Хилядолетие след като звъна на оръжията в планините около Беласица затихва, цар Самуил се завръща у дома. Тленните му останки се прибират от Гърция в една България, коренно различна от държавата, която той отчаяно се е борил да съхрани, но историята, свързана с тях, остава една от великите епопеи на българското Средновековие. Тя води началото си още преди епохата на самия Самуил – с отслабването на могъщата държава, наследена от Симеон Велики, с похода на княз Светослав през Дунав и падането на Преслав – и завършва с борбата на Самуил срещу Василий II, наречен от съвременниците си „Българоубиец“, катастрофата при село Ключ и окончателния залез на Първото българско царство през 1018 г.

Преди да се заемем сериозно с историческите факти, нека напишем и едно изречение за комичните претенции на Република Северна Македония към личността на цар Самуил, чието материално наследство, под формата на крепости и каменни надписи, действително се намира на територията на югозападната ни съседка. Той е победен от Василий II Македонец, най-изтъкнатият представител на Македонската династия на Източната Римска Империя. И след победата си му е дадено прозвището „Българоубиец“.

От Симеон до Петър: Зенит на Първото българско царство и постепенен упадък

Когато цар Симеон I умира през 927 г., той оставя България в зенита на нейното средновековно могъщество, но и след десетилетия на почти непрестанни войни с Източната Римска империя. Синът му цар Петър I (927-969 г.) избира коренно различен курс. През 927 г. България и Константинопол сключват важно мирно споразумение, скрепено с брак на Петър с Мария-Ирина Лакапина – внучка на император Роман I Лакапин. Споразумението признава царския статут на Петър и затвърждава позициите на Българската църква, която вече има патриарх. В продължение на близо три десетилетия след това границата между България и Източната Римска империя се отличава с необичайно спокойствие. Съвременните исторически изследвания все по-често се противопоставят на по-старото схващане за Петър като за слаб владетел, при чието управление настъпва упадък; неговото четиридесет и две годишно управление всъщност бележи дълъг период на политическа стабилност и консолидация след изтощителните войни на Симеон. Нещо повече, в народното съзнание трайно остава образа за „светия цар Петър“ и водачите на последователни опити за възстановяване на българската държавност приемат името Петър, като Петър Делян, или цар Петър, брата на Асен.

Въпреки това стратегическото положение на България постепенно се усложнява. Набезите на маджарите многократно засягат северните и западните части на Балканите, докато политическата обстановка отвъд Дунав остава нестабилна поради печенегите и нарастващата мощ на Киевска Рус. Във вътрешен план управлението на Петър е белязано от важни религиозни и социални процеси, най-известният от които е възникването на богомилството. Държавата все пак запазва големите си територии и традиционния си политически център в Североизточна България около Преслав, а българската власт се простира далеч в централните и югозападните части на Балканите. Тези западни територии по-късно се оказват от решаващо значение: след падането на Преслав те осигуряват териториалната и политическа основа, благодарение на която българската държавност успява да се съхрани.

Източник: Wikipedia

България в IX-X век

Възходът на източноримската военна мощ

Докато България се радва на относителен мир, съотношението на силите драстично се променя в полза на Константинопол. През средата на X век Източната Римска империя навлиза в един от най-значимите периоди на военна експанзия в своята история. Нейните армии все по-често побеждават мюсюлманските си противници на изток, а от средите на влиятелни военни аристократични родове, като този на Фока, излизат пълководци с огромен авторитет. Възкачването на Никифор II Фока на престола през 963 г. извежда един от тези генерали директно на императорския трон. Следователно империята, пред която се изправя България през 60-те години на X век, е значително по-уверена във военен план от онази, която е имала трудности да спре Симеон няколко десетилетия по-рано.

