БУКВИ НА 1158 ГОДИНИ

Възхвала на учителите

Д-р Георги Чалдъков

И с удара на твойта красота

             аз хулниците твои ще накажа.

               Иван Вазов, „Българският език”

Алфред Коржибски (1897–1950) е полски философ, роден и учил във Варшава, живял, работил и умрял в Лейквил, Къ­нектикът, САЩ – той е основоположник на философия на познанието (семантика): „Човешкото познание е ограниче­но от структурата на мозъка и структурата на езика“. И от краткостта на живота.

Веднъж по време на лекция Алфред Коржибски извадил пред студентите си кутия бисквити, завити в хартия, и им казал, че иска да хапне малко. Взел си бисквита, предло­жил на студентите и някои от тях също хапнали бискви­ти. След това Коржибски махнал хартията и всички виде­ли, че на кутията пише Dog Cookies (Бисквити за кучета). Студентите били шокирани – тези, които яли бисквити, отишли да повърнат. „Току-що ви демонстрирах, че хо­рата ядат не само храна, но и думи. И често вкусът на думите е по-силен от вкуса на храната“ – казал Коржибски.

Ето Думата! (Ecce Logos!) – перифраза на Ето Човекът! (Ecce Homo!) в евангелието от Иоан 19:5. „В началото бе Слово, и в Словото бе Бог, и Бог бе Слово…“ – са първи­те думи, изписани с български букви от св. Кирил – Кон­стантин Философ – през 855 г.“

Възхитително! Въпреки че някои от нас забравят да се възхищават, ние вече 1158 (хиляда сто петдесет и осем) години изписваме мисли и чувства с българската азбука, първоначално наричана „гла­голица“, след това, на името на св. Климент и св. Наум – „климентица“ и „наумица“, днес популярна в света като Cyrillic alphabet (кирилица). С нея в „История славянобългарска“ св. Паисий Хилендарски на­писа: „Любомъдри читателю, да употребиш тия знания за умна наслада и полза за себе си и за другите“; Иван Вазов – „Аз съм българче“; Пейо Яворов – „Две хубави очи“; Христо Фотев – „Бях на самия връх на мойта младост“; доцент д-р Коста Костов – „Писането дори върху ети­кет за саздърма трябва да бъде отговорно и честно. Няма грозни думи! Има грозен контекст, породен от безсмисле­но подреждане на думите“.

Подреждане на думи, които се мразят, обругават, ненавиждат, иронизират, политизират. Забравили послания, където за първи път се срещат Слънцето, Науката и Душите:

Напред! Науката е слънце, което във душите грей! – химн на всички български училища, написан от Стоян Михайлов­ски на 15 април 1882 г. в Русе.

Защо, така изписани и изпявани, тези свещени думи обаче започнаха да напускат душите ни, е тема за разми­съл. И тревога. Заменяме български с чужди думи. Знаем Бакхус и Дионисий, не познаваме Руевит – славянския Бог на плодородието и виното. Без да стигаме до лингвистичната ксенофобия на академик Александър Теодоров-Балан, покрай „елит”, „звезди”, „легенди”, „лидери”, забравихме, че има вещи люде – тези, които правят нещата с вещина, сръчност, умение. В Яв – явния, види­мия свят на Световното дърво на славяните – е време да укротим комплексите си за малоценност и да не ругаем по-вещите от нас.

Да се стремим да бъдем превъзходни в образованието и добродетелите, полезни за човека и обществото. От цар Симеон Велики до днес, на това ни учат учителите, педагозите, „тези, които водят децата“ (гръцки, paidos – дете, ago – водя; в древна Гърция слугата води детето на училище). В корените на гръцките думи paidagogos и paideia и на английската education (образование) има „водачество“ – от латински educere – „да изведеш това, което го има“, да разкриеш способностите на ученика, където ducere означава „да водя“. За разлика от политиците – нито „слуги“ на народа, нито водачи на нацията. Защото никой от тях не спазва non ducor, duco (не ме водят, аз водя). Тях ги водят – на гръцки politagogos (политагог) означава „този, който води политика“ в парламента, министерствата, президентството. Съ­щият този политик, който не е „изпълнил своите палати с книги“ – защото, ако има палати, няма книги; ако има книги, няма палати.­

„Внимавай тук добре, любомъдри читателю“: учители­те са водачи на нацията.

„Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, парти­ята и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките“ – пише за „организираната посредственост“ проф. Александър Балабанов във вестник „Мир“, 6 август 1928 г. – 85 години оттогава и никакво ре­програмиране на политическия и социален пейзаж.

А ние с д-р Стоян Стоев и Васил Лаков се гордеем, че сме българи. Но искаме да живеем в Рим, Мадрид, Париж, Ню Йорк. Ще се върнем, когато за политик на годината бъде избран министър на образованието и науката.

Когото хулниците, неразумните и юродите спрат да пропагандират, че Ки­рил и Методий, Паисий Хилендарски, Левски, Ботев, Вазов и турското робство са митология, а не реалност. Когато прочетат възхвала на родното слово в стихотворението „Българският език” на Вазов. И – статията „За азбуката – или големият български ход“ (на Кина Къдрева): „Изложението ми има за цел да възбуди друг подход и да открие нови гледни точки към изследването на българската азбука и делото на св. св. Кирил и Методий, както и да бъде осъз­ната изключителността на създаването и качествата на българската азбука – културен акт, дал ключ за Ренесанса и развитието на съвременна Европа и на първия изблик на тоя Ренесанс – Златният век на България“.

Кирилицата следователно е българският код в културния геном на Европа.

Докато го разчитаме и прилагаме, ще бъдем достойни българи – другото е сублимиране, нихилиране в глобализацията.