Човекът е душа, която си служи с тялото.
Сократ
“Забравили проблемите на човешкото сърце, вече съществува само един въпрос: кога ще бъдем взривени?” – изрича Уилям Фокнър в Нобеловата си лекция през 1949 г. Години след това, бездушието не отстъпва - през 1972 г. в книгата си Where the Wasteland Ends (Където свършва Изтощената земя), американският историк Теодор Рошак (1933-2011) е написал: “В обществото, в което живеем, човек е изгубил душата си.” За това пишат и професор Ноам Чомски, писателя Дейвид Фостър Уолъс, журналиста Майкъл Мур. А през 2007 г. големият режисьор Никита Михалков каза: „САЩ не е страна, а силен икономически проект”.
Парадоксално или логично, колкото повече напредват технологиите и науката, толкова повече се комерсиализират, хедонизират и агресират, о-без-душа-ват се хората. През 1999 г. в интервю на Олга Боева за вестник „Черно море” казах, че „комерсиализацията е вирусът на века”. Изнасилвания и убийства стават все по-често в ежедневния “мирен” живот на планетата. Агресията настъпва глобално, става пангресия. “Хората, които днес са жестоки, трябва да се преценяват като стъпала, останки от по-стари култури. Това са изостанали хора, техният мозък – поради всевъзможни случайности в генетичния наследствен процес – не е продължил да се развива многостранно и да се усъвършенства” – така е написал Ницше в книгата си “Човешко, твърде човешко“. Сега, като си спомням мисълта на Фройд: „Както в злото, така и в доброто човекът може много повече, отколкото си мисли”, се ужасявам още колко “много повече” зло може да направи човек, отколкото вече е направил!
Аз наричам “булгресия” българската изява на злото. А големият български поет Илиян Троянски я нарече “Вълк” – ето част от него:
Животът ми съвсем не беше песен
и вълчия ми дял не беше лек,
но и с последния си дъх бих произнесъл:
Благодаря ти, Боже, че не се родих човек –
да мразя своите с такава дива радост,
да гоня плячката си с безпощадна стръв
за да убия – без да бъда гладен,
преследван цял живот от жаждата за кръв.
Завършил право и икономика в Сорбоната, учил и в Швейцария и Англия, Атанас Буров (1875-1954) е един от най-ерудираните във възрожденска България, голям банкер и политик. През първите години на комунистическия режим Буров е интерниран в Дряново – там Михаил Топалов-Памукчиев (1921-2011) го интервюира и стенографира всички казано от него, например: „В света само ние, българите, гощаваме пътник, непознат без интерес. Българинът е благороден човек, той е рицар по душа. Ако запази прекрасните си качества на гостоприемство и трудолюбие, ще бъде нещо като бяла лястовица сред черни врани и гарвани. Ние все още сме запазили нещо чисто и свято от манталитета си.”
През последните 45 + 22 години обаче алчността и липсата да се прави нещо pro bono publico върлуват в България, „чистото и святото” прогресивно напускат душите ни. И вместо да търси стимули за съхраняването и усъвършенстването им, Министерството на образованието, младежта и науката въвежда от следващата учебна година уроци по „милионерство” – примери за теми по този „предмет” са: „Моят първи милион”, „Как да спечеля колело”, „Как да направя реклама в интернет”. (Вероятни гост-лектори ще бъдат някои от новобогаташите, наричани в медиите „мутри”, „олигарси”, „октоподи”.)
Но като има „своя първи милион”, а няма морал, “Българинът се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешкия образ. За него няма нищо свято на този свят. Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът с пари се смята за по-умен от този, който ги няма.” – пише Михаил Топалов-Памукчиев в книгата си „Срещи с Буров”.
Послепис
През декември миналата години двама наши студенти и един преподавател по философия участваха в първото издание на Интердисциплинарното училище по стабилност, организирано от Saint Nicholas School for Intercultural Dialogue – в град Бари, Италия. Казаха ми, че са възхитени от лекциите и от гостоприемството на домакините. Единствената „критика” беше, че имало 10-15 минути закъснение от обявения част за лекциите. Но един от италианските професори, само като ги чул, че си говорят за бисквити, отишъл до магазина и на всеки донесъл по една кутия бисквити. Тогава казах на студентите, че в „това е цялата разлика”: германци и американци започват лекциите в точно обявения час. Но пред теб ядат бисквити и въобще не се сещат да те почерпят. Дори ти се усмихват любезно – отвратителното лицемерие на културата “keep smiling”.
Loading ...