По същото време политическите основи на мирния договор от 927 г. започват да отслабват. Византийската съпруга на Петър – Мария-Ирина – умира, с което се прекъсва важна династична връзка между Преслав и Константинопол. Отношенията се влошават при управлението на Никифор II, а дългогодишното споразумение между двете държави на практика се разпада през 60-те години на века. Това е решителен обрат: България прекарва няколко десетилетия в приспособяване към мирно съжителство с Византия точно когато самият Константинопол придобива все по-голям капацитет за агресивна експанзия. В историческата наука кризата в българо-византийските отношения след 963 г. се посочва като непосредствена предистория на последвалата катастрофа.

Още нещо, постоянен елемент от стратегията на Римската, а впоследствие и Източната Римска империя по Долния Дунав е избягването на пълна зависимост от постоянни военни сили по дунавския лимес; Империята се стреми да манипулира съотношението на силите сред народите от Понтийската степ, разположена на север от Черно море. Константинопол подкрепя онази степна сила, която би могла да послужи като полезен противовес на друга заплаха, като използва дипломация, субсидии, даване на статут на федерати (с право на заселване в империята на юг от Дунав),титли и внимателно подбрани съюзи, за да ангажира потенциално опасни групи отвъд Дунав.

През различните периоди тази система е включвала българите (да, хан Кубрат получава титлата Кесар във византийската крепост Фанагория през VII век),хазарите, маджарите и печенегите, а през X век е насочена и към набиращата мощ Киевска Рус. Стратегията е била икономична, но по своята същност рискована, тъй като съюзникът, привлечен за борба с един враг, сам по себе си е можел да се превърне в доминираща регионална заплаха.

Малко ще изпреварим събитията, но точно това се случва, когато Никифор II Фока подтиква киевския княз Светослав да нападне България през 968 г. Константинопол възнамерява да използва русите, за да отслаби България и да възстанови благоприятния баланс по северната си граница, но грандиозните победи на руския княз го убеждават, че районът на Долния Дунав може да се превърне в център на собствената му държава. Вместо да се оттегли след разгрома на българите, той се установява в България и започва пряко да застрашава територията на Източната Римска империя.

Светослав нанася (почти) смъртоносен удар на България

И така, ромеите подтикват киевския княз да нападне България. През 968 г. Светослав пресича Дунав и нанася съкрушителен удар върху българската власт в Североизточна България. Намесата бързо излиза извън контрола на Константинопол. Светослав не се задоволява само с отслабването на България; той проявява интерес към установяване на собствена власт по Долния Дунав и впоследствие заплашва самата Източна римска империя. В резултат на това България се оказва притисната между две разрастващи се военни сили.

Кризата допринася за края на управлението на Петър. Той се оттегля от властта през 969 година и умира малко след това, а синът му Борис II наследява престола при обстоятелства, в които българското управление разполага с много ограничена свобода на действие. Светослав се завръща в България и на практика установява контрол над голяма част от източната половина на страната. Резултатът е поразителен обрат: само за няколко години империята с център Преслав, която при Симеон се е изправяла срещу Константинопол като равностоен противник, се превръща в бойно поле, на което русите и ромеите се сражават за контрол над долното течение на Дунав.

Източник: Wikipedia

Нашествие на русите начело с княз Светослав в България (Манасиева хроника XIV век)

Йоан Цимисхи и падането на Преслав

Убийството на Никифор II през 969 г. извежда на императорския престол друг изтъкнат пълководец – Йоан I Цимисхи. Той възприема присъствието на Светослав южно от Дунав като недопустима заплаха. След военни действия в Тракия през 970 г., той предприема мащабен поход в България през 971 г. Източноримските войски пресичат Стара планина, превземат Преслав и гонят Светослав до Доростолон (днешна Силистра). След продължителна обсада и тежки боеве Светослав се съгласява да напусне България и да се изтегли на север от Дунав.

Въпреки това, след като побеждава русите, Цимисхи не възстановява българската държава. Борис II и брат му Роман са отведени в Константинопол, където Борис е лишен церемониално от инсигниите на царската власт. От гледна точка на Константинопол Българското царство е ликвидирано, а територията му – присъединена към Източноримската империя. Преслав и основните центрове в Североизточна България преминават под императорски контрол. Събитията от 971 г. бележат унищожаването на стария политически център на Първото българско царство, а не просто поредното българско поражение във война по границите.

