АCТА умря, преди да се излюпи. Гневът на народите смаза змийчето още в яйцето, снесено от властите в полога на свободния от контрол интернет. За какво беше борбата? За безплатния и безнаказан достъп до филми и музика, които иначе струват скъпо, както и за пресичане на мерака на властите да надничат в интимния свят на личната комуникация.

Филмите, музиката, литературата и другите художествени произведения са защитени с авторски права. Заедно с това те не попадат в сферата на основните човешки права. Ето два аргумента, които позволяват на властите да се чувстват с развързани ръце. АCТА не мина, но след нея ще има други опити. Все някой ще успее. Ще се намери благовидна форма, която да гарантира финансирането на художественото творчество. Иначе народите ще се върнат към народното творчество, т.е. към художествената самодейност.

Хората преживяват болезнено заплахата да им се отнеме правото на безплатно развлечение. В същото време те не забелязват как

губят нещо много по-важно,

от което зависи самото им съществуване – основното си човешко право на информация. То не е защитено с авторски права, но за сметка на това фигурира в конституциите на всички демократични държави, както и във важни международни конвенции. Мнозина си мислят, че го имат като някакво гарантирано обществено благо – като правото на здраве, на сигурност, на правна защита и пр., без които не само демокрацията, но и всяко общество би било обречено. За да бъдат гарантирани обаче основните права, някой трябва постоянно да бди за тях и съответно да му се заплаща за труда: за здравето – лекарят, за сигурността – полицаят, за правната защита – юристът и пр. Кой бди обаче за правото на информация?

Изглежда, че това е работа на журналистите, но е на отживяване. Самата професия е заплашена да изчезне, защото вече все по-малко потребители са склонни да плащат за нейните продукти. Не че нямат интерес към тях. Напротив, неслучайно живеем в ерата на информацията. Но липсата на механизъм за самофинансиране на медиите направо от обществото, както бе до появата на интернет, ги обрича на гибел.

В България вече няма вестници, които да се самоиздържат от продажби и реклами. Класическата журналистика изчезна само за няколко години и

бе заменена от корпоративна журналистика,

при която издатели с достатъчно приходи от друга дейност си позволяват да издържат и медии (или поне да им доплащат разликата, която не им достига за оцеляване от собствените приходи). Само от добрата воля на издателя и от неговата представа за обществена полза зависи какво издание ще се поднесе на обществото.

Най-лошото е, че зад частните издатели нерядко стоят държавни пари и фактически медиите скришом са одържавени. Нищо чудно, че значителна част от тях се грижи за безупречния образ на властта. С чувство на самодоволно превъзходство премиерът Бойко Борисов посъветва неотдавна журналистите да си направят свои вестници, щом не им харесва да работят за медии, зависими от властта. Това беше не просто цинизъм, а гавра с професията, която е изправена пред избора да изчезне или да приеме правилата на публичното коафьорство.

Каквито и етични правила да се внушават на журналистите, те няма как да ги спазват, лишени от пряката си опора в обществото. Заедно с това и обществото не може да бъде взискателно към тях, щом като не желае да ги подкрепя финансово. Всеки опит за въвеждане на абонамент и платени сайтове пресича интереса на широката аудитория към съответната медия в интернет. Изключение правят само специализираните икономически и научни издания, за които плащат професионалисти с мисълта, че използваната информация ще им служи самите те да си вършат работата и съответно да печелят от нея.

Не става дума за специфичен български проблем, а за

обща медийна криза,

която засяга както бедните, така и богатите държави, както малките, така и големите издания. Преди две седмици спря парижкият икономически всекидневник „Трибюн“, уволни две трети от персонала си и се пренесе с остатъците от редакцията си в интернет. Месец преди това изчезна хартиеното издание на именития „Франс соар“. Авторитетният „Монд“ пожертва независимостта си и се превърна в корпоративно издание като българските си посестрими, купен от трима големи икономически играчи. На ръба на оцеляването са „Фигаро“ и „Либерасион“. На червено са даже влиятелният „Лез еко“ и най-тиражният всекидневник във Франция – спортният „Екип“. Въпрос на време е кога ще се понесат и те към виртуалното пространство.

Същото е положението и в други големи държави. Тази година в Италия се очаква да спрат поне стотина вестника, защото заради финансовата криза държавата им отказа някои помощи. В Испания от началото на януари всекидневникът „Публико“ е спрял всякакви плащания. В Гърция изчезнаха два водещи всекидневника, сред които и големият „Елефтеротипия“. Дори американският печат е в упадък. След 2007 г. в САЩ са закрити 13 000 работни места за журналисти. За шест години приходите от реклама са намалели двойно в печата. В интернет рекламата е евтина и осигурява само 9% от доходите на половината американски издания. Единственият вестник, който просперира в интернет, е икономическият флагман „Уолстрийт джърнъл“, който има 1.3 млн. абонати. Не по-малко авторитетният „Ню Йорк таймс“ обаче едва крета с 324 000 абонати в интернет, които му носят 14% от приходите. Във Великобритания пионерът на интернет журналистиката „Гардиън“, чийто сайт е вторият по посещаемост в Европа, получава от мрежата само 15% от приходите си. На първо място е булевардният „Дейли мейл“ с 15.7 млн. посетители, но и той изкарва от интернет само 37 млн. лири при оборот 221 млн. лири.

Медиите се държат като динозаврите,

изчезват масово и не осъзнават защо. Журналистите и досега си мислят, че информацията е стока, с която търгуват. В действителност информацията е основно човешко право, което няма цена и не може да се продава, а медиите търгуват с информационни продукти и информационни услуги. С появата на интернет информационната стойност на новините не намалява, а намалява стойността на информационните продукти, тъй като могат да се копират и тиражират много лесно. Медиите не притежават информациите, които произтичат от обществото и са предназначени за неговата собствена ориентация. Те притежават само своята запазена марка, която се носи от текстовете, така както са написани. Информацията обаче може лесно да се прехвърля върху различни носители (текстове) и да запазва стойността си. За разлика от художествените произведения, при които ценна е и уникалната им форма, в журналистическата продукция ценно е съдържанието, макар че то е невъзможно без своя носител (формата).

Медиите като посредници (за което говори и самото им название) обработват и пренасят информацията там, където е невъзможна пряката комуникация. Заплаща се само трудът им и материалните разходи, а не съдържанието на информацията. На село хората общуват безплатно и без медии, защото комуникацията е пряка. В световното село, създадено от интернет, има широки възможности за пряка комуникация. Всеки може да бъде източник и потребител на информация. По същия начин всеки може да хвърли послание в бутилка в морето и да се надява някой да го прочете. Поради изобилието от информация обаче няма как всеки да се занимава с нейното пресяване, издирване и обработка, защото няма да му остане време за друго. И в ерата на интернет са необходими специалисти, които да се посветят само на тази работа. Бедата е, че не е измислен начин за заплащане на труда им. Рекламата не е решение, защото поради огромната свобода на потребителя в мрежата да я игнорира тя е слабо ефективна и не струва много.

Какво е бъдещето?

Не е нужно да се гадае, трябва само да се наблюдава. Покрай академичните ми занимания се налага да посещавам журналистически факултети и катедри в България и навсякъде забелязвам ясна тенденция студентите да предпочитат пиар (съвременното название на платена пропаганда) вместо журналистика. Съотношението е две към едно в полза на пиара. Той е с гарантирани доходи, защото задачата му е да разкрасява образа на онзи, който плаща (правителство, фирма, партия и пр.). От журналистите обществото очаква да защитават неговите по-широки интереси и да му дават обективна картина (включително и негативна) за хора, събития и институции. Главната полза от медиите е да функционират като нервна система, която реагира, когато в някой от органите настъпят промени – добри или лоши. Тук се включва и усещането за болка, което може да бъде животоспасяващо, защото предупреждава да се вземат мерки (ето защо журналистите „обичат“ лошите новини). Пиарът има дрогираща функция, защото трябва да излъчва постоянно оптимизъм, радост, удоволствие и пр., но никога не може да бъде носител на „лоши новини“.

В момента обществото (в най-широк аспект) върви безгрижно към своето масово дрогиране. То ще има всички удоволствия, за които е готово да се бори в интернет, но няма да има представа за действителното си състояние. Най-важната информация ще циркулира по затворени канали само за кръгове, които ще имат интерес да я плащат и да я използват за управленски и други свои цели. Колко още време ни остава да се срещаме – журналисти и читатели? Не смея да прогнозирам, но медийният упадък е бърз и всичко ще се разбере в близките години.

*Статията на Светослав Терзиев е публикувана във в. „Сега“.