Този текст няма за цел да направи анализ в дълбочина на причините, които доведоха до състоянието на поставената под съмнение държавност. Амбицията му е съвсем проста и е по-скоро терапевтична. Съдебната власт – с кризата, в която се намира; с нетипичния за себе си активизъм; с нарушената вътрешна “омерта”, която позволи осветляването на мафиотизиращата се държава, сама генерираща престъпност, – може да бъде едно от средствата за социална промяна с правни средства. Тази перспектива, струва ми се, е рационално защитима, въпреки обективните трудности (някои от тях умишлено произведени от управляващите) пред разбирането на ролята на съдебната власт и на значението на нейните недостатъци.

В контекста на сегашните събития непредубеден разговор за състоянието на съдебната власт изглежда на пръв поглед не просто труден, а невъзможен – няма от кого и с кого да се води, така че да има полезни последствия. Държавните власти са делeгитимирани – съвсем отчетливо това е забележимо за гражданите по отношение на изпълнителната и законодателната власт с техните посредствени или корумпирани политики и практики, които се търпят в реално време, с арогантното им невежество и агресивното им присъствие в медиите. Видни представители на властите се държаха години наред безнравствено, но това остана политически и обществено несанкционирано – и неминуемо се превърна в основен фактор за сегашния взрив на липса на доверие в институциите, на избуяване на правния нихилизъм и на размиване на границите между редно и нередно, на смисъла на самопонятните неща. Тоталната подмяна на основанията за функционирането на държавните институции възбуди съмнения, че проблемът не е в организираната престъпност, която се опитва да дестабилизира държавата, а в самата държава, която произвежда престъпност и не се управлява в обществен интерес. В този контекст тезата, че със съдебната власт нещата стоят различно и по дефиниция, и в конкретната ситуация, е също толкова непопулярна – въпреки че добросъвестният прочит на обективните видимости и фактите по същество показват друго. Поради самата си специфика и място в разделението на властите, съдебната власт изисква поддържане на дистанция и изолация, за да не се възбуждат у гражданите съмнения за липса на безпристрастност. Това я прави уязвима, защото не може да участва свободно в дебати в своя защита. Какъв ще бъде нейният публичен облик, разпространяван чрез медиите, зависи най-вече от политически и икономически силните субекти.

Александър Хамилтън, свързан с годините на утвърждаване на Конституцията на САЩ, говори за присъщата слабост на съдебната власт, която я поставя в състояние на постоянна заплаха да бъде подчинена, да й се внуши страх или да бъде повлияна от другите две власти. Правителството в оставка, без да е непременно запознато с неговите думи, преднамерено създаваше чувство на ненавист към съда, което нанесе дългосрочни вреди върху правосъзнанието и респекта пред закона. Но настървението, с което го правеше, е първият белег за различното състояние на съдебната власт. Ако е вярно, че изпълнителната власт показа двойни стандарти и възбуди съмнения, че защитава приоритетно частни, а не обществени интереси, то тогава хвърлянето на всички упреци върху съда (забележете – не върху прокуратурата, която често изглеждаше рефлективно услужлива), освен популистки ефекти за размиване на собствената отговорност, показва и страх, че корективната власт все още не е овладяна напълно, че макар и дефектирала, тя не гарантира пълно спокойствие на управляващите. Щом настървението беше необходимо на министър-председателя и на вицепремиера, оглавяващ силовото ведомство, това очевидно означава, че такава, каквато е сега, с всичките й сериозни недостатъци, съдебната власт все още е пречка за установяване на авторитаризъм, на тотално надмощие на привилегированите от властта, на националните монополи, на погазването на човешките права и, в крайна сметка, все още не създава гаранции за пълна безнаказаност на силните на деня.

Междувременно все по-недостъпни за гражданите ставаха ясните постановки от областта на държавното управление – че рамките на независимостта на съдебната власт (тоест, на нравствената й цялост и компетентност, която позволява постигане на справедливост в рамките на закона спрямо всички, потърсили съдебна защита) зависят преди всичко от изпълнителната власт с нейната законодателна инициатива и от законодателната власт с правомощията й да приема нормативния регламент. Неразбирането се задълбочаваше и заради какофоничния шум в медиите, и заради контролираните манипулации, и заради проблема, от който в крайна сметка вече произтичат всички останали проблеми – с лошото образование и липсата на обучение за социални и граждански умения и отговорности.

В резултат, съдебната власт беше поставена в съзнателно враждебна среда, в която лесният изход е изборът на конформизма, а индивидуалният избор за социален просперитет и кариерно израстване се превърна в селекция между компромиси с различна степен на (не)допустимост. Съдебната власт беше лишена политически от иманентната среда на обществено доверие, в която може да функционира полезно. Авторитетът на правосъдието има специална, по-висока защита от тази на индивидуалната репутация, защото той е необходим, за да осигури доброволно изпълнение на актовете на съдилищата и за постигане на превантивен ефект върху всички граждани. Освен от функционирането си на фронтова линия, която изисква много повече усилия за вътрешна консолидация на всеки съдия за запазване на личната му независимост, включително като игнорира импулса на самозащита или реакцията на отвращение, съдебната власт допълнително бе уязвена чрез собственото си некомпетентно управление, толерирано и дори продуцирано от политическата система (11-те от 23-мата изборни членове на ВСС се избират от Народното събрание). От една страна, непрозрачното номиниране на членовете на ВСС не създаваше препятствия пред политическата система да корумпира съдебната власт и да привнася в нея всичките си недъзи. От друга – кризата на компетентността остави нерешени значителна част от устройствените и организационни проблеми на съдебната власт, създаде предпоставки част от съдиите в натоварените съдилища да бъдат “държани” в състояние на правонарушители, условията на труд да бъдат такива, че да са непреводими за останалите граждани. Така се неглижира ценността на правораздаването като интелектуална дейност, което доведе до профанизиране на професията.

