6-1

116 години от Преображенското въстание

 

На 6 август се навършват 116 години от Преображенското въстание в Лозенградско и Одринско.Това е най-голямото и най-мащабното въстание заедно с Илинденското в историята на българския народ.Техният пример на саможертва за българското ще остане като неугасващ спомен и ще се предава от поколение на поколение,

6-3това пише Павел Павлов – потомък на преображенци от Странджийския край. В ранните часове на 6 август 1903 г. по всички високи върхове на Странджа планина горят огньове и възвестяват началото на Преображенското въстание – там по върховете са водачите на въстанието: Лазар Маджаров, Михаил Греджиков и Стамат Икономов заедно с войводите на смъртните дружини и четниците. Какво още припомня Павлов, вж. по-долу.  

                                                                                                                                                    

6-2 Щабът-на-Илинденско-Преображенското-възстание-картина-на-Димитър-Гюдженов

На 6 август се навършват 116 години от Преображенското въстание /19.08 стар стил през 1903 г./. На Конгреса на Петрова нива от  28 юни 1903 год., на който присъстват 47 делегати и трае четири дни, охранявано от смъртните дружини край село Стоилово – Млакотърновско се избира Главно ръководно-боево тяло /ГРБТ/ от трима човека: Михаил Герджиков – ръководител на въстанието; Стамат Икономов – капитан на Българската армия; Лазар Маджаров – отг. На Лозенградски район. За главен воевода /началник на въстаническите сили/ е избран Георги Кондолов – най-обичания воевода.

Разделят терена на действия на райони и определят воеводи и подвоеводи на всеки. Почти на всяко село има образувана смъртна дружина и е избран воевода. На конгреса се чуват гласове да не се вдига въстание сега, най-вече от г-н Камилски от района на гр. Мустафа Паша /Свиленград/, понеже хората не са готови, но те са отхвърлени от конгреса. Конгреса решава ГРБТ да определи датата на въстанието.И то решава да бъде 6 август на Преображение Господно.

Знакът ще бъде – възпламенена бомба на вр. Китка, където ще бъде Герджиков. На 5-ти август вечерта всички части и воеводите са по високите баири на Странджа в очакване на началото. На Махиада е Стамат Иконов, на връх Марковец е Лазар Маджаров. Чети са разположени и по другите високи баири на Странджа планина. На връх Циганка, връх Свети Илия, Караманбаир и др. Когато рано сутринта на 6-ти август бомбата избухва на връх Китка по всички други баири са запалени огньове, които възвестяват началото на въстанието.

Всички четници са превъзбудени, радостни и в настроение – готови за бой с омразния тиранин. Запяват песента „Българе, глава вдигнали“. Кога е създадена песента, кой я  е сътворил никой не знае и до днес, но тя е любимата песен на въстаниците при избухването му. Само за броени часове четниците освобождават селата, където няма аскер и само за ден там където има. Още в първият ден въстаниците дават свидна жертва.

Смъртно ранен е воеводата Георги Кондолов в родното му село Паспалово. Желанието му е да го убият, за да свършат мъките му. Завещава им да продължат делото – „Проклети да сте, ако не продължите делото да край!“ Хвърлят жребий кой да го довърши, да сложи край на мъките му. Пада се на най-младия четник /Димитър Желязков/ Македончето. Той със сълзи на очи, обърнат настрани от упор и с думите „Почивай воеводо!“ го довършва. Погребват го на Паспаловската могила, заличават гроба му, играят хоро отгоре му и го покриват със сухи листа. Това е желанието на воеводата Георги Кондолов. /Дядо Желю/ и те го изпълняват.

Така си отива най-обичания и най-тачен воевода в Странджата. Продължават и прогонват омразния тиранин. Радостта и възторга са неописуеми, всички се прегръщат, пеят и играят. Народът ликува – тиранинът е смазан. Уплашен и избягал. Но това опиянение трае само 20 дни, до 25-ти август. Одринския валия Ариф Паша праща известие до султан Абдул Хамид за случилото се там.

В областта идват Шукри Паша с 40 000 редовна турска армия, Садък Паша с още толкова башибозук и Исмаил Паша с много арнаути и др. Главното ръководно тяло и воеводите са наясно с края на въстанието, но не казват на четниците и хората. Оставят ги да правят каквото си искат, да празнуват и да се веселят в създадените комуни.

Храната и животните са общи, работят заедно, събрани са по места и делят всичко. Никой в продължение на 20 дни не им казва какво трябва да направят и как да се отбраняват. Неуки са въстаниците по венно дело. Не са обучени на ред и дисциплина, малко време са обучавани да стрелят. Нямат опит. А турската войска докарва оръдия, които обстрелват височините /баирите/, където са въстаниците и ги разбиват.

