 220x70[1]_20140124113523.JPG){kind=logo}
Не олимпиади, а нобелиади са престижни за една нация
Д-р Георги Чалдъков
Нация, която не подкрепя талантите си, е престъпница.
Гена Димитрова, от интервю с Тома Томов
От 1901 г. според завещанието на шведския индустриалец Алфред Нобел (1833–1896) всяка година Шведската кралска академия присъжда награди за химия, физика, физиология или медицина (накратко – медицина), литература и мир. Наградите се връчват на 10 декември – денят, когато през 1896 г. Нобел умира в Сан Ремо, Италия.
Румъния има поне двама нобелисти – Джордж Паладе за медицина през 1974 г. и през 2009 г. с наградата за литература бе удостоена германката Херта Мюлер, родена в Румъния през 1953 г., учила и започнала да пише там. Тази година Нобелова награда за химия получи Стефан Хел – германски гражданин, роден и израстнал в Румъния. Румънците имат и три несправедливо неприсъдени Нобелови награди за медицина – на Виктор Бабеш през 1901 г. за ваксини, Николае Паулеску през 1923 г. за инсулин и Георге Бенга през 2003 г. за аквапорини (молекули, които изграждат водните канали на клетките).
Гърция имат Йоргос Сеферис и Одисеас Елитис, удостоени с Нобелова награда за литература съответно през 1963 и 1979 г. През 1957 г. един глас недостига на Никос Казандзакис да спечели Нобеловата награда (печели я Албер Камю). И другите балкански страни имат нобелисти: сърбитe – Иво Андрич през 1961 г. за литература, албанците - Ферид Мурад (роден и работи в САЩ) през 1998 г. за медицина, турците – Орхан Памук през 2006 г. за литература.
Все пак и на българска земя е проходил и живял нобелист. В Русчук през 1905 г. се ражда Елиас Канети, който получава наградата за литература през 1981 г. В автобиографичната си книга „Спасеният език“, той пише: „Всичко, което изживях по-късно, вече се беше случило някога в Русчук“. А Ферид Мурад посвети всички свои успехи на Албания – родината на баща му. В този смисъл Канети е българин, Херта Мюлер и Стефан Хел – румънци, Ферид Мурад – албанец.
„Но не съвсем“, както през 1973 г. в лекцията си „Моята проза“ Хорхе Луис Борхес казва: „Estaba solita“ (беше самичка), това не може да се каже на други езици, може би на английски бихме могли да кажем she was all by herself, това може да се доближи до умалителното solita, но не съвсем.“
В България Константин Павлов, подобно на Марио Варгас Льоса – нобелист за 2010 г., направи „картография на структурите на властта и на съпротивата, бунта и поражението на индивида“. Йордан Радичков, подобно на Габриел Гарсия Маркес – нобелист за 1982 г., имаше своя магически реализъм. Но Павлов и Радичков не получиха Нобелова награда за литература. Така ще е докато българските политици и интелектуалци не пропагандират нашите постижения, докато нямаме лоби, което да съдейства за избирането на български носител на Нобелова, Крафурдова и други престижни награди – сега за литература, след 10-15 години някои от нашите емигранти – за наука.
Елегантно и с тъга това е казано и от Гена Димитрава – prima donna assoluta – в разговора й с големия журналист Тома Томов: „Правих с Павароти „Джоконда“. На шансове в живота не съм по-долу от него, но той има по-голяма реклама, много повече плочи, въобще неговата кариера беше устроена, грижена кариера, докато моята я констатирам като една негрижена. Като една градина. Просто един богат глас, посяваш, работиш, но не правиш реклама. Отиваш, обираш плодовете, но идват другите, купуват от моите плодове, но реклама – не, аз се състезавах само с таланта си“.
Нобел да беше завещал и награди за изкуство, пак нямаше да дойдат в България. Защото нямаме политика за национални приоритети – здраве, образование, наука. Нямаме реклама и грижи за талантите си.
Докато по партийна поръчка превеждаха Любомир Левчев, гениалните Йордан Радичков, Константин Павлов и Христо Фотев се споминаха „нерекламирани“ и „негрижени“ – каквато е съдбата и на живите Борис Христов, Стефан Цанев, проф. Михаил Давидов, д-р Станислав Янев…
С голямо уважение към всеки всеотдаен труд на човека, включително този на големите спортисти, не е ли ясно на политиците, че един нобелист е по-престижно постижение за всяка страна, отколкото няколко олимпийски и световни шампиони. Освен с колеги, израснал съм с поети, артисти и спортисти: гимнастиците Васил Константинов – вуйчо ми, Никола Проданов, Стоян Коев, Велик Капсъзов, Минчо Тодоров, атлетката Диана Йоргова, футболистите Никола Димитров, Бончо Бонев, боксьорите Никола Нейков, Стоян Кирязов, Алекси Стефанов…
Като ученици в бургаската гимназия бяхме дори национален отборен шампион по спортна гимнастика (1953–1957). Накратко, „Платон ми е мил, но истината ми е по-мила“ – казал Аристотел на своя учител. Затова за мен да напълним аудиториите, лабораториите, театрите и библиотеките (басейните и кортовете за здраве) е много по-важно, отколкото „да напълним националния“ стадион. Това е грижа и любов за българите. И за България!
Loading ...