Източник: Wikipedia

Обсадата на Преслав от войските на Йоан Цимисхи (Йоан Скилица XI-XII век)

Но България оцелява на запад

Победата на Византия все пак остава непълна. Цимисхи завладява ядрото на българските земи в североизточната част, но Константинопол не успява да установи ефективен контрол над всички западни български територии. Политическата и военната власт се запазват най-вече в регионите, обхващащи централните и югозападните части на Балканите. Това разграничение е от съществено значение за разбирането на делото на Самуил: българската държава не изчезва просто така през 971 г., за да се появи отново няколко години по-късно. Вместо това, традиционният ѝ център около Преслав е разрушен, докато българската власт се съхранява извън териториите, реално окупирани от византийците.

Лидерството в тези западни земи се свързва с четиримата синове на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, известни като Комитопули („синове на комита“). Точният ход на утвърждаването на властта им в началото на 970-те години остава неясен поради оскъдните и понякога противоречиви сведения в изворите. Ясно е, че те са оглавявали политическата структура, която се е противопоставяла на Константинопол от пределите на непокорените български земи. Географското им положение е било особено благоприятно: за разлика от сравнително откритите североизточни земи около Преслав, планинските райони на Македония, Преспа и Охрид, както и подстъпите към Сердика, са осигурявали сигурни отбранителни бази и достъп до няколко различни театъра на военни действия на Балканите.

Възходът на Комитопулите

Решаващото събитие, създало условия за възхода на Самуил, не се случва в България, а в Константинопол. През януари 976 г. умира Йоан I Цимисхи. Властта преминава по-пряко в ръцете на младия Василий II, но Източната Римска империя незабавно затъва в сериозни вътрешни борби, в които е въвлечена мощната ѝ военна аристокрация. Българското ръководство се възползва от това отвличане на вниманието. През същата година Комитопулите предприемат мащабно настъпление срещу Византия.

Първоначално Самуил е само един от четирима братя, но положението бързо се променя. Давид и Мойсей загиват, а отношенията между Самуил и Арон в крайна сметка приключват с насилие и смърт на последния, което утвърждава Самуил като водеща фигура в семейството. Старата българска царска династия все още не е напълно изчезнала – братът на Борис II, Роман, запазва важна роля по отношение на българските претенции за легитимност – затова би било погрешно 976 г. да се разглежда просто като начало на „царуването на цар Самуил“. Първоначално Самуил се утвърждава като главен военен и политически водач на възстановената българска съпротива, докато официално приема царската титла едва по-късно – събитие, което традиционно се датира към 997 г.

Победи на ромеите на Изток и окончателна промяна на баланса на силите на Балканите

Същевременно стратегическият баланс решително се измества в полза на Източната Римска империя, тъй като Константинопол постепенно се освобождава от военния натиск по източната си граница. От средата на X век пълководци като Никифор Фока и Йоан Цимисхи провеждат забележително византийско настъпление срещу мюсюлманските сили в Източното Средиземноморие: Крит е отвоюван през 961 г., Киликия – постепенно покорена, Антиохия пада през 969 г., а впоследствие Цимисхи предприема походи дълбоко в земите на Сирия и Леванта. Тези победи засега не осигуряват трайно спокойствие по източната граница, но значително намалят непосредствената заплаха и предоставят на Константинопол много по-голяма стратегическа свобода на действие.

Налага се отново да изпреварим малко събитията, но при управлението на Василий II – след като до 989 г. е преодоляно сериозното предизвикателство на мащабните аристократични бунтове в Мала Азия и отношенията с Фатимидския халифат най-сетне се стабилизират – императорът получава възможност да съсредоточи военните си ресурси главно върху Балканите. Така България се изправи пред Източна Римска империя, коренно различна от онази, която бе водила борба срещу Симеон: империя по-богата, с възстановена военна мощ и все по-способна да прехвърля опитни войски и пълководци от източните фронтове към балканския театър на военни действия. Към края на X век това позволява на Василий II да превърне унищожаването на Самуилова България от една от многобройните имперски грижи в постоянна стратегическа цел.