И въпреки моментната картина на нелицеприятно състояние на зависимост на съдебната власт, въпреки усилията на другите власти да я държат в уязвима неовластена позиция с различна степен на грубост от началото на демократичния преход досега, единствено в нея имаше вътрешни турбуленции, разобличаване на скандали, а също и реформаторски идеи.

Независимостта на съдебната власт действително крие риск да се капсулира и евентуално генерираната вътре в нея престъпност да остане завинаги прикрита. В този смисъл, осветляването на проблемите “отвътре” не е продиктувано от крайна необходимост, защото не е предизвикано. Но самият факт, че това се случва, че усилието е последователно и не води до комфорт или получаване на облаги, е доказателство за чистотата на подбудите и на каузата. Властта, поставена от другите власти в ситуация на маргинализирана и непопулярна опозиция, не само спорадично прояви упорство да продължи да бъде техен коректор, за да е постижимо върховенството на закона, а изяви претенции да работи за еманципацията си и за „освобождаване” и на онази своя част, която е вече задкулисно овладяна. Съпротивата също има своето рационално обяснение. В годините на социализма ролята на съда не е била решаваща за функционирането на държавата и обществения живот. Това е позволило относителна свобода на съдебната практика и изграждане на професионални авторитети, признати заради интелектуалния си продукт, а не поради мястото си в съдебната йерархия. Един от лесните и обезоръжаващи примери е личността на покойния председател на Конституционния съд Румен Янков, чиято кариера преди 1990-та година е преминала в съдебната система без катаклизми и непреодолими сблъсъци, но и без компромиси със съвестта при прилагането на закона. Същевременно правото, като нормативна система на собствен ход, има своя самозащита, която черпи основанието си от инструментариума и от установените от векове принципи. Тези вътрешни механизми на отстояване на справедливостта, независимо от противоправността на съответния режим, ясно се дефинират от големия южноафрикански правозащитник и един от бащите на новата Конституция на ЮАР – Артър Часкалсън, който дава пример със собственото си основание да бъде практикуващ правозащитник в условията на антихуманно и расистко държавно управление. На въпрос кое му е вдъхвало надежда като правозащитен адвокат в годините на Апартейда да прибягва до съда, той обяснява, че привидно наистина е имало противоречие – от една страна, законът е бил инструмент на потисничество, но, от друга страна, тъкмо ресурсът на правото е бил територията, на която e било възможно да се атакува потисничеството. Затова съпротивата винаги възприемала формата на съдебни дела, а съдиите, изправени пред сериозен морален тест, избрали да не подадат оставка и въпреки че били част от расистка култура, предпочели да изглеждат като съдии, а не като функционери на из основи компрометираната държавна власт. Тъкмо този изключително силен вътрешен защитен ресурс на правото, близостта на съдията до конкретна история и конкретни хора по делата, осъзнаването на реалното въздействие върху техния живот е непреодолимото комплексно основание съдебната власт обективно да не може да претърпи пълна капитулация. В годините на социалистическата държава работата на съдията е осигурявала и значителна свобода. Това наследство и свободомислещата “инерция” в съда след 1990 година, въпреки някои неумели опити за лустрация и закъснялото осъзнаване на политическата класа за променената значимост на съда, позволи, наред с инфилтрираните непотистки назначения, в съдебната власт да останат да работят независими, компетентни и почтени хора.

Делата, които съдът приключва за една година, са стотици хиляди. Ако значителна част от съдебните производства не се решаваха предсказуемо и законосъобразно, щеше да има отлив, а не увеличаване на заведените от гражданите дела. Формите на автентично недоволство също щяха да бъдат с различна интензивност и честота. Затова не е преувеличено да се каже, че отправна точка за институционална реформа има – това е потенциалът на част от съдебната система.

Ситуацията е безпрецедентна не защото най-консервативната власт трябва да бъде флагман на социалната промяна. Примери за съдийски активизъм се срещат не само в ЮАР след апартейда. Основното затруднение е как да се акумулира гражданска подкрепа за вътрешно реформиране на съдебната власт, защото проблемите на съда са „култивирани” и се поддържат от самата държава. И как да стане това, без да се прекрачи границата на здравословната дистанция на съда от популистките идеи, че не се изисква експертност, когато се обсъждат моделът на управление на съдебната власт, назначаването на магистратите и оценката на качеството на съдийската работа.

Текстът на съдия Мирослава Тодорова е публикуван във вестник „Култура“