоди (и отговорности!) професия на археолога, рутинното включване на каламбури и чарове за компенсация на невежеството – това обезсърчава интелигентния човек до степен на горчиви равносметки и търсене на изход извън отечеството. И укрепва убеждението на останалите, че днес духовното е безсмислено и непопулярно. Дискредитират се критериите за стойностите, потъпква се самата нагласа за учение и изграждане на личността, традицията на българина в това отношение.

Още не можем да си дадем сметка за изявленията в епицентъра на късащата сърцето драма в Перник. Шегичките и нравоученията за пържоли и извинения (няма да ги повтарям, читателят ги научи наизуст) директно дехуманизират обществото. Дори ако не са направени, за да замажат поредния конфуз в запуснатите системи за сигурност (отвличат и убиват момиче в самия център на областен град!), те са достатъчно безочливи и безчувствени. Вместо угризения за занемарените си отговорности

властта дебелашки се упражнява

в остроумие и си прави устата за похвали

Подобни приказки не само нараняват зрителя, те облъчват със самодоволство и коравосърдечие неизкушеното поколение, обезсмислят възпитаването на добрина и човечност. Твърде активно, впрочем, генериране на цинизъм от високо.

Подобни епизоди на екрана просто плачат за червена точка

Инцидентът с оставката на общинар № 1 в София не е по-малко горчив за обществената чувствителност от всичко дотук. Оскандаленият председател на общинския съвет след дълго шикалкавене бе най-после отстранен, но не заради греховете му, а защото на семейството му, видите ли, вече му идвал много… интересът към делата му. Отместиха го с неохота, но запазиха поста му в партията. И от високо място в същата партия обясниха, че който работи – и греши. Няма лошо, както се казва. В моето детство това го пишеше на стената на кварталното кино: „Не греши, който нищо не върши (Й. В. Сталин).“ Удобно, обтекаемо, цинично. А всъщност – зловеща формула. Уеднаквява грешки и „грешки“. Независимо дали са за милиони невинни или за милиони левове. И ги легитимира занапред…

Впрочем, животът е неизчерпаем откъм метафори. С някои от тях надникваме в собственото си бъдеще. Най-подходящата и най-прясната се предлага сама: за капитана, който се спасява първи и от брега ръководи потъването на кораба. Това и да искаш, не можеш го измисли…