ИДЕ ЗЛАТНО ВРЕМЕ ЗА ЛЕВИТЕ

леви/прогресисти срещу десни/популисти

Следователно истинският печеливш от отсъствието на силна и атрактивна левица е популистката партия ГЕРБ (по-точно: нейният Единоначалник Бойко Борисов). Като няма друга алтернатива, Той е Алтернативата. Шансовете му да завърши сегашния и да спечели нов мандат са над 50 на сто. Такива са моите впечатления от множество беседи, които имах напоследък из страната – с леви и десни, центристи и националисти, партийно неутрални и граждански активни хора. Неотразимите десанти на премиера в Родопите и преди това в бедстващите региони на Югоизточна България прибавиха нови точки към неговия електорален актив. Няма как да е иначе при тоталния медиен слугинаж, манипулативните пиар акции и щедрото раздаване на държавни пари от полупразната хазна. Спасителен пай получиха футболни босове и фенове, пострадали от природни бедствия, миньори, тютюнопроизводители.
Това, че върволицата от нуждаещи е безкрайна, изглежда не тревожи Борисов. Като не стигат наличните пари, ще заеме отвън. Защото идват избори. Той вече тича по тази писта, изпреварил съперниците с две обиколки. Междувременно завладява още един контингент от народонаселението: т.нар. простолюдие. „Прост съм, като вас“ – тази фраза, ерес за всеки интелигентен политик, беше изречена в регион, където хората аплодират, а не презират лидери, ползващи езика на улицата. Политическата интрига обаче не е в заиграването с лексикона на простолюдието, а във факта, че един водач на управляваща партия и титуляр на правителство

направи уникално салтомортале

Той мина в лагера на недоволните граждани, излезли на протест не само срещу своя работодател, но и срещу изпълнителната власт, чийто едноличен държател е Той.
Партньорите отдясно се възмутиха от популисткия ход, отляво го атакуваха вяло, в ДПС изглежда се стреснаха от острия премиерски демарш в техните етнически крепости. Сред същото това простолюдие, което на избори е подавляващо активно, тръгна мълвата, че Бойко е… Господ. А българите, дори високо грамотните, вярват на митове и легенди и периодично припознават някой за Месия.
Не виждам актьорски потенциал и политическа мотивация сред лидерите на левицата да се състезават с Бойко Борисов на терена на популизма. Което не значи, че левите нямат шанс (и то златен) за спечелване на предстоящите избори. Твърдя това не от пристрастие, нито заради самоцелен оптимизъм.
Само че победата няма да дойде вследствие инерционното движение на махалото, защото то не следва традиционната траектория „ляво-дясно и обратно“, махалото на властта е застопорено от една авторитарна кохорта, която си служи без притеснение с всички инструменти за натиск върху електората: от страха, насаждан системно отгоре надолу (главно върху инакомислещите), до раздаване на парчета от постната държавна баница (на социално закъсалите).
За да се преборят успешно срещу агресивния популизъм, левите би трябвало да  направят в синхрон три стъпки: първата, за коалиционно прегрупиране; втората, за електорално прегрупиране; третата, за идейно/стратегическо преориентиране.

Коалиционното прегрупиране

Като човек, преминал петгодишен стаж в Коалиция за България, си позволявам да кажа, че тази „коалиция“ вече трети мандат не е нищо друго, освен  „БСП-плюс“. И като бройки, и като политически инициативи партньорите от малките партии и т.нар. гражданска квота изпълняват декоративна функция. Този факт, а не само лидерските търкания, доведе замяната на концепцията за широка лява коалиция с тази за твърдото ядро – като предпоставка за изборен успех.
Само че ядрото се смали – по демографски, миграционни и професионални причини. Реализмът изисква да се изостави амортизираната формула и да се изработи нова: широк алианс от социално-ориентирани партии, което ги прави естествени съюзници вляво от центъра – социалисти, социалдемократи/лейбъристи, земеделци. Една формация, структурирана предизборно на конфедеративен принцип (без да е единен партиен субект), би отворила място за участие и на синдикални, съсловни и граждански организации.
Такова максимално отваряне на ветрилото, а не самоцелните апели за общ фронт срещу ГЕРБ, може да привлече най-ценния контингент от електората: негласуващите. Периферията по принос ще се изравни с ядрото – обрат, който се вижда и с невъоръжено око в новите прогресивни европейски движения, устремили се към изборна победа.

Електоралното пребазиране

Гласоподавателите не се впечатляват от предизборни партийни и лидерски маневри, освен ако не са предвестник на нова политика, адекватна на политико-икономическата ситуация. За печелившата предизборна платформа на левите ще стане дума по-долу. Тук ще изразя едно мнение, съзнавайки, че е твърде дискусионно и може би неприемливо за част от хората с ляво мислене.
Щом като „простолюдието“, заразено от спонтанен лидерски популизъм, е тръгнало след своя Водач, щом като работническата класа гласува на популистка и националистическа основа, щом като дори железните електорални редици на ДПС се люшкат към поредния Спасител, какво остава като социална база на левите? Колкото и странно да звучи, това са на първо място представителите на средния и малкия бизнес (особено фамилния и самозаетите). Те най-много пострадаха от ината на тандема Борисов-Дянков: да преборят кризата, като загърбят кредитирането, външните инвестиции и замразят доходите. Така оставиха предприемачите, които хранят себе си и над 2 милиона българи в дълговото тресавище, от което измъкване без целеви и ефективни стимули не е възможно. Спечели ли се тази база, по-голямата част от интелигенцията и професионалистите ще повярват отново в лявата алтернатива (което следва да се очаква и от социално уязвимите групи с трезво мислене).

Идейната преориентация

Което значи „стоп на десните забежки“ – в управлението на държавата и икономиката; лансиране на нова, социално фокусирана платформа; отказ от всяко заиграване с идеите на пазарния фундаментализъм.
Това е най-деликатната промяна. И най-сложната. Първо, защото се отнася до промяна в мисленето и битието на цяла дружина партийни и държавни ръководители с лява партийна принадлежност, които след провала през 1996-1997 г. загърбиха изконни социални ценности на българската нация и се съгласиха да провеждат неолиберални реформи заради властта. Второ, защото успешните политики за излизане от кризата ще изискват активно първично и вторично преразпределение, което неизбежно ще предизвика организирана съпротива, включително от „приятелските“ корпоративни кръгове, гравитиращи около партийните централи.
Радикалната антикризисна платформа, издигната преди парламентарните избори през 2013 г., би трябвало да предложи позитивно решение на следните въпроси:
1. Кой ще носи оттук нататък по-голямата част от тежестите на кризата: работещият народ, младите и пенсионерите (както е досега) или високодоходните групи и супербогатите олигарси и корпоративни босове? Ако се предлага промяна, тя следва да доведе до стъпаловидна отмяна на плоския данък и въвеждане на минимален осигурителен доход; до семейно подоходно облагане; до възстановяване на социални и публични услуги за уязвимите групи, като бяха отнети през последните години и т.н.
2. Ще се толерира ли и в бъдеще банковият колониализъм? Имам предвид политиката в услуга на чуждестранни банкови собственици и във вреда на българските граждани и местния бизнес, която продължава второ десетилетие чрез високи такси, непосилни и непрозрачни лихви, имотни щети за кредитополучателите и т.н. Едно автентично ляво управление трябва незабавно да промени законите, които облагодетелстват банките (над 90 на сто небългарски) и да създаде институция – конкурент: Национална инвестиционна мегабанка, подкрепяна от държавата и местния бизнес.
3. Ще се насърчава ли безграничното и силово окрупяване на земята на латифундистки принцип, при което едри земевладелци притежават стотици хиляди декари, а средните и дребните фермери са превърнати в техни васални работници? Левицата трябва да прокара нови закони за владеене и стопанисване на земята, които да се опират на европейските модели и на българските аграрни традиции (вкл. оземляване на селяните, желаещи да работят самостоятелно или в кооперативи на собственици).
4. Ще се запази ли едностранната отмяна на осъвременяването на пенсиите, въведена от кабинета „Борисов“, или България ще следва договореностите за пенсионна реформа, постигнати през 2010 г. между социалните партньори и препоръките на ЕС?
5. Ще се затвори ли окончателно страницата на черната книга с криминалните приватизации, неизгодните за държавата концесионни договори, заграбените природни богатства? Или левите ще намерят кураж да прочетат публично тази хроника и да направят пълен преглед на преразпределението на активите, отстоявайки държавните интереси, пазарните правила и зачитайки правата на легитимните собственици!
Спирам дотук, като си давам сметка, че едно антикризисно и следкризисно управление трябва да се опира на значително по-мащабна, но смела и ясна програма. Каквато, надявам се, левите ще съумеят да изработят преди есента, т.е. преди и последният българин да е повярвал окончателно в предопределената свише Бойкова победа на парламентарните избори. А той и съветващите го мислят и за предсрочни!
————————–
П.П. В писмо до главния редактор на ДУМА заявих, че съзнателно в настоящата статия не засягам крайно деликатния въпрос за лидерското състезание до и по време на наближаващия конгрес на БСП. Външната намеса, дори когато е писмовна или вербална, никога не е носила полза. Вън от съмнение е обаче, че двубоят „Първанов-Станишев“ облагодетелства Борисов и ГЕРБ. И неуморният популистки лидер не пропуска удобен случай, за да хвърли съчки в огъня. Затова изразявам едно лично мнение, колкото и нереалистично да прозвучи в този момент: другари социалисти, кандидати за поста на председател, сключете предварително политическо (не просто джентълменско) споразумение за работа в тандем, както и да се развие гласуването на конгреса. Така ще „скриете топката“ на основния ви опонент – Б.Б. И ще го оставите да играе сам на провинциалния терен на политическия популизъм.
При криза и при рискови политически ситуации тандемите и екипите, а не лидерите (сами, еднолично) са гарантирали успешно управление. Така постъпиха социалдемократите в Германия, след като избраха Шрьодер, силен водачески тандем са и братята Милибанд начело на лейбъристите в Англия. Тандеми, а не само вождове, е имало и в социалистическата преддеветосептемврийска история на България.