Нови стихотворения от големия ни поет Валери Петров

АНТОЛОГИЯ

Аз не съм се отказал!

Нови стихотворения от големия ни поет Валери Петров

—

Вече по традиция, драги читателю на „Сега“, преди зимните празници поетът Валери Петров избира нашия вестник, за да те поздрави. Това е наш, надяваме се и твой късмет. Може би защото поезията, ако и да е делнично дело при създаването си, е все пак празнично изкуство.

Ние в редакцията сме изумени от звънката кристалност на тези стихове, които роденият през 1920 година поет ни прати.

Дано изумят и теб, защото изумлението също е част от празника.

—-

ДУХАЧИТЕ

Ако сред свирещите – при това безразлично

дали свирещи класика, или джасащи джаз -

да избираме трябва, то, четецо, аз лично

за духачите честни бих отдал своя глас.

- Защо „честни“? – ще кажеш. – Може би са нечестни

всички, дето не свирят като тях на тромпет?

- Не, но честичко – казвам ти – те със хватки известни

от партера изтръгват аплодиращ ответ.

Погледни цигуларите как помагат на лъка,

като гърчат уста в ням страдалчески вик,

пианистите също свойте радост и мъка

изразяват нерядко чрез актьорски език.

А горките духачи, виж ги, бузи издули,

вкаменил е лицата им инструментът им строг,

Луис Армстронг, великия, и той само се пули,

без ни помен от мимика, като черен жабок.

Като тях цял живот и аз духам усърдно,

залепил сухи устни в своя малък мундщук,

и бих искал, четецо, мойто стихче предсмъртно

да звучи чисто-сребърно като техния звук.

ТРУДНО

Не, не бе хумореска

зад гърба ми живота,

но аз в него до днеска

търсех смешната нота.

Смях – в онази гълчава,

смях – във тази тревога,

но сега ме смущава

туй, че тук, в епилога,

с труд намират се, ето,

съответстващи рими

за най-смешното, дето

- олеле! – предстои ми.

КЪМ…

Бил си казал за своята поема „Мечти“,

в младостта ни за мене любима,

че понеже сега осъзнал си и ти

колко в нея наивности има,

се отказваш от нея и от оня успех,

който тя в онез дни ти спечели…

Пожълтялата книжка от полицата взех,

за да видя с кой ум сме я чели.

И при първата строфа ей ме, пак съм младеж,

пак от пламенни мисли бледнея -

ти отказвай се, драги ми, колкото щеш,

аз не съм се отказал от нея!

ЕСЕННА ИСТОРИЙКА

На пейката в парка,

вече в есенна шарка,

но във него донесъл

своя хумор невесел,

септемврийското слънце ми се стори, че чух

да говори през клоните на листец един сух:

- Извърти се насам,

един лъч да ти дам.

Зная добре, че го чакаш отдавна,

но светлината ми е станала бавна,

тъй че сякаш цял тон

тежи всеки фотон.

И додето да дойде тук от толкоз далече,

на земята – оказва се – есен станало вече!

Тъй говореше то,

но горкото листо

му отвърна:

- А днеска сме 22-ри,

и ако нещо туй число ти говори,

то си спомняш навярно, че тече трети ден,

откак фотосинтезата е приключила в мен.

И макар да бе този им научен език

всъщност моя измислица, във първия миг

от него – признавам си – ме досмеша,

а след туй неочаквано мойта стара душа

почувства, че нещо – Дълг? Задача? Идея? -

свързваше тясно листото със нея

и таз връзка накара

ръката ми стара

да го погали и от своя страна

да получи една

топла порцийка слънце, която достави

късна есенна радост на нейните стави,

втвърдени от писане. А и моят процес,

горд със името „творчески“, видя ми се днес

брат на фотосинтезата и бе също във криза,

и от нея в момента го разбрах, че излиза

след значителна пауза.

(А за нашата кауза

- кислородоизвличане от въгледвуокиса

във душите човешки – времената жестоки са.)

И затуй още в парка замислих я таз

малка историйка и на всеки от вас,

мои мили събратя,

реших да я пратя

и ви върна куража,

като с нея ви кажа:

макар да ви зная, че все нещо боли ви,

не са ни отказани и минутки щастливи!

SURPRISE

От сума ти време виждам все един сън:

не ми беше рожден ден, но си влизам отвън

и – сякаш сме в САЩ -

виждам хола, гъмжащ

от роднини, приятели, познати и близки

с весел вик „Изненада!“ и усмивки, и уиски.

И това, че surprise-ите им са във случая два,

проумявам едва

след въпроса им:

- Хайде, бе, къде се забави! -

когато сред свирки, прегръдки и смях

се взирам във тях

и си спомням, че всички, на вид здрави и прави,

са отдавна покойници. При това посрещачи.

И значи…

СИМПТОМИ

Не ми се ще да го призная,

но бодрият ми дух смутен е -

необяснима ми е тая

редица симптоми във мене:

Усещам, че полека-лека

до парка става по-далече,

че на кварталната аптека

все по-редовен гост съм вече,

че все по-често търся нещо,

което уж го знаех где е,

че авторът, любим горещо,

все по-дълбоко ми чуждее,

че все по-малко ми се иска

да слушам музика забавна,

и че усещам все по-близка…

таз, дето е дошла отдавна.