Цветан Цветанов

Съдия съди министър за клевета, но министърът бива оправдан, защото се оказва, че не е казал това, което е казал. От това следва, че всички, които са чули или прочели думите му по адрес на съдията, явно са халюцинирали.

Пловдивският съд е известен с това, че близо 99 на сто от присъдите му са осъдителни. Може би затова министърът на вътрешните работи, който по принцип е силно критичен към съдебната власт и дори говори за „съдебен Октопод”, нарича съда в Пловдив „елитен” и го сочи като пример за „ефективно правосъдие”. Вероятно тъкмо заради тази „ефективност” делото на министъра, обвинен от софийска съдийка в клевета, бе изпратено за разглеждане именно в Пловдив. И именно по това дело пловдивският съд постанови оправдателна присъда – нещо, което иначе му се случва изключително рядко.

Казаното всъщност не било казано

Повод за делото за клевета станаха две интервюта на министъра, в които той обвини съдийката в покровителство на организираната престъпност и мафията – заради забавени от нея мотиви по присъда срещу наркотрафикант. По принцип има два начина министърът да бъде оправдан. Първият е да докаже твърденията си. Но от забавените от съдийката мотиви не са настъпили никакви съществени последици. Тя така или иначе е осъдила строго наркотрафиканта, който по това време и без това е бил в затвора, а после Апелативният съд е потвърдил присъдата й. Оказва се освен това, че ако в цялата история някой е толерирал престъпника, това са били по-скоро прокуратурата и органи на изпълнителната власт. Тъй че твърдението за покровителстване на мафията няма как да бъде доказано.

Затова до оправдателната присъда се стига по втория начин – защитата на министъра се опитва да докаже, а съдът приема, че той не е бил правилно разбран, че не е искал да каже и не е казал това, което е казал.

А ако министърът не беше министър?

Мотивите за решението на съда още не са публикувани, но и след това едва ли ще е по силите на непосветените в съдебната казуистика да ги проумеят. Не само защото ще трябва да повярват на съда, а не на очите и ушите си, и да приемат, че докато са гледали и чели въпросните интервюта, те най-вероятно са халюцинирали. Освен това, каквито и да са мотивите, ще си остане съмнението, че присъдата, а и цялото дело нямаше да са същите, ако страните по него бяха други.

Първо, много е трудно да се повярва, че присъдата щеше да е оправдателна, ако ответник бе не министърът, а което и да е друго неовластено лице. Още повече, че това далеч не е единственият случай, в който министърът си позволява да раздава присъди по телевизията без никакви последици. Както стана например с горнооряховските лекари, които той обвини от парламентарната трибуна в убийство.

А ако съдийката си беше мълчала?

Второто съмнение е свързано с личността на ищеца. Всичко щеше да е съвсем различно и въобще нямаше да се стигне до подобно дело, ако въпросната съдийка и ръководената от нея съдийска организация не бяха сред най-непримиримите критици на дефектите в съдебната система, на скандалните решения и назначения на доскорошния състав на Висшия съдебен съвет, на пропуските в разследването и прокуратурата, на МВР и на самия министър заради опитите му да се меси, назидава и диктува в съдебната власт. Ако не беше всичко това, съдийката въобще нямаше да бъде набедена за покровител на мафията и в края на краищата нямаше да бъде уволнена. Уволнение, посочено в доклада на Европейската комисия като пример за произвол и политически натиск върху съдебната система.

С две думи – съдийката бе подложена на системна разправа заради критичната си позиция, а не заради забавените мотиви. Защото мнозина други са правили същото, а и далеч по-големи нарушения и безобразия, но те си мълчат и слушат и на тях не им се случва нищо. Напротив – повишават ги. На такива магистрати министърът благодари, защото, по думите му, „ежедневно разговарят с мен и са носители на промяната”.

Поръчково правосъдие от путински тип

Сега предстои делото да се гледа на втора инстанция. За председателя на второинстанционния съд в Пловдив вътрешният министър също е казал добра дума – „един от може би най-стабилните съдии в България”. „Злите езици” сочат този съдия като един от фаворитите за поста главен прокурор. Затова няма да е изненада, ако и на втора инстанция министърът бъде оправдан.

Това ще е преди всичко победа на изпълнителната власт над съдебната. Абсурдното е, че оправдавайки министъра по това конкретно дело, съдът сам оправдава и признава правото му да се меси в неговата независимост по недопустим в една правова държава начин.

Това е и победа на осъществяваната напоследък съдебна „реформа” – овладяване на съдебната система чрез послушни, верни и приближени хора, чрез натиск, страх и подчинение за останалите. „Реформа”, зад която вече прозират грозните и убийствени за държавността черти на поръчковото правосъдие от путински тип.

Иначе личната победа на министъра е временна. Не само защото е твърде вероятно делото за клевета да стигне до Европейския съд за правата на човека, където ще бъде без прецедент – съдия съди министър. Впрочем, пловдивското правосъдие може и да е много „ефективно”, но е дало и най-много поводи на съда в Страсбург за осъдителни решения срещу България.

Личната победа на министъра е временна и поради една друга причина – защото послушният съд по принцип е доста повратлив, върви след победителите и лесно се обръща срещу някогашните си създатели и повелители.