Начало на борбата на Самуил с Източната римска империя

Конфликтът между цар Самуил и Византия, най-вече в лицето на император Василий II, е един от най-продължителните и съдбоносни сблъсъци между средновековна България и Източната Римска империя. Той продължава – с прекъсвания и променлив интензитет – близо четири десетилетия. Важно е войната да не се разглежда ретроспективно, изхождайки единствено от крайната победа на Василий. През 80-те и 90-те години на X век в никакъв случай не е сигурно, че Константинопол ще надделее. През голяма част от ранния период на управлението на Самуил България се разраства, докато Василий II се бори за утвърждаване на властта си в самата империя. Едва след като побеждава вътрешните си противници и стабилизира източната граница, той успява да окаже системен натиск върху България. Приблизително от 1000 г. нататък характерът на войната се променя: Самуил все по-често води отбранителни действия, докато Василий методично раздробява българската държава – крепост по крепост и област по област.

След смъртта на Йоан I Цимисхи през 976 г. Комитопулите се възползват от нестабилността в Източната Римска империя, за да предприемат настъпление срещу териториите, придобити от Константинопол след падането на Преслав през 971 г. Самуил постепенно се утвърждава като водеща фигура сред четиримата братя. Давид и Мойсей умират рано, а Арон в крайна сметка е отстранен след конфликт със Самуил. Оцелелият представител на старата българска царска династия – Роман – известно време продължава да осигурява династическа легитимност, но Самуил все повече упражнява реалната военна власт. След смъртта на Роман във византийски плен Самуил приема царската титла – събитие, което традиционно се датира към 997 г.

Специален интерес предизвиква съдбата на децата на цар Петър – легитимни наследници на българския трон. След няколко години във византийски плен, сваленият от власт български владетел Борис II и брат му Роман бягат от Константинопол – вероятно около 977 г. – и се опитват да преминат на територия, все още контролирана от българите. Завръщането им завършва трагично на границата. Според византийския историк Йоан Скилица, Борис е облечен във византийски дрехи и поради това е взет за враг от български граничар; стражът прострелва и убива царя, преди самоличността му да бъде разпозната. Роман обаче успява да се легитимира и му е позволено да продължи към българските земи, където впоследствие е признат за владетел като представител на оцелялата законна династия. Този епизод представлява забележителна историческа случайност: Борис II – който в Константинопол е бил тържествено лишен от българските царски инсигнии след падането на Преслав през 971 г. – загива не от ръката на византийци, а докато се опитва да се завърне в родината си, убит от един от хората, охраняващи границата ѝ (ако изобщо може да се вярва на този епизод).

Стратегическото положение на Самуил се различава коренно от това на Симеон I. Политическият му център не се намира в североизточните равнини около Преслав, а в планинския югозапад – най-вече в района на Преспа и Охрид. Това осигурява на България значителна отбранителна дълбочина. Планинските вериги и тесните долини затрудняват мащабните византийски нашествия, докато Самуил може да действа в няколко направления: към Сердика и Дунав, към Солун, на юг към Тесалия и Гърция и на запад към Албания, Дукля и Адриатика. Поради това държавата е способна да оцелее дори след загубата на традиционното североизточно ядро ​​на България.

Източник: Wikipedia

Територията на България при най-голямото й разширение при цар Самуил

Първи поход на Василий II и разгром на византийците при прохода Траянови врата

Първият драматичен сблъсък настъпва през 986 г. Василий II, все още млад император, стремящ се да утвърди военния си авторитет, предприема мащабен поход срещу Сердика (днешна София). Стратегическото значение на града е огромно: владеенето на Сердика отваря главния път от Тракия към централните и западните български земи.

