Предаването на тленните останки, идентифицирани като тези на цар Самуил, от Гърция на България е замислено като акт на историческо помирение между София и Атина. Парадоксално обаче същото събитие може да отвори нова болезнена тема в отношенията между България и Северна Македония.

Първите реакции от Скопие вече показват колко лесно една церемония, посветена на владетел отпреди повече от хилядолетие, може да бъде пренесена директно в политическите спорове на XXI век.

Македонският историк проф. Стойко Стойков заяви, че Северна Македония трябва да поиска от България връщането на културни ценности, които според него са били изнесени от територията на днешната държава по време на войните. Той оспорва и правното основание останките от базиликата „Св. Ахил“ да бъдат предоставени именно на България.

Това засега е позиция на историк, а не на правителството в Скопие. Но тя очертава възможната посока, в която спорът може да се развие след церемонията на 3 октомври.

Спорът вече няма да бъде само за учебниците

Цар Самуил отдавна е сред най-трудните теми в българо-македонските исторически спорове.

България винаги е считала неговата държава като продължение на Първото българско царство. В Северна Македония продължава да съществува историческа традиция, която представя Самуил като средновековен македонски владетел, а неговата държава – като отделно Самуилово или македонско царство.

Именно затова предаването на останките има символика, която далеч надхвърля археологията.

Гърция не ги предава на Северна Македония, макар гробът да е открит в Преспанския регион, непосредствено до днешната македонска граница, а политическият и църковният център на Самуиловата държава да е бил в Охрид.

Атина ги предоставя на България.

Още по-чувствителен за Скопие може да бъде начинът, по който събитието е представено в Гърция. В публикациите си гръцки медии определят Самуил като цар на България. Така спорът вече не изглежда само като двустранно противопоставяне между българската и македонската историография.

От Самуил към спора за артефактите

Реакцията на Стойков показва и друг възможен проблем.

Споразумението между България и Гърция създава политически прецедент: две балкански държави решават стар спор чрез взаимно предоставяне на исторически и религиозни ценности.

България предоставя на Гърция 48 църковни реликви и културни ценности от района на Серес, пренесени у нас през 1917 г. Гърция от своя страна предоставя останките на Самуил и антропологичен материал от династичните погребения в базиликата „Св. Ахил“.

Точно този модел може да бъде използван в Северна Македония като аргумент: щом София е готова да урежда с Атина спорове за културни ценности, защо да не води подобни разговори и със Скопие?

Тогава темата може бързо да излезе извън рамките на Самуил.

Могат да бъдат поставени въпроси за ръкописи, икони, археологически находки и църковни предмети, попаднали в България от територията на днешна Северна Македония през Балканските и двете световни войни.

Но всеки такъв случай има собствена история и правен статут. Фактът, че даден предмет произхожда от територията на днешна Северна Македония, сам по себе си не решава въпроса за собствеността му, както и не доказва автоматично, че е бил незаконно изнесен.

Прецедентът с костите на Гоце Делчев

В спора неизбежно присъства и един друг исторически прецедент – съдбата на тленните останки на Гоце Делчев.

След смъртта му през 1903 г. край село Баница костите на революционера преминават през няколко места, преди през 1923 г. да бъдат пренесени в София. Върху ковчега тогава е поставен известният надпис: „Заклеваме поколенията настоящите кости да бъдат погребани в столицата на независима Македония“.

През октомври 1946 г. българската комунистическа власт предава останките на властите на тогавашната Народна република Македония в състава на Югославия. Документите в българските държавни архиви показват, че на 7 октомври в София е подписан официален приемо-предавателен протокол, след което костите са отнесени в Скопие и положени в специално изграден мемориал.

Това става в специфичната политическа обстановка след Втората световна война, когато управлението на Георги Димитров следва политика на сближаване с Югославия и признаване на отделна македонска национална идентичност.

Днес останките се намират в каменен саркофаг в двора на църквата „Св. Спас“ в Скопие и са сред централните места на официалните чествания на Гоце Делчев в Северна Македония.

Македонските държавни представители го почитат като македонски национален герой. Българските официални делегации също посещават същия саркофаг, но определят Делчев като български революционер.

Различието не е само терминологично. На 4 май тази година премиерът Християн Мицкоски използва възпоменанието пред гроба на Делчев, за да говори за „многовековната македонска идентичност“ и за споровете с България.

От българска страна също има оплаквания за начина, по който се третира присъствието ѝ при мемориала. Българският посланик Желязко Радуков съобщи през май, че трикольорните ленти от венците, положени от български представители, отново са били откъснати няколко часа след церемонията.

Така се получава исторически парадокс. България предава костите на Гоце Делчев на Скопие през 1946 г., а осем десетилетия по-късно самият мемориал е едно от местата, където най-видимо се проявява спорът между двете държави за неговото историческо наследство.

Сега движението е в обратната посока – останките на Самуил пристигат в София.

Това неизбежно поставя въпроса дали те също няма да се превърнат от историческа реликва в символ в съвременния спор за миналото.

Церемонията в София може да увеличи напрежението

Особено значение ще има начинът, по който България ще представи пристигането на останките.

Предвижда се те да бъдат транспортирани от Солун със самолет „Спартан“, посрещнати с официална церемония и положени в специален саркофаг в църквата „Св. София“.

Колкото по-силно церемонията бъде обвързана с посланието за „завръщане на българския цар у дома“, толкова по-вероятно е част от политическата и медийната среда в Северна Македония да я възприеме като позиция и по продължаващия исторически спор.

Първите сигнали вече са налице.

Македонското издание „Република“ съобщи новината с формулировката, че Гърция ще предаде на България „предполагаемите“ останки на цар Самуил. Други публикации продължават да определят владетеля като „македонски“.

Това не означава непременно дипломатическа криза. Засега няма официално искане от правителството на Северна Македония за останките, няма протестна нота и няма обявена претенция към България за конкретни културни ценности.

Но политическата почва за нов спор очевидно съществува.

Лош момент за още един исторически фронт

Проблемът е, че всичко това се случва в момент, когато отношенията между София и Скопие и без друго остават натоварени с исторически и идентичностни въпроси.

Темата за Самуил има потенциала отново да измести разговора от настоящето към Средновековието – от европейската интеграция, инфраструктурата и икономическите отношения към въпроса кой има право да се смята за наследник на владетел, починал през 1014 г.

Съществува и още един риск. Ако в Северна Македония започне политическо съревнование кой по-категорично ще защити „македонския Самуил“, натискът върху правителството в Скопие да реагира официално може да нарасне.

Същото важи и в обратната посока. Ако всяко оспорване от Скопие бъде представяно в София като отрицание на българската история, пространството за спокойна историческа дискусия ще стане още по-малко.

Така едно споразумение, което показва как два балкански съседа могат след десетилетия преговори да намерят решение на сложен исторически спор, рискува да произведе нов спор с трета държава.

Дали това ще се случи, ще стане по-ясно след 3 октомври.

Решаващо няма да бъде какво ще кажат отделни историци или медии, а дали властите в Скопие ще превърнат въпроса за Самуил и историческите артефакти в официална двустранна тема.

Ако това не стане, сегашната полемика може да остане поредният епизод от продължаващия исторически спор.

Ако стане, костите на владетел, починал преди повече от хиляда години, могат да се окажат най-новият проблем в отношенията между София и Скопие.