Въпреки че оказват голяма съпротива и се бият до последно при многобройните сражения като показват невиждан героизъм и преданост към делото, те са разбити и настъпва хаос сред редиците им. В началото на 5-ти август в Черно море се намират два руски кораба, които осветяват с прожекторите си върховете със запалени огньове.                                                                                                         Руснакът идва до помогне – вика един,България ще се намеси – чуват се други,Европа ще се намеси – казват трети.

Но това не е така. Руските кораби са там, защото преди два е убит руският консул Ростовски в гр. Битоля. Фердинанд – българския княз, не предприема нищо, за да помогне на въстаналия български народ. Европата мълчи и не се интересува от случващото се в Странджа планина, Одринско и Тракия. Въстаниците са сами – помощ от нийде. Те са разбити, пръснати из горите.

Няма ред и дисциплина, няма сила, която да ги спре и организира и башибозукът и арнаутите навлизат в селата. Започват да  убиват, изнасилват, да отвличат и палят къщите. Грабят всичко от къщите и дворовете посуда, дрехи, животни, всичко изпречило им се отпред. Опожарени са 66 села до основи.

Горят 2700 къщи другаде. Трагедията е голяма. Навсякъде, където да погледне човек има трупове на мъже, жени, старци, деца и пеленачета. В горите на различни места се събират по няколко хиляди хора и въстаници и поемат към България – многобройни кервани от хора и добитък вървят към границата на България.

Отиват към неизвестното, оставят всичко, вземат само по някоя дрешка за децата, малко храна и потеглят. Тъжни, умислени, уплашени, охранявани от четниците вървят през гори и долини, да не ги видят, с надеждата че България ще ги приюти подобаващо топло и радушно и ще стопли плачещите и уплашени сърца и души. Но дали е така.

Нека да видим какво пише нашата и чуждата преса по това време. Струпаха се бежанци в Бургас, Айтос и Карнобат и много села. Пръснаха се и по други места в България. Търсеха утеха и опора от всеки подал им ръка. Настаняваха се без претенции, където им посочеха.

В порутени къщи, изоставени, в кошари и навеси, сами правеха колиби от пръти и ги измазваха с кал отвън и вътре и веднага се настаняваха там. Много от майките водеха по пет-шест, дори и десет деца, имаше и много пеленачета – всички те останали без бащи, убити от турците, пише българската преса. В Бургас пристигат кореспонденти и видни публицисти от чужбина. Кореспонденти от в-к „Новое време“. От френския в-к “Журнал Жак Дюк“. Италианския кореспондент на в-к “Секоло“. Английския на в-к „Дейли График“. Полковник Маси от английската мисия отива при бежанците и ги атестира – ето какво пише той:                                                                                                                                                                                                                              „Останали са само дрехите им по гърба и то дрипави, изцяло окъсани. Две трети са жени, има и рояци бебета и малки деца. Плачат – казват, че мъжете им са убити, а щерките изнасилени и отвлечени. Мнозина са болни и  всички са отчаяни. Питах ги искат ли да се върнат по домовете си. Те горчиво се усмихваха и отговаряха, че домовете им са изпепелени – няма ги, а ако се завърнат там ще бъдат избити!“

Вестникарската канонада не спира. Външните кореспонденти са потресени от жестокостта на турската армия, башибозук и аргати. Чутото от бежанците, за техните преживявания и патила разплаква и тях. И те зоват за помощ за бежанците чрез вестници, мисии, червения кръст и др. И тя не закъснява. Много от кореспондентите отиват на място за да се уверят за чутото от бежанците.

Пристигайки там, са покъртени и разбити от истинското лице на турския тиранин.  Българското правителство почти нищо не прави за бежанците от Тракия до ден днешен. Вижте трагедията в цифри – общо за Илинденско-Преображенското въстание от 1903 год .Водят се 289 сражения с врага. Загинали 994. Опожарени села – 201. Изпепелени къщи – 12 440. Избити са изклани и живи изгорени мъже, жени и деца 4 694. Изнасилени жени и моми – 3 122, а над 200 са отвлечени. Останали без дом 70 835, 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5 325. Въстаници – 25 000 срещу 350 000 турска армия.

Поклон пред героичния подвиг на героите. Шапки долу . Ние – техните наследници никога няма да ги забравим. На този ден вечно ще звучат песните в тяхна чест – „Ясен месец веч изгрява“ – написана от воеводата Яни Попов и песента“Българе, глава вдигнали“ – любимата им песен.

       Павел ПАВЛОВ от Несебър  – потомък на преображенци

Print Friendly

Автор: Максим МОМЧИЛОВ


  • печатна реклама външна вътрешна реклама Несебър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *