69362081_2307264942720510_4995805714170511360_n

Четящ Бургас за „Предизвикана изповед” и „За една незаслужена обич”

Ретро гледна точка                                                                             

 

Хаджи Максим МОМЧИЛОВ                                                                                                                      

Ретро гледната точка е отпечатана преди 31 години в бр. 236 /492 на в. „Черноморски фар“ от 30.11.1989 г. в публикацията „Предизвикана  изповед“ от Недялко Йорданов,написана по-рано на 25 ноември. След излизането ѝ, в редакцията се получават много телеграми, писма и мнения, в които има различни становища и оценки.                                                                                                Впоследствие, на митинг, организиран от Инициативен комитет на независимите сдружения в Бургас на 09.12.1989 г. журналистката Димка Ташкова написва свои мисли и съображения под наслов „За една незаслужена обич“ ,публикувана в бр.246/502,14.12.1989 г.

В книжното тяло на вестника може да прочетете,че тогава в писма до редакцията много граждани, както и Недялко Йорданов и работника Стоян Вълчев, отправят молби и писма да се отпечата тази статия.След събралите се реплики,дуплики и филипики в края на краищата двете публикации приключват в отзивите върху „Предизвикана изповед“. Оставят на читателите сами да направят своя избор.

………………………………………………………………………..

 

       Предизвикана изповед

œ ‘ Õ¿ —¬≈“À»Õ –”—≈¬ «¿ √¿À≈–»fl“¿ «¿ ◊”∆ƒ≈—“–¿ÕÕ» »« ”—“¬¿  Œfl“Œ “”–— ¿ ‘»–ÿ »— ¿À¿«¿ ¿–“ ’Œ“≈À

Никога не съм виждал своя град такъв. Особен. Интересен. Опасен. Развълнуван.

Върнах се от София, пълен с радостно предчувствие. На срещата с Петър Младенов един през друг бързахме да излеем болките си, трупани                               цели десетилетия. Струваше ни се, че се пречистваме, че това е краят на дългогодишната ни скрита или открита борба, че досиетата ни в един миг са се обезсмислили и всичко е минало свършено.

София живееше с очакването на двата митинга. Приятелите ми се готвеха с внезапно обзелата ги политическа треска на оратори и трибуни – та кой от тях беше говорил на митинг. А аз завистливо ги слушах, но трябваше да се върна в Бургас.

И ето ги бургаските митинги… Ето ги бургаските граждани – такива, каквито не можех да си ги представя и в най-смелите си мечти: бурни, гневни, протестиращи, справедливи и несправедливи, но най-после ангажирани и мислещи за своя град. Изведнъж усетих, че слабият ми глас не е глас в пустиня, че Бургас никога вече няма да бъде същият.

Мили моя съграждани, Вие, които ме обичате и вие, които ме ненавиждате. Вие, които ми стискате ръката, пращате ми писма и изложения, приканвате ме „да поведа народа“, и вие, които подличко шепнете зад гърба ми „милионер“. Успокойте се. Лош или добър, аз съм един от вашите поети. Нито можете, да ме обезсмъртите, нито можете да ме зачеркнете.

Преди три години, в момент на крайно отчаяние бях написал:

Ще си отида аз от този град.                                                                    

  Защо така със слава ме наказа                                                                            

   о, Господи! и с толкова омраза?                                                                                  

Вървя през него като на парад.                                                                  

  Живота си разстелих като                                                                       

                                           плат                                                                                                  

на щанда му – тълпата

                           любопитна                                                                                       

с немити пръсти щедро го                                                                                                                                           опипва.                                                                                               

Ще си отида аз от този                                                                                                                                                      

                                           град.                                                                                            

Душата ми от болка изпиша,                                                                                    

  погребала наивните възторзи.                                    

Как ръфат разгневените                                                                                           

                                        булдозери                                                                                

останките от старите къща.                                                                         

Ще си отида аз от този град,                                                                  

защото страшно много го                                                                         

                                         обичам                                                                                                                                             

и на измамена жена приличам,                                                                            

разкъсвана от гордост и от яд.                                                                              

Защо не съм го направил досега, не зная. Сигурно съм се оеснафил, сигурно съм затънал в самодоволното си блато и, си въобразявам, че съм необходим.Скоро ще стана 50-годишен – какво спечелих и какво загубих?

Няма ден, в който да не дойде някой от вас в театъра, за да ми изплаче своята болка. Бедни народе, колко много са твоите болки: тясна квартира, не справедлива присъда, деспотичен началник, болно дете, неосъществени поетични амбиции и много, много много още… Вие идвате при мен, поета, който няма никаква административна власт, и се на дявате, че той ще ви помогне, а той може само да изслуша вашата болка.

