Ред е на третия мандат! Първите два бяха обречени. Напълно възможно е и третият да се окаже такъв, но все пак надеждата умира последна. Този мандат е кризисен, конституционните условия за неговото връчване и опит за реализация са различни. Логиката на съществуването в Конституцията на още един мандат след първите два е да даде последен шанс за излъчването на редовен кабинет. Третият мандат е кризисен, защото след като нито първата, нито втората парламентарна формация не е успяла да формира изпълнителна власт, то белезите за появата на политическа криза са налице. Шансът пък, който той дава може да бъде определен като извънреден, тъй като без сериозен компромис той няма как да бъде оползотворен.

В политическа система като българската, първата формация в Народното събрание е тази, която е спечелила електорално изборите, а втората потенциално е основната опозиция. Следват останалите по-малки формации, които поради ограничения си мащаб и поради обстоятелството, че не са строго обвързани с управляваща или опозиционна роля, имат възможност за по-свободен избор на поведение, което могат да следват, а и на комуникация, която да поддържат помежду си и с по-големите парламентарни групи. След като нито спечелилата формация, нито тази след нея не е могла да реализира своя мандат, то ясно е, че най-вече компромис между първите две може да доведе до конституирането на редовно правителство. Ето в това точно се изразява същността на третия мандат. Ако липсва принципно разбиране за последния мандат в този именно контекст, то той би се обезсмислил, включително и като конституционна възможност. Наличието на трети мандат като конституционна опция означава, че на политическия компромис следва да се гледа като на конституционно установено обстоятелство. Или казано с други думи, ако определени парламентарни формации решат да направят компромис, то това би било поведение в полза на Конституцията.

Съвсем не е случайно обстоятелството, че Конституцията предвижда вече не просто формална (както е при първия и втория), а политическа роля на президента при възлагането на третия мандат. Това е ролята на политическия медиатор. Отговорното поведение на президента (като институция) в случая се изразява в извършването на трезва оценка кой има най-големи шансове да реализира кризисния мандат и да го връчи именно на него. При хипотеза, различна от тази, т.е. ако държавният глава реши да се ръководи от други фактори по отношение на последния мандат, то това отново би било поведение на обезсмисляне на този мандат. Ще рече, че потенциално съществува двустранна вероятност от пренебрежително отношение към третия мандат – както от страна на парламентарните формации, така и от страна на президента. Това, разбира се, не е противоконституционно поведение, то не влиза в разрез с буквата на Конституцията. Също така обаче не е и поведение в подкрепа на Конституцията, тъй като де факто то ампутира легитимни конституционни възможности и ограничава шансовете държавата да функционира в редовни условия с работещ парламент и излъчена от него изпълнителна власт.

Именно усещането, че не винаги третият мандат бива разглеждан като пълноценна възможност за създаване на редовен кабинет, води до подхранване на предположенията за евентуален опит за промяна на формата на държавно управление в обозримото бъдеще. До възлагането на този мандат се стигна няколко пъти през последните малко повече от две години. Президентът предпочиташе да залага на БСП в тези ситуации, а социалистите на Нинова така и не успяха да оправдаят неговия залог. Не се разбра защо досега Радев е смятал, че именно БСП са тези, които са били с най-голям шанс за реализация на третия мандат (ако приемем, че се е ръководил от този фактор, а не от нещо друго).

Съвсем наскоро Александър Маринов (от т.нар. Стратегически съвет при президента) заяви в националния ефир, че „Възраждане“ и ДПС нямат шанс да получат третия мандат от Радев. По думите му това било, защото „възрожденците“ нямали намерение да опитат да го реализират, а по отношение на ДПС – по разбираеми причини (Маринов не даде подробности). „Възраждане“ наистина заявяват, че директно биха върнали мандата ако го получат, но това е, защото около тях има санитарен кордон. Те просто мандат не могат да реализират и в този смисъл няма как да предложат различно поведение. Ако, хипотетично, настоящата ситуация се възпроизведе и в 49-то НС, то „възрожденската позиция“ ще е същата.

При останалите три варианта шансът е малък, но не е еднакво малък. Това е важен момент, който не бива да бъде подминаван. Още повече, че естеството на опита за съставяне на кабинет ще зависи от мандатоносителя. А това означава, че ако все пак се получи успешен опит, то правителството би имало различни приоритети и различна визия в зависимост от това дали мандатоносител е БСП, ДБ или Възхода на Стефан Янев. Нека отново подчертаем, че последният мандат би имал смисъл най-вече ако чрез него бъде привлечена подкрепа от двете най-големи формации в Народното събрание. В този смисъл най-логично би било да го получи тази от по-малките парламентарни групи, която би имала най-голяма възможност да постигне това.

В конкретната ситуация алтернатива на компромиса между двете най-големи формации може да бъде привличането на подкрепа от повече на брой парламентарни групи, но сред тях задължително трябва да е поне едната от големите. ГЕРБ има решение на ръководните си органи да не се коалира с БСП, а Борисов вече заяви, че държи да има подписан документ, т.е. той говори за коалиция вероятно и във формалния смисъл на думата. Ще рече, че БСП няма действителен шанс за подкрепа от формацията на Борисов. Що се отнася до „Продължаваме промяната“, БСП се въздържа от подкрепа за декларацията на формацията на Петков и Василев, с която беше направен опит за реализация на втория мандат, връчен на акад. Николай Денков. Това де факто означава, че липсва припокриване на приоритетите на БСП и ПП, т.е. социалистите трудно могат да се надяват на подкрепа и от страна на Петков и Василев. Остават вариантите с ДБ и „Български възход“.

Възходът заявява намерение за разговори с всички формации в парламента. Всъщност още след конституирането на 48-то Народно събрание политическият субект на Стефан Янев се опита да се представи като най-комуникативната парламентарна формация и по този начин да се отличи от всички останали, които имат трудни отношения помежду си. Като изключим взаимоотношенията между ПП и ДБ, диалогът в 48-то НС страда от сериозни дефицити и това няма да се промени дори и ако – по някакъв начин – третият мандат успее да намери реализация. Това което Възходът предлага за момента обаче е твърде общо и не е много ясно дали би могло да бъде приведено в оперативно състояние.

Ако мандатът бъде връчен на ДБ, ще последва директен опит ГЕРБ и ПП да бъдат поставени на масата за преговори. Поне такива са сигналите, подавани от страна на Христо Иванов. Тук конкретика е налице толкова доколкото е ясно какъв ще бъде опитът за излъчване на кабинет. Остава обаче следващият голям въпрос – как ще се случва това. Между ГЕРБ и ПП има известно сходство в политиките, но между тях също така стоят тежки думи, изречени и повтаряни от знакови лица от двете формации.

Ако въпреки всичко се окаже, че отново изходът от ситуацията е предсрочен вот (това остава като най-вероятното развитие), то би било добре парламентарните формации да поставят някакво начало сега, което да продължат в 49-то Народно събрание. Предвид на очакването, че новата парламентарна конфигурация ще бъде доста близка до настоящата, подобен подход би бил много логичен. Това все пак би осмислило (поне донякъде) периода на съществуването на 48-то НС и твърде многото време, което президентът разходва при раздаването на мандатите. Какво ще се случва оттук нататък, било то в този или в следващия парламент, зависи от два основни фактора – волята на парламентарните формации и правилната преценка на държавния глава.