На 15 септември (четвъртък) във Видин започват тържествата, посветени на 200 годишнината на Екзарх Антим I.
†Eкзарх Антим I, Пръв Екзарх на самостойнатa Българска Екзархия (1872-1877). Председател на Учредителното Народно събрание (1879) и Първото Велико Народно събрание (1879) в Търново. С неговият избор, на 16 февруари 1872 г. започва назначаването на български митрополити и епископи.
Отказът на Цариградската патриаршия да признае самостойната българска Екзархия и обявяването й за схизматична, бележи началото на ожесточена борба. Особенно безкомпромисна, тя е към Македонските епархии. В крайна сметка, българската Екзархия успява да спечели. Учредяването на Българска Екзархия е изключително важна национална победа на нашето възрожденско общество. Тя изиграва дълбоко въздействие върху духовната еманципация на Възрожденска България, довела до официалното признаване на българската нация, в рамките на Османската империя.
На старата ни столица Видин през тези дни се пада правото, отбелязвайки един от най-достойните ни духовни водачи, да напомни значението на единната българска култура и ролята на Екзархията за националното утвърждаване.
Програмата на тържествата във Видин имат своята кулминация с Патриаршеската света Литургия в памет на Антим I, в катедралния храм
„ Св.вмчк Димитър Солунски”.
Отдавайки своето уважение към усилията на Видинската Св. Митрополия да приобщи нацията в едно всенародно тържество, Международният търговски и културен гентър – ГЕОПАН се присъединява към отбелязването на 200 годишнината от рождението на Антим I (1816-2016). Неговото светско име е Атанас Михайлов Чалъков, родом от Лозенград, Източна Тракия, по баща е от Хасекията – Странджа планина.
Антим I, един от най-достойните източно-тракийски българи е неугастваща светлина за нашето изстрадало племе.
По този повод и в подкрепа на гордия български град Видин, пускаме в обръщение нов тираж от Мемориалната пощенска картичка с лика на блаженния български Екзарх Антим I.
Тя ще се разпространява от книжарница „БОЖИЧ” в Бургас. Надяваме се, както успяхме да подпомогнем издигането на неговия паметник в двора на българския храм в Одрин, този път да успеем да издадем биографичния очерк на Тодор Милков за Антим I от 1899 г.
За Първата България!
„Аз бях в три области, които и трите се наричат България. Първата България се простира там, където се преминава от Унгария през Железните врата. Столицата и се нарича Видин. Другата България лежи срещу Влахия, а столицата и се нарича Търново. Третата България се намира там, където Дунав се влива в морето. Столицата и се нарича Калиакра”.
Пътепис на Ханс Шилтбергер(1394- 1427 г.)
- Schiltberger, Eine wunderbarliche und kurz
Weilige Historie, Augsburg, 1475
============================================================
Пътят на екзарх Антим от Видин до Цариград
Из спомените на Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840-1937)
След Богоявление 1872 г. се получи известие, че пребиваващите в Цариград наши владици били изпратени на заточение в Измир недалеч от Цариград. Това беше станало за богоявленската служба, но във Видин не знаехме причините на тази крута мярка на правителството.
Подир няколко дни местните видински власти направиха известно, че владиците ще бъдат върнати и населението да бъдело спокойно и мирно. Това съобщение трябва да е било предизвикано от демонстрациите, които бяха направили тогава пред Високата порта живущите в Цариград българи. Действително се получи известие от Цариград, че владиците са били върнати от заточение, а по-късно през февруари месец, че Видинският Антим е избран за Екзарх. Пръв е дал това известие във Видин Попович, търговец в Гал-капанът – Видин.
Като се получи това съобщение, Антим отсъстваше по селата и трябваше да се повика от там. Очаквахме да вземем и официaлно съобщение за избора. Достигна и такова. Антим трябва да отговори на това съобщение, какво ще направи, ще приеме ли избора или не. Известно време той се колебаеше каква форма да даде на отговора си. Колебаеше се, защото се знаеше, че в Цариград имаше две течения, едното от които беше да се направят нови опити за помирение с Патриаршията и че на това течение собствено се дължеше изборът на Антима, който ако и да беше се отказал от ведомството на Патриаршията, все пак беше чист от всяка епитимия или наказание от нея, както бяха други наши владици, та и Иларион Ловчански, който беше най-напред избран за екзарх, но не бил одобрен.
Другото течение смяташе, че разпрята ни с Патриаршията е свършена вече, че с избирането на Екзарх се полага началото на съществуване на Българската църква и трябва да се работи върху основа на фермана за учреждението на българската Екзархия. И за двете течения съществено питане беше накъде ще тръгне новоизбраният Екзарх Антим, който не спадаше в редовете на непримиримите противници на Патриаршията. Това питане трябваше да уясни Антим с отговора си, който предстоеше да даде на съобщението за избора му. Ако кажеше, че приема избора без никакви други съществени за случая подробности, това можеше да се тълкува, че той клони към първото течение. А такова едно съмнение би било грешка с неприятни последствия, защото болшинството на българите и в епархиите беше на страната на второто течение.