Обсадата се проваля. Армията на Василий се сблъсква с логистични трудности, българската съпротива остава силна и в крайна сметка императорът нарежда отстъпление. Самуил се възползва от това оттегляне. На 17 август 986 г. българските войски атакуват византийската армия при прохода Траянови врата, разположен в планините югоизточно от Сердика. Византийската армия претърпява съкрушително поражение, а самият Василий едва успява да се спаси. Лъв Дякон, който участва в похода, оставя изключително важни свидетелства за тези събития.

Той описва как след неуспешната обсада на Сердика отстъпващата византийска войска е нападната от българите в планинските проходи и изпада в пълен безпорядък: имперските сили побягнали, обозът и голяма част от военното снаряжение били изгубени, а дори императорските инсигнии попаднали в български ръце. Самият Василий II едва се спасил. Лъв представя поражението като унизителна катастрофа за ромейската войска и, пишейки като очевидец, си спомня, че самият той се е спасил с големи трудности заедно с оцелелите.

За Самуил победата е с огромно значение. Поражението показва, че Константинопол не може просто да повтори завоеванието на Цимисхи от 971 г. Още по-важно е, че скоро след това Василий е изправен пред мащабни бунтове в Мала Азия, по-специално тези, водени от Варда Склир и Варда Фока. В резултат на това императорът не разполага със свободата да съсредоточи усилията си върху България. Самуил се възползва решително от тази възможност.

България преминава в настъпление

През следващото десетилетие българските войски действат в голяма част от Балканите. Самуил оказва силен натиск върху околностите на Солун – втория по значимост град във Византийската империя и ключов имперски център на Балканите. Българските сили също така проникват дълбоко на юг в Гърция, както и на запад.

Военният стил на Самуил е добре съобразен с наличните му ресурси. Вместо да разчитат предимно на мащабни открити битки или сложна обсадна техника, българските войски масово използват бързи маневри, засади, блокади и внезапни нападения. Едно изследване на военната стратегия на Самуил акцентира именно върху тези методи, както и върху ограниченията, пред които се изправят българските сили при сблъсък с големи укрепени византийски центрове.

В периода на най-голямото си разрастване властта или военното влияние на Самуил обхващат значителна част от Балканите – от Дунав и централните балкански земи до Адриатическото крайбрежие и дълбоко в територията на Гърция. За известно време именно Василий, а не Самуил, се оказва в стратегически затруднено положение.

Но през 996 г. се появява първият сериозен знак, че балансът на силите може би започва да се променя.

Източник: Wikipedia

Войните на цар Самуил

Битката при Сперхей: предупреждението

Самуил отново е предприел поход дълбоко в пределите на византийска Гърция. Ромейският пълководец Никифор Уран го преследва на север и настига българската войска близо до река Сперхей в Тесалия.

Реката е придошла и Самуил очевидно смята, че това възпрепятства византийско нападение. Силите на Уран обаче откриват място за пресичане и предприемат внезапна атака през нощта.

Резултатът е тежко поражение за българите.

Според византийските извори Самуил и синът му Гаврил Радомир успели да се спасят, макар и ранени. Въпреки това българската войска се съхранява като боеспособна сила; сравнително скоро след това Самуил отново предприема военни действия. Следователно битката при Сперхей не води до унищожаване на българската военна мощ. В стратегически план обаче тя предвещава бъдещото развитие на събитията: опитните византийски пълководци започват да се научават как да противодействат на тактиката на Самуил, докато самият той все по-често избягва преките сблъсъци с големи византийски полеви армии.

Василий II Македонец променя хода на войната

Решаващият обрат настъпва около началото на новото хилядолетие. Василий оцелява след мащабните бунтове на аристокрацията, застрашили трона му. Позицията му в империята вече е много по-стабилна, а обстановката по източната граница все повече му позволява да пренасочи ресурси към Балканите. Изглежда също така, че си е взел поука от катастрофата през 986 г.

Вместо да се опитва да унищожи България чрез едно-единствено грандиозно нашествие, Василий възприема стратегия, по-близка до системното „задушаване“ на българската държава.

Целта все повече се насочва към овладяването на крепости, долини, пътища, речни преходи, пътища за снабдяване, регионални центрове.

Завладяната територия е трябвало да бъде задържана.

Така българската държава е постепенно свивана, вместо да бъде унищожена в рамките на една кампания. Запазените сведения сочат, че този методичен натиск придобива много ясни очертания от периода около 1000-1001 г. нататък. Това е именно онзи тип война, в който Източната Римска империя притежава огромни предимства.

Василий разполага с по-големи финансови ресурси, професионална войска, най-модерните възможности за обсада и административен апарат, необходим за поддържане на контрола върху завладените земи.

Самуил запазва способността си да печели отделни битки. Василий обаче все повече се стреми да направи отделните битки по-малко значими в сравнение с натрупващата се загуба на територия.

Постепенното обкръжаване на Самуилова България

Византийските армии си възвръщат голяма част от Североизточна България и постепенно атакуват стратегическите крепости, защитаващи владенията на Самуил.

Видин е от особено значение, тъй като загубата му отслабва българския контрол над Дунав. Военните действия около Скопие, Сердика, долината на Струма и други стратегически маршрути постепенно ограничават възможността на Самуил да прехвърля войски между различните части на държавата си.

Наред с военната сила, Василий използва и дипломация. Местните български командири и аристократи могат да получат византийски титли и длъжности, ако се предадат. Този подход става все по-ефективен с влошаването на военната обстановка.

Резултатът е, че в началото на второто десетилетие на XI век Самуил е изправен пред коренно различна стратегическа ситуация в сравнение с тази от 80-те години на X век. Той вече не предприема мащабни нападения срещу византийска територия. Опитва се да попречи на Василий да проникне в ядрото на останалата част от държавата.

И това води пряко към събитията при Ключ (Клейдион).

Битката при село Ключ

Към 1014 г. един от основните маршрути за византийско нахлуване преминава през долината на река Струмица към българските земи около Струмица, Преспа и Охрид. Самуил осъзнава опасността и подготвя силна отбранителна позиция край Ключ, разположена между планините Беласица и Огражден. Българските войски издигат масивно дървено заграждение, препречващо долината, като се възползват от тесния терен, за да спрат настъплението на по-многобройната армия на Василий. Позицията е подбрана внимателно: фронтална византийска атака би наложила преминаване през ограничено пространство право срещу подготвените български позиции.

Имперската армия достига до българските позиции през лятото на 1014 г., но първоначално не успява да пробие. Многократните атаки срещу укрепленията се оказват неуспешни и нанасят загуби на ромеите. Същевременно Самуил се опитва да отклони вниманието на византийците, като изпраща войски под командването на Несторица към Солун, но този отряд претърпява поражение. Въпреки това основната българска отбранителна линия при Ключ продължава да удържа натиска. Поради това Василий се нуждае от друг начин да заобиколи укрепленията на Самуил.

Решението идва от византийския пълководец Никифор Ксифий, който командва войските в района. Докато Василий поддържа натиск върху българската позиция откъм фронта, Ксифий повежда войски през изключително трудния терен на планината Беласица. На 29 юли 1014 г. неговите войници неочаквано се спускат в тила на българската армия. Българските защитници внезапно се оказват притиснати между силите на Ксифий в гърба си и основната армия на Василий отпред. Отбранителната система, която дотогава е възпирала византийското настъпление, се превръща в капан. Българската линия рухва, много войници са убити или пленени, а Самуил успява да избяга от бойното поле – според сведенията, с помощта на сина си Гаврил Радомир.

Българската армия претърпява тежко поражение, но не е напълно унищожена. По време на последвалите битката операции византийският пълководец Теофилакт Ботаниат настъпва в околността, но попада в засада, устроена от български сили под командването на Гаврил Радомир. Ботаниат е убит, което доказва, че организираната българска съпротива продължава дори след катастрофата при Ключ. Това е важно, тъй като по-късната традиция понякога представя битката така, сякаш цялата войска на Самуил е изчезнала в рамките на един ден. България запазва значителни военни сили и е продължила да се сражава още четири години.

Източник: Wikipedia

Битката при село Ключ

Ослепяването на българските пленници

Най-известният епизод настъпва след битката. Византийският историк Йоан Скилица, пишещ по-късно през XI век, съобщава, че Василий е пленил приблизително 15 000 български войници и е наредил да бъдат ослепени. Според неговото описание пленниците са били разделени на групи по сто души: деветдесет и девет мъже са били напълно ослепени, а на стотния е било оставено едно око, за да може да води останалите обратно при Самуил. Друг източник от XI век – Кекавмен – посочва цифрата от около 14 000 пленници. Това събитие се превръща в един от най-трайните образи на средновековните българо-византийски войни и по-късно се свързва неразривно с репутацията на Василий като „Българоубиец“ (на гръцки: Булгароктонос).

Към точните цифри обаче трябва да се подхожда предпазливо. Скилица пише десетилетия след събитието, а почти идеално организираната схема с деветдесет и девет слепи войници, придружавани от един едноок водач, може да съдържа литературен елемент. Поради това съвременните историци спорят дали действително са били осакатени 14 000-15 000 души. Продължаващата значителна българска военна съпротива до 1018 г. също затруднява преценката доколко буквално трябва да се тълкуват традиционно посочваните числа. Въпреки това, съществуването на повече от едно средновековно предание, описващо наказанието, дава основание да се приеме, че много голяма група български пленници е била подложена на масово ослепяване, дори и точният им брой да не може да бъде установен.

Наказанието трябва да се разглежда и в контекста на политическата култура на Източната Римска империя. Ослепяването не е било просто акт на жестокост на бойното поле; то е било утвърдено византийско политическо наказание, прилагано най-вече спрямо бунтовници, узурпатори и политически противници. От гледна точка на идеологията на Константинопол, България вече е била завладяна от Йоан Цимисхи през 971 г. и включена в състава на империята. Следователно Самуил би могъл да бъде представен не просто като владетел на вражеска страна, а като бунтовник, упражняващ власт над земи, принадлежащи на римския император. Масовото осакатяване вероятно е преследвало едновременно няколко цели: наказание, възмездие, трайно изваждане на пленените войници от военна служба и – преди всичко – психологическа война срещу Самуил и остатъците от българската съпротива.

Смъртта на Самуил

Според Скилица ослепените пленници впоследствие били изпратени обратно при Самуил. Когато българският владетел видял осакатените оцелели от своята войска, гледката го съкрушила и той рухнал. Хронистът описва как Самуил за кратко се съвзел, преди да издъхне малко след това – събитие, което традиционно се тълкува като последица от инфаркт или инсулт. И тук драматичните подробности до голяма степен се опират на византийското повествование и не могат да бъдат независимо потвърдени. Сигурно е обаче, че Самуил умира на 6 октомври 1014 г. – едва малко повече от два месеца след битката.

Една важна хронологична подробност често се тълкува погрешно. Самуил не умира два дни след битката при Ключ. Битката се състои на 29 юли, докато Самуил умира на 6 октомври. Известното сведение за смъртта му два дни по-късно се отнася за интервала между предполагаемата му среща със завърналите се ослепени войници и самата му кончина.

Смъртта на цар Самуил (Манасиева хроника XIV век)

Краят на Първото българско царство

Смъртта на Самуил на 6 октомври 1014 г. лишава България не само от нейния владетел, но и от човека, ръководил съпротивата срещу Източната Римска империя в продължение на почти четири десетилетия. Въпреки това българската държава продължава борбата. Наследява го синът му Гаврил Радомир – опитен пълководец, който се е сражавал рамо до рамо с баща си и според сведенията го е спасил по време на поражението при Ключ. Управлението му продължава по-малко от година. През 1015 г. Гаврил Радомир е убит от братовчед си Иван Владислав, син на Самуиловия брат Арон. Иван Владислав заема българския престол и се опитва да запази остатъците от царството, докато Василий II продължава систематичното унищожаване на българските крепости и комуникационни връзки.

