Нощта е бременна

1.
Живял някога един налбантин, той казвал се Юмер. Веднъж, на залез, пристигнал някой си паша с аскер и пратил да му доведат Юмер. От нещо гневен бил пашата и заповядал на Юмер до заранта да изкове 15 000 пирона, пашовите коне да подкове. В ковачницата се прибрал ковачът, и, разтреперан цял, разказал на ханъмата, че смърт в зори го чака. Ханъмата, обаче, била умница и рекла: „Не се грижи! Кой знай какво до утре ще се случи: гедже гебедър!“ Което ще рече – нощта е бременна. Пашата бил самоуверен, Юмер – смазан, ханъмата – мъдра, а нощта – тежка, знойна и подозрително спокойна…
Така започва една турска приказка, превърната от Димитър Подвързачов в поема. Прочее, Подвързчов има цяла антология с ориенталски мотиви.

2.
„Явно нощта е бременна с нови тенденции, оценки, самооценки, явления, дори феномени. Ако нощта е бременна, тя ще роди ново измерение на политическото време. Едва ли българският избирател ще допусне един политически субект да поеме цялата отговорност за управлението на страната“ – каза Ахмед Доган в изборната нощ.
В първото изречение е почти сигурен относно състоянието на политическата нощ („явно“), във второ е разколебан („ако“), в третото – пожелателен („едва ли“).
Та тогава Ахмед се усмихна лукаво. И метна оня лаф, за целувката, и всички се хвърлиха да анализират и коментират тая пуста целувка, да я тълкуват и оглеждат отляво и отдясно, централно и евангелски, и това е така, понеже всички имат спомен за разни случки в цъфналата ръж.
Нали се сещате:

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж.
(Robert Burns – „Coming Through The Rye“).

В политиката, обаче, винаги се знае кой кого е срещнал в цъфналата ръж. Проличава си. Както и да е. Всички се захласнаха по целувката и забравиха, че нощта е бременна.

3.
ГЕРБ бяха приготвили една носилка, та под прикритието на нощта да изнесат от политическия терен БСП. Това въжделение не се сбъдна. Факт, пренеприятен за ГЕРБ. От терена бяха изнесени тленните останки на българската десница, която се самоубиваше методично десетина години. ГЕРБ просто измете дясната половина на политическия мегдан. И се нагнезди на мястото на старата десница, която ласкателно титулуваме „автентична“ и „класическа“.
Някога СДС се самопрогласи за десница и за единствената демократична сила, а всички останали обяви за негодници. Така се роди двуполюсният модел. Сега моделът е в процес на прераждане. По-точно – на презареждане. Матрицата е същата.
БСП е безспорната алтернатива на възродения авторитаризъм, поради което – обект (и лоно) на интриги всякакви. ГЕРБ е фалшификат на истинската десница и изкривен образ на довчерашната (и отново всички са негодници). ДПС е един разбалансиран балансьор, демонизиран, ухажван и обзаведен с конкурент (със съучастието на ГЕРБ и логистика откъм комшулука). БСП е в очакване на деня 23 януари; ДПС се връща към старото си амплоа; целта на ГЕРБ е еднополюсен модел, абсолютна, безразделна власт и господство над цялото политическо пространство.
По терена се мотаят РЗС (жалък политически травестит) и „Атака“ (която погина не поради своята фашизоидност, а от задушаване в прегръдките на ГЕРБ).
ГЕРБ знаят, че тези избори са лъжа. Знаят, че ако от обявените резултати извадим страха, фалша и откровената измама, цялата им гордост ще се срине в един грандиозен позор.
Знаят, че огромната им власт наподобява надуваем слон, стъпил върху топка за тенис на маса. В отсъствие на масата. Знаят.
Затова Борисов интригантства по адрес на Станишев, ухажва Първанов и ласкае Доган. Иззе ролята на „Атака“, провокира първосигнална етническа ненавист и обяви гласа на бай Иван за правилен и достоен, а гласа на бай Хасан – за неправилен и недостоен, обаче силно желае гласа и на бай Хасан, и на ДПС, но без ДПС.
Изобщо – Борисов ще продължи да сплетничи, да лукавства и да велзевулства. Да разделя, за да владее. Той само това умее.
Вместо да роди ново измерение на политическото време, нощта ни запокити в началото. Засега.

4.
И отново сме там, откъдето тръгнахме. Уж вървим напред, а се връщаме назад. Уж прехождаме към бъдещето, а тичаме с все сила към миналото, разперили сме ръце – да го прегърнем. Като най-скъп приятел и спасител. Уж имаме магистрали, а се лутаме безпътни. Някой открадна пътните знаци и ги отнесе на вторични суровини.
Пред нас отново стърчи една дилема, която си мислехме (въобразявахме си), че сме разрешили: авторитарна власт или демокрация, тоталитаризъм или демокрация, диктатура или демокрация.
И в трите варианта демокрацията не съществува. Няма я.
Тя бе отречена, обречена, зачеркната, подменена, изкорубена, купена, продадена, препродадена, изтъргувана. Разменена. Срещу една измама в заложната къща, собственост на едно копеле. Копелето на демокрацията, родено от греховното кръвосмешение между мафията и политиката; между мутрите, които блудстват със закона, и закона, който обгрижва мутрите; между явната и тайната власт; между старата каста и новата олигархия.
Минаха 22 години и въпросното копеле владее, властва и безчинства, съсипва държавата, гаври се с обществото, граби народа и опустошава живота на всеки един от нас. Под звуците на вулгарния чалга-апотеоз – таз кристална еманация на всевластническата душевност и на нейните чистосърдечни куртизанки.
През всичките години свидният плод на подземието и будоара ни се представяше под различни псевдоними и вънкашност чужда. Днес е в своя циничен апогей. Сам по себе си. Дето вика Алеко – „натурален като жив“.
Преди властваше бай Ганю, днес – неговата карикатура.
Преди аплодираха дебелащините на бай Тошо, днес се кикондрят на неговото превъплъщение.
Преди възпяваха Живков, днес ласкаят Борисов.
Преди слухтеше и душеше Шесто, днес – Цецо.
Преди се разпореждаше съветският посланик, днес – американският.
Преди беше автокрация, днес – тъпокрация, избуяла от всеобемащата обществена тъпофилия.
Преди беше партокрация, днес – простокрация, разцъфнала връз старателно култивираната простофилия.
Преди мълчанието беше злато, днес златото е в мълчанието.
Преди свободният беше заплаха, днес е обект на презрение.
Преди човекът се страхуваше да бъде свободен, днес е свободен да се страхува.
Покорството е мъдрост, подчинението – добродетел, лакейството – храброст, раболепието – благородство, диктатурата – благодеяние, подлостта – чест, лицемерието – доблест, страхът – ценност, невежеството – привилегия. А най-височайшата награда е искреното презрение на самодържеца.
И, разбира се, разбира се – знанието е престъпление, протестът е престъпление, гражданската позиция е престъпление.
Какво унизително тържество на овластената посредственост! Какъв срамен разгул на кристално чистото зловредство!
Това е резултатът от последните избори. Които узакониха покупко-продажбата на човеци и превърнаха политическата и обществената проституция в норма. Зачеркнаха усилията и стремежите на цяло едно общество. И ги обезсмислиха.
А обществото…
„Едва ли българският избирател ще допусне един политически субект да поеме цялата отговорност за управлението на страната“, разправя Ахмед. Вай завалла Ахмед! Избирателят, сритан и сплашен, не само допусна, ами и член 1 на новия морален кодекс прегърна:
„Ти ще цалунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз – краката; ти ще цалунеш на друго място, аз – на още по-друго място“.
И настана масово целувание, и блъсканица голяма, щото много цалувачи се навъдиха, по чепиците се настъпват и по главите си ходят, и всеки гледа да се вреди, да превари другите, та пръв да цалуне бащицата гдето смогне. Един „го в уста целуне бърже“, друг му нацалува ръцете, трети – краката, четвърти и пети, все назначенци и храненици в скута му налетяха, художниците цалунаха на друго място, Пловдивският университет – на още по-друго…
И тъй си живее бащицата – преизобилно нацелуван.
Като Джени в цъфналата ръж.
А гражданинът…
Той се съпротивлява виртуално във виртуалната интернет-механа, зъби се на тирана и се забавлява с искрящата простащина на властта. Каква навъсена, горчива насмешка! Какъв мрачен, горестен смях! Каква мизерабълна подигравка над себе си! Каква самота, отчаяние и безверие…

5.
… Пашата бил самонадеян, ханъмата мъдра, а нощта – бременна. Не дочакал Юмер своята смърт, щото до сутринта пашата се споминал и вече не му трябвали 15 000 пирона.
Така завършва приказката. С поука:

Нощта е бременна! Тя често носи
събития, решения, въпроси…
Тя дига, сваля, гали и премазва,
и всичко – дебнешком, хептен без шум!