Историкът проф. Светлозар Елдъров: Папа Йоан ХХІІІ – „Българският папа“ е едно от емблематичните лица на Католическата църква

Историкът проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров от Института по балканистика с Център по тракология към Българската академия на науките пред Агенция „Фокус”.

Фокус: Проф. Елдъров, какви са основанията годишнината на папа Йоан ХХІІІ да бъде чествана с юбилейна научна конференция и изложба в Българската академия на науките? Има ли достатъчно допирни точки между академичната наука и Католическата църква, за да стане Големия салон на БАН домакин на такъв форум?
Проф. Светлозар Елдъров: На 5 февруари 2013 г. Българската академия на науките беше инициатор и домакин на официална среща за подписване на „Декларация за толерантността между вероизповеданията и етносите в Република България”. Само преди два месеца, на 5 април, в Големия салон на БАН се проведе кръгла маса „България – средище на толерантността”, на която бяха изнесени исторически свидетелства за спасяването на българските евреи, за приемането на белогвардейската емиграция, за съдбата на арменските бежанци и изобщо за проявленията на оня толерантен дух, с който се е отличавал нашият национален характер и с който действително би трябвало да се гордеем, ако съумеем да го запазим. Конференцията за годишнината на папа Йоан ХХІІІ е в съзвучие с тази новоустановена традиция и като един от организаторите и участниците в нея съм убеден, че тя не само ще даде нови научни доказателства за историческите връзки на България с Католическата цъква, но ще разкрие и ще препотвърди онази толерантност между вероизповеданията и етносите в страната, която е наша историческа традиция и наш принос в Обединена Европа. За чисто научните основания да се изследват тези връзки може да се говори много, но е достатъчно и да се споменат само Ватиканските архиви като извор за нашата история. Академичната общност цени образователната и възпитателната мисия на Католическата църква в България, която чрез своите училища и колежи даваше възможност на българите да се чувстват равностойни граждани на Европа. Българският народ помни подкрепата на католическите свещеници, монаси и монахини в защита на справедлива национална кауза. В случая с Ронкали обаче има и още една, вече съвсем конкретна причина, която оправдава домакинството на Академията на този научен форум. Тъкмо в Големия салон на БАН през 1934 г. той лично присъства при откриването на Четвъртия византоложки конгрес. Накратко, едва ли може да се намери по-подходящо място за организиране на конференция в памет и прослава на архиепископ Ронкали – папа Йоан ХХІІІ от най-високата и авторитетна академична катедра у нас, Българската академия на науките.
Фокус: Конференцията е под наслов „Българският папа”. Кои факти и обстоятелства от дейността на Ронкали в България дават основание да го наричаме така?
Проф. Светлозар Елдъров: Папа Йоан ХХІІІ е едно от емблематичните лица на Католическата църква и на световната история през отминалото столетие. За съвременниците от католическия свят, които го познават по скромността и човешката му топлота, той е „Добрият папа”. За българите, с които споделя едно от най-динамичните и драматични десетилетия от нашата история, архиепископ Анджело Джузепе Ронкали и до днес си остава „Българският папа”. Това не е белег на провинциална претенция или на ориенталска фамилиарност. То е колкото израз на уважение и признателност, толкова и обективен исторически прочит на значението на българското десетилетие в живота и дейността на папа Йоан ХХІІІ.
Мисията, с която през 1925 г. Ронкали идва в България в качеството на апостолически визитатор, е да се погрижи за съдбата на българските униати, прокудени от Македония и Одринска Тракия. Тук е уместно да си припомним, че Българската уния датира от 1860 г., когато най-будните и непримирими представители на българската възрожденска интелигенция, които не искаха да се примирят с неотстъпчивостта на Цариградската патриаршия и инертността на руската дипломация, потърсиха радикална алтернатива за решаването на църковно-народния въпрос. Плод на едно национално движение, българските унати, или католиците от източен обред, винаги са били в първите редици на борбите за национално освобождение и обединение. Виждаме ги да се изявяват на полето на новобългарската просвета в Македония и Одринска Тракия, намираме ги сред най-активните дейци на македоно-одринското революционно движение, срещаме ги сред най-ревностните пропагандатори на българската национална кауза в чужбина. Има и още нещо изключително важно във връзка с българското униатство, което често се забравя дори от историците. Високата порта никога не допусна Българската екзархия да се сдобие с владишки берати за Одрин и Солун. Официално в тези два най-важни града на Европейска Турция тя можеше да има само архиерейски наместници. Това я поставяше в неравностойно положение с Цариградската патриаршия, която разполагаше в Одрин и Солун със свои владици. Двата града се бяха превърнали в центрове на гръцката пропаганда в Тракия и Македония. Този йерархично-каноничен дефицит на българското културно-национално дело в борбата му срещу елинизма успешно беше компенсран с присъствието на униатските епископи – българи по националност, култура и стремления. Затова катастрофата за българското униатство през 1913 – 1918 г. е съкрушителна. Българите униати в Македония, населени главно в района на Кукуш, Гевгели, Дойран и Ениджевардар, бяха преследвани жестоко от гръцките и сръбските войски и военновремени власти – веднъж заради българското им самосъзнание, втори път заради католическата им вяра. Българите униати в Одринска Тракия понесоха последиците от турските разорения наравно с екзархийските си сънародници. Така след Междусъюзническата и Първата световна война, а после и по спогодбата Моллов – Кафандарис, България се изпълни с униатски бежанци, около 15 хиляди души, останали без домове, без храмове, без училища. Заслугата на Ронкали, освен чисто хуманитарната подкрепа за тях, се изразява преди всичко в съхраняването на Българската уния като църковна структура и национална йерархия. Остатъците от Македонския и Тракийския викариат бяха събрани в новосъздадената Католическа епископия от източен обред в България. Ронкали лично избра и ръкополага през 1926 г. новия епископ на българските униати – епископ Кирил Куртев. Благодарение преди всичко на моралната и материалната подкрепа на папския визитатор бежанците успяват да се установят в новите си селища, да пуснат корени, да оцелеят. С тях оцелява и Католическата църква от източен обред в България (от 1942 г. – Католическа Екзархия), за да пази заедно с Българската православна църква историческата истина за българското присъствие в Македония и Одринска Тракия.
Тази ярка подкрепа на Ронкали за българската национална кауза проличава и от редица конкретни факти. Едва ли случайно за свой личен секретар в София той избира свещеник Методий Устичков от Щип. Пребиваването на папския визитатор и делегат в България съвпада с дейността на Македонската католическа лига, една благотворителна и културно-просветна организация, която развива мощна пропаганда на българската национална кауза в чужбина, на първо място в Италия. През 1931 г. смесена екзархийско-униатска делегация на прокудени български епископи и свещеници от Македония внася в Обществото на народите петиция за възстановяване на културно-религиозните права на българите под сръбска и гръцка власт, като първата й спирка по дългата обиколка из европейските столици е във Ватикана. Тази и други подобни инициативи, свързани със защитата на законните права на македонските българи, едва ли щяха да бъдат възможни без публичната или дискретната подкрепа на архиепископ Анджело Джузепе Ронкали.
Фокус: Мисията на Ронкали в България, първо като визитатор, после като делегат на Св. Престол, поставя дейността му в ясни църковни рамки, свързани преди всичко с Католическата църква. Има ли свидетелства и данни за подкрепа от негова страна на по-широки инициативи, за участие или съпричастие към събития от общобългарски характер?
Проф. Светлозар Елдъров: На този въпрос обикновено се отговаря с хуманитарната подкрепа на Ронкали за пострадалите от земетресението в Южна България през 1928 г. или с посредничеството му при венчавката на Цар Борис ІІІ с принцеса Йоана Савойска през 1930 г. Вярно е, и двете събития са оставили трайни следи в развитието на България в периода между двете световни войни, и в двете участието на Ронкали е забелязано от исторята. Той също е чувствал особена духовна близост с България и българския народ, щом при отпътуването си от страната в края на 1934 г. издейства разрешение от Ватикана да смени църковната си титулатура с ярко бъларско указание – Месемврийски архиепископ. Без да подценявам нито едното, нито другото, тук ще се възползвам от случая да обърна внимание на друг случай, който е по-малко познат. Става въпрос за неговата подкрепа за България по време на Парижката мирна конференция през 1946 г. По това време, всъщност още от 1944 г., архиепископ Ронкали е папски нунций в Париж. България тогава е в сложно международно положение, от което се възползват някои нейни съседи, за да предявят неоснователни претенции, било за парични репарации, било за територниални компенсации. Въпреки своите антирелигиозни предубеждения, отечественофронтовското правителство не се поколебава да потърси подкрепата на Католическата църква. Министърът на външните работи Петко Стайнов се обръща с две про-мемории към Св. Престол с молба за дипломатическа подкрепа. Във Ватикана разглеждат благосклонно молбата на българското правителство и дават инструкции на своите представители във Вашингтон, Лондон и Париж да съдействат пред съответните правителства в защита на българските интереси. Архиепископ Ронкали действително оказва подкрепа на българската делегация за преговорите на Парижката мирна конференция. През есента на 1946 г. той приема в нунциатурата Кимон Георгиев и Васил Коларов, а същевременно използва максимално международните си връзки и влияние, за да неутрализира антибългарската пропаганда и най-вече безпочвените териториални претенции към България. Тази подкрепа е официално призната от българската делегация и оповестена в българския печат, но също толкова бързо забравена, когато започват репресиите срещу католиците в страната.
Фокус: Ако отечественофронтовското правителство толкова бързо е забравило за подкрепата на Ронкали, сигурно когато е станал папа комунистическият режим изобщо не му е обръщал внимание. Има ли исторически свидетелства, които да осветляват понтификата на папа Йоан ХХІІІ от 1958 до 1963 г. от гледна точка на някакъв български ингтерес?
Проф. Светлозар Елдъров: Действително в тези години на публично равнище името на папа Йоан ХХІІІ се споменава изключително рядко, или изобщо не се споменава. Неговият понтификат съвпада с разгара на Студената война и с войнстващата атеистична пропаганда в България. Редовият български гражданин тогава не е могъл да чуе нищо нито за заслугите на „Българския папа”, нито за световното значение на Втория ватикански събор, освен ако не е слушал Радио „Свободна Европа” или други „чужди” и „подривни” радиостанции. Вместо това той е могъл да прочете романа „Пиратът папа”, превод от гръцки антикатолически автор и нарочно разпространен в голям тираж, за да научи от него за някакъв измислен средновековен разбойник, ужким докопал се до Св. Престол под името папа Йоан ХХІІІ! Останах изненадан обаче, когато през 90-те проучвах българските архивохранилища във връзка с моите монографии за Католическата църква в България и българо-ватиканските отношения, от големия интерес, разбира се таен, който българските власти са проявявали към истинския Йоан ХХІІІ. Тогава особено ме впечатлиха подробните, задълбочени и при това обективни доклади на българския пълномощен министър в Рим Крум Христов. Очевидно много по-добре подготвен от мнозина свои колеги и с несъмнено по-широка култура от тях, той успява да види, разбере и докладва в Министерството на външните работи действителната същност на онова, което става във Ватикана и в Католическата църква при понтификата на папа Йоан ХХІІІ. Той не само следи внимателно работата на Втория ватикански събор, но и казва добри думи за папата и за неговото специално отношение към България и българите. Разбира се, впечатлиха ме и документите на Държавна сигурност и нейните мегаломански агентурно-оперативни планове „за овладяване на ръководството на Католическата църква”. Видян през очите на Трето управление на ДС за борба с контрареволюцията, папа Йоан ХХІІІ не е друго, освен ръководител на шпионска централа и най-верен съюзник на англо-американския империализъм. Щеше да бъде смешно, ако от тази карикатурно изкривена представа на репресивния апарат на комунистическия режим не бяха пострадали десетки и стотици български католици.
Фокус: Вие сте автор на изложбата за Ронкали, която беше открита във фоайето на БАН. Ще ни разкажете ли нещо повече за нея?
Проф. Светлозар Елдъров: Работих върху изложбата със съдействието на моя млад колега от Института за балканистика д-р Ивайло Начев. Тя се състои от 12 табла, на които сме се опитали да представим тематично най-важните моменти от дейността на Ронкали като апостолически визитатор и делегат в България. Голяма част от фотографиите, както и други материали, ни бяха предоставени от Католическата екзархия в България, за което използвам случая да благодаря на епископ Христо Пройков. На Софийската гара Ронкали не е посрещнат с фанфари и официален протокол, затова и пристигането му е представено с автентичната скромност. По същия начин са отразени обиколките и запознаванията му със страната, запечатани на многобройни фотографии, които представят бъдещия папа на кон, в каруца, с автомобил, на камионче или лодка, но винаги заобиколен от българските си приятели и почитатели. Документирано е уреждането на църковно-административното положение на българските католици от източен обред, бежанци от Македония и Одринска Тракия, ръкополагането на епископ Кирил Куртев, създаването на католически институции и др. На отделно табло сме показали съпричастността на Ронкали с работата на Четвъртия византоложки конгрес, проведен през 1934 г. в Българската академия на науките. Други тематични табла разказват за подкрепата на Ронкали за пострадалите от земетресението в Южна България през 1928 г., за неговия живот сред българите, за събития и лица на Католическата църква в България, с които е бил тясно свързан. Последното табло го представя като папата, свикал Втория ватикански събор, но запазил и добрия спомен за България и българите. Много интересна се получи и съпътстващата експозиция във витрините, в която са представени биографии на папа Йоан ХХІІІ на различни езици, негови дневници и енциклики, публикации в българския научен и популярен печат от последните две десетилетия и др. Вероятно интерес ще предизвикат и копията на документите, които открих при моите изследвания в българските архивохранилища и които съм използвал при написването на моите книги и статии – писма на Ронкали до католически духовници и държавни институции, докладите на българския пълномощен министър в Рим, документите на ДС. Най-ценното ми откритие обаче беше собственоръчния български автограф на Ронкали, с който е написал името си на български с кирилица – „Ангел Йосиф Ронкалий, апостолически делегат”. Не знам някой друг папа да се е подписвал на български. Дори само това да беше, пак заслужаваше да го наричаме „Българския папа”.