Коледна приказка-стихотворение на Валери Петров

Вярвам, че ще победи мечтата за едно поумняло, справедливо и човечно общество

Снимка: СЕГА Валери Петров

—-

Известният ни поет Валери Петров наскоро написа коледно стихотворение, което нашият вестник с радост пожела да публикува. Той помоли и да му зададем няколко „въпросчета“, за да сподели значими за него напоследък мисли. Зададохме му такива, но поетът с присъщото си чувство за такт и мекота каза, че има повече неща наум. В резултат, след петте или шестте ни разговора, се получи този текст, в който пита ту редакцията, ту поетът, ту вътрешният глас и на двете страни. Само че отговорите, читателю, ни се струват така важни и основателно мислени, че едва ли има значение кой кого пита.

—–

- Драги Валери Петров, човек помни щастието „КОЛЕДА!“ от времето, когато е бил дете. Как се чувствате сега, в тези предпразнични дни?

- Малко е различно, разбира се, но сега пък ще съм край елхата с цели четири правнучки, щастливи, както съм бил аз преди почти цял век.

- Чудесно дълголетие, може би учудващо и вас?

- О, да! Но, както знаете, човек не го решава този дребен въпрос, макар той да е по-личен, по-“негов си“ от много други. Не съм се надявал да стигна до 92, но щом са ми били дадени… Човек не се отказва от живота – неотдавна по телевизията видях следния весел разговор със столетник от едно софийско село: – Е, сега, дядо, като си на сто и осем години, живее ли ти се още? – Е, па живее ми се. – Е, защо ти се живее? – Е, па да видим, чо че стане.

- Чудесна формула. И при вас ли е така?

- Е, па така е и при мен. Но в моя случай има и друго – работи ми се, създава ми се нещо. Много се оказах работлив, пак за мое учудване. Да, работи ми се. Макар че за изкуството този днешен свят…

- Той не ви харесва много, така ли?

- А на вас, който сте толкова по-млад от мен, харесва ли ви? Боя се да не изпадна в познатото старческо мърморене, но ми се струва, че светът върви на зле. Сега се разкайвам, че сам намекнах тази тема, която бих искал да избегна.

- А защо?

- Първо, защото всичко, което бих могъл да изрека за състоянието на нещата у нас, е добре известно. И второ, защото то „скръб ще бъде, майко моя“, а това съвсем няма да върви за предколедния ви брой. Нашенските неща са в немалка степен отражение на ставащото по света. Ако съпоставите периода на научно-техническата революция с немислимо дългия еволюционен период преди него, ще видим, че това чудо, в което имаме удоволствието да живеем напоследък, не е дори и революция, а жива експлозия. Аз си имам една теория и вече се готвех да я патентовам, когато усетих, че мнозина са ме изпреварили.Така че…

- Не, разкрийте я на света.

- Мисълта ми е, че в дъното на всичко е алчността, жаждата за печалба, която заплашва с гибел човешкия вид, и че тя е остатък, дошъл до нас по генен път от пещерното време, когато „разумният човек“ е трябвало да трупа запаси храна в борбата си срещу стихиите и тогавашните зверове… Но стоп! – чувствам, че съм на път да хлътна в кръг от теми, които са далеч от моята област.

- Тази на духовното, нали? Тъкмо исках да ви насоча към нея.

- Защото сигурно е и ваша. Въпросът е, че такъв скок, като в техниката, досега не се е състоял в областта на морала и това, което гордо наричаме „човечност“, по начало е твърде еластично, а и допуска напоследък и такива рецидиви на зверство, че… При това зверството в нас е „взело на въоръжение“, в буквалния смисъл на думата, такива нови средства, че да ти настръхнат косите… ако ги имаш.

- Това пък какво беше – може би проява на известния ви похват да обръщате на смях тъжните моменти?

- Да, и доста неуспешен. Но вие с право ме насочвате към моята, т.е. общата ни област.

- Да, говорете за поезията и нещата в нея.