Последните години са белязани от все по-засилващото се разпокъсване на българската политическа и военна съпротива. Падат важни крепости, представители на аристокрацията водят преговори с Константинопол, а територията, контролирана от българските владетели, се свива. Въпреки това съпротивата остава сериозна. Иван Владислав укрепва Битоля, продължава военните действия в Македония и Албания и се опитва да си върне стратегически важната крепост на Адриатическото крайбрежие – Драч (Дирахиум). Смъртта му по време на нападение над града през февруари 1018 г. се оказва решаваща. България внезапно остава без ефективен владетел точно в момента, когато запазването на единството между останалите пълководци и аристократични родове е от жизненоважно значение.

След смъртта на Иван Владислав българският политически елит се разцепва по въпроса дали съпротивата трябва да продължи. Вдовицата му Мария и няколко водещи членове на царското семейство започват преговори с Василий II, докато други български пълководци продължават борбата. Имперската армия навлиза в централните територии на държавата, а Охрид – главният политически и църковен център на Самуилова България – се предава на Василий. Императорът завладява и българската царска хазна. Членовете на управляващото семейство и висшите аристократи се подчиняват един след друг, като получават византийски титли и длъжности в замяна на признаването на имперската власт. Съпротивата продължава в няколко региона, най-вече под ръководството на пълководци като Ивац, но тези последни огнища са постепенно ликвидирани. Към края на 1018 г. организираната съпротива на практика се срива и Първото българско царство престава да съществува като независима политическа държава.

Това е нещо повече от смяна на една династия с друга. За първи път от създаването на българската държава на Долния Дунав през VII век липсват както независим български владетел, така и българска царска власт. Териториите, останали под управлението на Самуил и неговите приемници, са включени в административната структура на Източната Римска империя, присъединявайки се към източните български земи, които Константинопол вече контролира на различни етапи от конфликта. Така приключва близо тривековна и половина непрекъсната българска държавност.

Източник: Wikipedia

Византийската империя с българските територии 1025 година

Въпреки това Василий II осъзнава, че военното завладяване на България и успешното ѝ управление са различни предизвикателства. Затова той избягва незабавното премахване на всички български институции. Много представители на аристокрацията са интегрирани във византийския елит и получават римски титли, имения или военни длъжности. Първоначално до голяма степен се запазва досегашната данъчна уредба, включително плащането на някои данъци в натура, вместо незабавното въвеждане на пълната византийска парична система. Тази политика намалява опасността от незабавно всеобщо въстание и позволява на Константинопол постепенно да интегрира завладените територии, вместо да се отнася към тях просто като към окупирани вражески земи.

Най-важната оцеляла българска институция е Църквата. Българската патриаршия губи патриаршеския си статут, но Василий не подчинява цялата ѝ структура пряко на Константинополския патриарх. Вместо това той учредява автокефална Охридска архиепископия, чийто архиепископ остава пряко зависим от императора и запазва властта си над обширна мрежа от епархии, принадлежали по-рано към Българската църква. България губи своя император, армия и независима политическа администрация, но важна част от църковната ѝ организация се запазва. В резултат на това Охрид остава един от основните институционални центрове, съхраняващи паметта и традициите на някогашната българска държава.

Така завоеванието от 1018 г. бележи края на Първото българско царство, но не и изчезването на българите като обособена политическа общност. Византийската власт многократно се сблъсква с опити за възстановяване на българската независимост, най-значими сред които са въстанията на Петър Делян (1040-1041 г.) и Георги Войтех (1072 г.). Нито един от тези опити не успява и византийското господство над българските земи се запазва през по-голямата част от XI и XII век. Едва през 1185 г., с въстанието на братята Теодор-Петър и Асен, независимата българска държава отново се възражда трайно. В този смисъл поражението на Самуил поставя началото на период от близо 167 години – между завоеванието от 1018 г. и началото на успешното въстание от 1185 г., – през който политическата цел за възстановяване на българската държавност многократно излиза на преден план, но така и не бива постигната.