Сега изслушайте моята болка. за последен път. Имам право на това.

Обръщам се към Тебе, Ти, който си залепил върху плаката на театъра, в центъра на Бургас своя донос, без да си се подписал, анонимно и страхливо, искайки сметка за моите милиони, за моите имоти, за моите хонорари и за моя баща.

Кой си ти? Какъв си? Заклет сталинист, раздразнен от моето слово на митинга? Уплашен за положението си партиец, който на последните партийни събрания нека да настрои бедния български народ срещу богатата на размирна интелигенция? Служител от закритото шесто управление на милицията? Или обикновен клеветник?

Все едно, аз ще ти покажа пред всички своята визитна картичка. Не тази със заглавията на моите книги и пиеси – тя не те интересува. А тази, където е моята банкова сметка. Ще ти дам и номера и, за да я провериш: 7-28-1-306036. Ще ти дам на номера на сметката на жена ми: 9-4-1-080048.        Семейният ни бюджет е общо 5464 лв. и 70 стотинки. Забравих детския влог на малкия ми син: 1000 лв. А големият ми син има 3 крави, 1 биволица, 8 овце и 2 кози и работи като животновъд в забравеното от бога село Тракийци, където живеят цифром и словом само 15 души. Ще ти покажа и своя валутен фонд: от пиесите си, играни в 10 страни в продължение На 17 години съм натрупал 5225 рубли и 124 долара. Извади молива и пресмятай.   Други пари нямам. Всичко е тук, в България, в Бургас. Не ти гарантирам, че капиталът ми няма да се увеличи, защото все още имам намерение да живея и да пиша.

Унизително е, че ти казвам това чувствам се омърсен от този публичен стриптийз и те приканвам ти също поне да кажеш трите си имена и адреса.

Може би искаш да влезеш  в моя дом,чийто ремонт изплащам цели 6 години,може би искаш да видиш и в „басейна” в хола, или „подземния тунел, прокопан, за да го съедини с отсрещната триетажна къща“, която също е моя? Заповядай! Такива като тебе вече три пъти го разбиваха и ограбваха, но така и не намериха прочутото палто, купено от магазин „Пирин“ за 20 хиляди, нито скритото злато и пари, нито билетите за околосветското пътешествие за 100 хиляди. Но ти ще намериш един натъпкан с книги таван и картини на моите приятели Георги Баев, Стоян Цанев и Тодор Атанасов, които наистина нямат цена.

Това е моето богатство и не ти обещавам, че няма да го увеличавам, защото правото да чета и се усъвършенствам не можеш да ми отнемеш.

Може би искаш да ти покажа и нещастната си „Лада“ или селската си къща, но от това ти нямаш сметка, защо то не е чудно да караш „Мерцедес“, да си закупил на търг някой ресторант или бар или да имаш няколко етажен хотел по Черноморието. Но никой не ти брои парите, и не те нарича „милионер“, защото ако не днес, то утре сигурно ще има милионери и то не само от крадене, а и с честен труд.

Това имам през целия си живот. Всичко съм изпитал – и глад, и охолство. Аз съм артист, а така живеят всички артисти – от труда и способностите си. На кредит. Ден за ден. Лекомислено – без да мислят за утре.

Реших да ти кажа публично най-после това защото не от вчера ти броиш: „моите разводи и моите пари“.

А и не само моите, я и на всички хора на изкуството. Преди няколко години на един партиен пленум и на една окръжна сесия един активен борец против фашизма пръв пусна версията за писателите – драскач, художниците – цапачи и артистите – карагьозчии, които били „милионери“. Никой не му потърси отговорност за това. Напротив, направиха го герой на Народна република България. Сега може да му построят паметник с държавни средства.

И ти поде неговата кампания срещу хората на изкуството. От уста на уста, от ухо на ухо, за да създадеш обществено мнение. Но тъй като България не е правова държава ние не можем да те дадем под съд за клевета. Ние работим не по-малко от тебе не само денем, но и нощем и ще работим докато издъхнем, защото нищо не може да отнеме нашия труд.

А във всеки строй при социализма и при капитализма – всеки труд се заплаща. А при капитализма, за твое сведение значително по-добре, но ние останахме да живеем при социализма.

Скъпа работническа класа,

Защо упрекваш новия ни ръководител, че се е срещнал първо с нас, представителите интелигенцията, а не с тебе? Че нали на тази среща ние говорихме за твоя беден живот, за твоя черен, неблагодарен труд?