- Те говорят сами за себе си. Вие сам сте поет и ги знаете тези неща. Тъй като принадлежите на друго поколение, може да не се съгласите с мен по всички точки, но, не се съмнявам, чувствате кризата, която изживява поезията напоследък. Нашата и световната, като при това нашата показва трагикомични черти на папагалство. На какво се дължи това? Ние обясняваме неимоверно спадналите тиражи на стихосбирките ни със спадналия интерес на обеднялата и угрижена публика и към нашия жанр. Обяснението е вярно – този спад е свързан с очевидното духовно оскудяване на хората, но виновни сме и ние, писачите на поезия (а и създателите на изкуство въобще), които често предлагаме на хората неразбираеми продукти – словесни „инсталации“, цъфтящи на книжния пазар и често напомнящи Андерсеновата приказка за хитреците шивачи… Лошото е, че цепнатината, разделила нацията ни, преминава (и още как!) през сърцата на хората на културата и това буквално ни разделя на два лагера. Нерядко в спора между традиционалисти и модернисти последните прибягват до спомена за подигравките на френската академия по адрес на първите представители на импресионизма. Но днес пропастта, деляща спорещите, е далеч по-дълбока – според мен става дума, ни повече – ни по-малко, за съществуването на изкуството… Но аз казах „в спора“, а тъжната истина е, че двата лагера изобщо не спорят, те просто се игнорират… Ала тази тема е за мен неизчерпаема и ако продължим…

- Все пак кажете как в това „смутно“ време избрахте своя път?

- Аз не съм го избирал. Той ме е избрал още от първите ми опити в изкуството. Не ми е удобно – не че не ми се иска – да говоря за себе си. Но вие ме питате и аз трябва да ви отговоря. Като се обърна назад, виждам, че по дългия си път в поезията съм преживял няколко различни етапа и съм плащал някой и друг данък (поради много безкритична вяра, без подлости) на догматичната естетика. Три-четири основни неща обаче са оставали твърди при всички етапи в начина ми на писане: левите мисли и чувства, максималната разбираемост, взискателността към формата в традиционното стихосложение. За левите идеи няма какво много да кажа – те са в мен от родителите ми и приятелския им кръг, от четивата, от БОНСС-а, от жестоката глупост на фашизма, който – казват – не бил съществувал у нас. Стремежът към разбираемост също ми се вижда съвсем естествен: изкуството е контакт, ток между хората. При това аз още вярвам в благотворното влияние на добрата книга върху хората. Вярно е, че широката публика, която се смяташе поне донякъде естетически и общокултурно „превъзпитана“, се оказа беззащитна пред ужасното настъпление на освободената долнокачествена литература. Но това – мисля си – само означава, че битката е по-трудна, отколкото сме си представяли. И не отменя дълга ни търпеливо да издигаме вкуса й. Колкото до взискателността ми към формата, тя може би има коренчета в някои педантични черти на характера ми, но има и друго. В изкуството все пак има елемент на игра. Трудно ни е да признаем, че в създаването на „Божествената комедия“ е имало нещо сродно с решаването на кръстословица, но това е така. А при игрите успехът е толкоз по-бляскав, колкото по-точно са били спазени условията на играта и колкото по-трудни за спазване са били те. И мисля, че оттук са произлезли нашите терцини, сонети и всички други трудни за изпълнение форми на класическата поезия. Изобщо в основите на поезията лежи един парадокс: стихотворението трябва да бъде неподправен изблик на развълнувана мисъл, който иска спонтанност; и в същото време държи да е спазило цял ред условия, което пък иска труд. Чудото, когато двете изисквания са задоволени, наричаме „раждане на поезия“ и то напомня раждането на Атина Палада от главата на Зевса. Ще ви дам за пример текста на една песничка от миналия век: „Щом стигне кръчма, / шофьорът спира / и си заръчва / студена бира.“ Чудесно, нали! И римите – хубави, и размерът – спазен, и бирата – студена! Нищо не липсва и всичко си има!

- Всичко освен поезия.

- Бърза и вярна реакция. Нарочно измъкнах този пример, за да подчертая строгостта на двете изисквания. В случая съдържанието, уви, не се издига над кръчмата и вие недоволствате. Но и при формата строгостта трябва да бъде висока, иначе чудото пак няма да се състои и сега аз ще недоволствам. Един наш класик казва (преразказвам), че обича в чуждата поезия формалните несъвършенства, защото те му свидетелствали за старанията на автора да преодолява пречките в търсенето на точния израз. Не съм съгласен с него. Как ще решиш кой недостатък на стиха е от старание и кой от мързел или неуважение към изкуството, на което авторът служи?

- И затова сте станали известен с изискания си стих?

- Навярно, но това се дължи не толкова на някаква особена дарба, колкото на придобитата опитност и полагания труд. (Аз съм много трудолюбив, май вече го казах, макар че това не се вписва добре в традиционния образ на поета.) Всичко е резултат на старанието – това, което правиш, да стане по-добро. Поезията бие по пръстите, когато гледаш през пръсти на работата си… Но аз почнах да остроумнича, а май че и да законодателствам. А поезията не търпи рецептурници – тя се прави по хиляди начини и – нещо повече – всеки новопоявил се на полето й трябва да си е открил нов, свой, хиляда-и-първи начин. А по въпроса за взискателността трябва да кажа, че в хода на дългия ми живот строгостта ми към стиха е нараствала. И не се хваля с това, защото малко се плаша от него.

- А как върви работата ви сега? Какво пишете? И на какви теми?

- Пиша стихове, които давам за печат, когато ги намеря за заслужаващи. Тъй като те много често са от реални случки, а животът ми става все по-затворен, то и радиусът на кръга от теми, за жалост, се скъсява. Старая се мислите и чувствата ми да не се капсулират в някои теми – като старостта например, а да приемат по-далечни сигнали.

- А как толкоз години опазвате вдъхновението си учудващо свежо? И кои са ви главните стимули да пишете?

- Благодаря ви за похвалата, но когато ми зададохте традиционния въпрос „Какво пишете?“, реших, че сме към края на интервюто, а тези въпроси ни връщат назад и искат от стария човек нови умствени усилия. Преди всичко знае ли със сигурност всеки от нас защо върши някои неща? Така е и за писането. Някои от мотивите ни навярно се крият в подсъзнанието, а осъзнатите са тъй преплетени, едни са достойни, други – не дотам… Мисля, че при мен главните са: необяснимото щастие от самия процес на писането; после суетната радост, когато написаното от теб се хареса и докаже твоята способност; после нуждата да споделиш с някого своите радости и болки… И да не премълчаваме надеждицата – да, има я и нея! – с нещичко от многото изписано да останеш поне за известно време в паметта на хората. (Казвам тези неща, защото съм противник на митологизирането, особено в областта на изкуствата, където нещата са недоказуеми.) После – и далеч не на последно място, как можах да го пропусна! – действа и горещото желание да участваш чрез изкуството си в обществения живот, да внушаваш на колкото може по-голям кръг хора своите убеждения и да им вдъхваш своята надежда в доброто бъдеще.

- А, има я, значи. Въпреки черните мисли, които казахме в началото?

- Какви черни мисли? Тях ще ги изтриете от записите. Има я вярата, разбира се. Ако я нямаше, защо щяхме да пишем и даваме интервюта!

- И вярата в крайната победа на Доброто?

- Да. Не съм ли го казал досега? А е важно. Да, вярвам, че ще победи мечтата за едно поумняло, справедливо и човечно общество. Въпреки краха на последния опит. Защото аз виждам човешката история от древността до днес като разказ за еволюционното развитие на човешкия начин на живеене върху планетата, в което еволюционно развитие революциите са отделни моменти. Опорочената, извратената Октомврийска революция е за мен пореден опит на човечеството да заживее по човешки. Пореден, но не и последен. И си мисля, че големите политолози на Запада, които триумфираха при рухването на Берлинската стена, ако бяха хуманисти, както твърдят, трябваше да леят горчиви сълзи. А отложената победа ще дойде, макар неизвестно кога и навярно не такава, каквато сме си я представяли досега… Ама много съм умен, нали?

- Много.

- И аз така мисля. Само че, понеже съм писател, а не политик, някои „дребни“ неща са ми неясни и май такива ще останат. Не че нещо зависи от моя милост, но се колебая например между две линии за следване у нас – от една страна, чувствам, че за да се измъкнем от батака, в който сме, ни трябва национално единство; а от друга страна, нещо не мога да си я представя тази сърдечна дружба между обеднелия селянин или работник и новия пладнешки милионер. (Между другото намислих нова дума – „крокодилър“, и използвам случая да я пусна в обращение.) А сериозно говорейки, не съм сигурен, че в този наш разговор съм разсипал много мъдрости. Ако дотрябва, ще поемаме вината колективно. И дано стихотворението, което ви давам за публикуване, пооправи работата.

Честита Коледа на вас и читателите на вестника ви! И дано Новата година открехне за народа ни вратичката към доброто бъдеще!