При обхваналия болшинството от българския народ възторг с избора на първия български Екзарх, отговор двусмислен би бил ледена вода, хвърлена върху главите на всички; той би бил грешка и за това още, защото не се знаеше доколко е разположена Патриаршията да направи отстъпки с цел да удовлетвори българския народ. При размишленията и разсъжденията, които правеше Антим, за да вземе едно становище, участие взимах и аз, защото Антим нямаше във Видин другиго, с когото да размени мисли по един такъв съдбоносен въпрос. Подир дълго колебание най-после се дойде до заключение, да се отговори, че той приема избора при условие, че ще се пази ферманът за учреждението на Екзархията. Телеграмата написах аз. Тя задоволи противниците на Патриаршията, а на приятелите на примирението с нея не угоди, както се узна отсетне.
От Цариград дойде депутация да придружи първия български Екзарх. Тя се състоеше от архимандрит Виктор, родом от Калофер, дългогодишен хилендарски таксидиот в Ниш и представител на Нишката епархия в Църковнонародния събор, свикан в Цариград за изработването на Екзархийския устав, човек забравил българския язик и по-късно Нишки митрополит, Георгаки бей Чалоолу от Пловдив и Яков Геров от Одрин, представители тоже и те в Църковнонародния събор. На девети март, празник на четиридесет мъченици, ден четвъртък след преждеосвещената литургия, Антим потеглил от Видин със специален параход, турнат под негово разположение от Дунавския валия, за да отиде в Русе. И аз бях наедно.
В четвъртък вечерта преспахме в Лом, в петък вечерта в Свищов, дето Антим служил в една от тамошните църкви в събота, и след пладне същия ден отправихме се в Русе. За посрещанията няма какво да се говори. Те навсякъде до Цариград бяха тържествени царски. В Русе беше станала една случка, която свидетелстваше какъв дух владееше между народа.
В събота вечер една депутация, предводителствана от Драган Цанков се яви пред Антим и го замоли да вземе в службата, която имаше да отслужи на утрешния ден, неделя, и архимандрит Виктор. Тази молба имаше своето значение. Виктор, който беше взел участие в Богоявленската служба, беше низвержен от Патриаршията. Да служи и той с Антим, значеше да се игнорира низвержението, и с това да се очертае по-осезателно какво поведение ще държи Антим спрямо Патриаршията. Би могъл да отхвърли това искане Антим, но той предпочете да отстъпи и служи с Виктор, отколкото да има неприятности в Русе.
По време на пребиваването си в тоя град Екзархът посетил валията. Името му не мога да си спомня. Но русенци го наричаха кир Василаки. Причината на това наименование беше следната. Валията бил син на гъркиня и висок турски сановник, след смъртта на когото жена му взела сина си и се върнала в Гърция, дето кръстила сина си, възпитала го християнски и го изучила като грък. Син й свършил гимназията и Атинския университет. Обаче след като станал пълнолетен, той не рачил да остане нито в християнската вяра, нито в Гърция. Върнал се в Цариград и в мюсюлманството и достигнал да стане валия в Дунавския вилает. В срещата си с Екзарх Антим той осъдил крайностите, които си позволявали да вършат българите в борбата си с Патриаршията. В тоя случай споменал и една случка, в която бил замесен Антим. Случката бе такава.
През 1870 г. Антим след като сполучил да убеди валията Аниф паша да заповяда да се отвори Силистренската митрополия и се предаде на българската община в тоя град, на връщане за Цариград беше направил една обиколка и посетил Шумен, седалището на първата си епархия, Преслав, Джумая [Ески Джумая – дн. Търговище], Осман-Пазар дн. Омуртаг, та и Котел, дето останал да служи. В това време в Котел имало един таксидиот светогорски грък, брат на един гръцки монастир. Против тоя калугер били младите котленци и искали да го изгонят, обаче не успявали, защото по-старите котленци, предводителствани от Хаджи Петра хаджи Матеев защищавали светогорския калугер. Антим по време на божествената литургия държал проповед, в която остро осъдил гърците и светогорския калугер. Тази проповед наелектризирала мъже и жени в Котел и след службата една тълпа отишла, нападнала дома, гдето живеел калугерът, разхвърлили му дрехите и всичко негово, грабнали и светите мощи, с които калугерът посещавал къщите в Котел и извършвал водосвет, и се разпръснали. Обаче подир пладне всички първенци котленци на брой около осемнадесет души водени от Хаджи Петра хаджи Матеев отишли в дома, дето гостувал Антим, събудили го от сън и много възбудено осъдили Антима за проповедта му в църквата с такива печални последствия и изискали от него без друго да разпореди да се намерят светите мощи и се предадат на светогорския калугер, който бил готов да напусне Котел. Молбата на първенците котленци била изпълнена, светите мощи се оказало, че ги грабнала по-малката сестра на Раковски, която ги върнала на калугера. Последният след тази случка напуснал Котел.
Такива крайности не бива да се допущат – прибавил валията на свършване, – защото те не са в интереса на българите.
От Русе Екзархът минал през Каспичан, дето бил посрещнат и приветстван от шуменци, и вечерта стигнал във Варна. Тук посрещането бе небивало – и българи, и гърци, и арменци, та и турци слязоха на гарата – първите да поздравят Екзарха, а останалите да го видят. Отседнал бе в дома на Величко Христов – един от първите български варненски граждани. Къщата бе под силна полицейска охрана, защото бил пръснат слух, че гърците щели да убият Екзарха. От Варна Екзархът ходил в Бургас и от там в Цариград.
брой 23 за 2004 година