Нали имаше една песен: Повдигнете си челата, РОБИ, РОБИ на труда“, която ние преправихме в епохата на развития социализъм: „Повдигнете си челата. О, ГЕРОИ на труда“? Тогава ние не бяхме герои, а роби. И не само на труда. Ето, сега е дошло времето да станем герои. Но, уви не на труда. И ние ставаме „герои“. Надпреварваме се един през друг кой да бъде повече „герой“.                                                                                                         Ах, колко е лесно да станеш герой, когато нищо не те заплашва, когато довчерашната всемогъща милиция кротко стои до теб с търпеливо любопитство.

Не искам да бъда такъв герой. Не мога да се присъединя към такова геройство, дори да смените обичта си с омраза, доверието си с презрение. В същия този град по същия начин освирепели хора преди 40 години искаха да линчуват моето семейство, за това не ме карайте да участвам в такава разправа…

А сега нека се обърна и към вас – вие, които ни вярвате, които четете нашите книги, идвате на нашите изложби, гледате нашите спектакли и се гордеете, че провинциален Бургас все още има творци, за които му завижда България.

Вие, които страдахте заедно с художника, на кого го изгориха картините, вие които бяхте потресени от смъртта на малката поетеса, самоубила се, защото не можа да понесе клеветата, вие, които давахте възможност на един театър в най-тежките години на стагнация да говори истината и го бранехте от жестоката цензура, вие, които изтръпнахте, когато булдозерите пометоха стария Бургас, вие. които искате, настоявате, протестирате в името на неговия утрешен, дано! по-справедлив, дано! по-добър ден.

Казвам го и на себе си повече хладнокръвие, повече кураж, повече справедливост и достойнство!

Нашите телефони, нашите писма, нашите домове може би са вече неприкосновени.

Но нека бъде неприкосновена и нашата съвест!

25.11.1989 г.                                        

Недялко ЙОРДАНОВ

……………………………………………………….

 

       За една незаслужена обич

1-Димка Ташкова (1)   Питаш кой съм аз. Кой е дръзнал да дели с ТЕБЕ ТВОЯ Бургас. Добре, ще ти отговоря. Тези дни много хора искат да ти отговорят.

Не, не съм лепила плакати пред ТВОЯ театър. Не зная дори какво точно е било на писано там, но ако трябваше аз да го пиша, щеше да звучи така: „Стига, Недялко! Стига блудство с думите! За всички ни е време да спрем и да си спомним, че има СЪВЕСТ, ЧЕСТ, ПОКАЯНИЕ. Трябва да ги има!“

Ето, това е моят плакат. А сега ще се опитам да та кажа коя съм аз. Всъщност би трябвало много добре да се познаваме, седемнадесет години работя като журналистка в този град.

Помниш ли онзи млад, все още чист и вярващ Бургас? Нашият Бургас. (Никога не е бил само твой, нищо че го повтаряш непрекъснато.)

Помниш ли онзи хубав, сърдит млад мъж, какъвто те виждахме тогава? Точно ти, от името на всички ни, извика високо, смело и талантливо: „Ние не вярваме в щъркели!“ „Ние сме на 25“ и не че добре различаваме лъжата от истината, мечтата от изкривеното ежедневие, думите от делата, особено на тези, които най-силно ги крещят. Ти извика и ние, възторжени, пълнехме нашия стар бургаски театър. Вярвахме ти и по свой начин те защитавахме. С теб се опитвахме да защитим общото ни, така необходимо, право на истина.

Днес мога да кажа, ние просто те обичахме. И вярвахме, че пътят, който можем да извървим заедно с теб, води към чистата, святата ИСТИНА. Каквото и да струва това! А струваше много, съзнавахме го и никой нямаше да те обвини. ако спреш и се откажеш. Ти направи друго: завъртя свой кръг. Заувива го дълго и внимателно, но не към храма, а някъде все по ръба между смелостта и кокетирането с тълпата, между лъжата и полуистината, между общото и личното, между святото и користното. Трябва да ти признаем и тази дарба: винаги балансираше много точно. Нито веднъж не стъпи извън очертанията на ТВОЯТА (винаги  леко  насълзена) полуистина.

А тя е много по-страшна от лъжата. Лъжата държи човека буден, подготвя го за дълъг път, озлобява го, ако щеш, но не го обезличава. Полуистината иска само едно – тон, човекът, да е все по-не забележимо петно от общия сив фон. Фонът, на който има място за блясъка само на един.

Така беше в цялата държава, но лошото е, че така беше и с теб. И изглеждаше, че винаги ще е така. То, и днес много хора не вярват, че поне в нашия град нещо съществено се е променило. Тези, които най-силно крещяха вчера, днес отново викнаха първи. И ти пак се оказа между тях – най-красноречивият, най-ощетеният, най-преследваният борец за правда.

Предизвика ни за кой ли път, но дойде ред и ние да те попитаме: Кой си ти? Каква е твоята правда? Каква точно жертва принесе пред олтара на истината? Какво направи за този град? Къде са младите таланти (поети, режисьори, актьори, журналисти), които откри и закриля? Къде е твоето толкова рекламирано чисто, човешко, достъпно присъствие? В какво, дявол да го вземе, се състои толкова дълго афишираната ти смелост!

И кога трябва да тя вярваме? Та нали вчера, пак в този град, от трибуната на областната партийна конференция все така красноречиво уверяваше стотици хора, че ръководството на Бургас винаги те е подкрепяло, никога не ти е пречило (дори усмихнато обърна глава към вечния наш, несменяем президиум. И той ти отговори със същата самодоволна усмивка). Истина ли беше това? Днес на площада отново с патос твърдиш, че си преследван. И това ли е истина?

Ти написа пиеса (заснет беше и филм, ако не се лъжа) за „Старецът“ от НХК, днес се опитваш по-високо от останалите да повториш протестите ни за отровното дихание на този завод. Но тези истини са казани много преди теб. Твоята истина къде е?

До вчера, а навярно и днес ти играеше тенис, поддържаше мило (и защо да крием) много престижно приятелство с управляващите кръгове, наричаше секретари на партията с интимното „чичо“…. Днес първи искаш да се слееш с тълпата, която викна „Долу!“

Чудиш се, защо хората сякаш не забелязват стотиците луксозни частни хотели и вили, а одумват твоята къща, но забравяш, че от нея трябваше да си отиде вдовицата на един стар комунист. Да си отиде, преди да е избелял траурът на главата ѝ! Съобщаваш ни, че са те ограбвали, занимаваш ни с видеото си, но не уточняваш механизма на кражбите. И още, и още, криволичи лабиринтът на една отдавна загубена мярка.

Днес ми е трудно да си спомня какво още не си получил от Бургас. Останала ли е скъпа, лъскава играчка, която да не си имал? В началото най-важни бяха обичта и славата – имаше ги. Сега сам обявяваш, че си един от поетите на този град — не бързай, това не решаваме ние, смъртните, това решава времето. Не зная как точно да продължа – „беше“ или „още си“ драматург, режисьор (опита и кинорежисура), композитор, певец, директор на театър, главен художествен ръководител, пръв и моден приятел на първите на деня, на силните на деня, носител на всякакви награди от всякакви конкурси, организирани тук, главен редактор на алманах… Забравих ли нещо? Добре, да речем, можел си, имал си шанса, енергията, работоспособността – бил си! Но ето, дойде ден хората да по питат.

Какво направи за града, за всички? След като посегна към толкова много врати и те така щедро се разтваряха пред теб, какво остави на другите? Питат те къде е онази голяма или поне значима диря, която някога ни обещаваше? Вместо отговор ти пак се сърдиш и изсипващ под носа на всички ни купища от интимното си бельо. Изсипваш ги с омерзение. Но не ти се вярва, че след толкова дълго манипулиране все още е останала у нас способност да различаваме чистото от мръсното, обичта от презрението.

Никой сериозен човек в този град не е питал за парите ти. Ти, поетът, не може да не го разбираш. Питат те за влога на честта.

Питат те кога си бил истински! Но ако ти, пак добре пресметнато, ни казваш колко имаш, защото смяташ, че е много малко, бъди уверен: още утре ще се намерят поне стотина доброволци, които ще застанат е тенекиени касички по улиците на доста омърсения ни, търпелив, но още жив Бургас, и ще съберат остатъка, който ти пречи да бъдеш истински щастлив.

Обидно е, нали? Грозно е, съзнавам го, но няма да се извиня вам. Не защото обичам да причинявам болка на другите. Напротив, точно обратното. Мисля и искрено се надявам, поне остатъка от живота си да изживеем с повече доброта и истина. Но ти трябва най-сетне да се досетиш, че през всичките тези години около теб е имало хора, които се чувстваха точно така грозно обидени, точно така дълбоко засегнати.

Когато им отне неповторимия бургаски театър, когато им обсеби надеждата за алманах, когато Недялко, пропиля вярата им в чистотата на словото, Словото на поета.

Накрая искам да добавя още нещо: като хиляди обикновени хора, зная какво е обич, почит, дълг към баща. И точно като тях смятам за кощунство, че ти толкова дълго, безцеремонно и користно ровиш бащини кости. Винаги трябва да има мярка и страх. Винаги трябва да си оставяме по нещо свято.

Иначе защо е цялата тази празна суета!

09.12.1989 г.                                                

  Димка ТАШКОВА

 

Print Friendly

Автор: Nessebar-News.com


  • печатна реклама външна вътрешна реклама Несебър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *