Снимка: АФП

Ердоган може и да спечели референдума, но неговите вътрешни и външни проблеми ще се увеличат.

Президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган постигна своята отдавна лелеяна амбиция да бъде признат за некоронован султан на Турция. Въпреки това целта му бе постигнната за сметна на страната му. Турция е разделена точно по средата що се отнася до поетия курс. Референдумът, променящ конституцията на страната към президентска система с почти неограничена власт на изпълнителната власт, премина на 16 април с най-ниско възможно мнозинство – 51 срещу 49%. Също така основната опозиционна Народнорепубликанската партия иска повторно преброяване на около 60% от пуснатите бюлетини, сочейки, че неподпечатани са били приемани за валидни.

Допълнително международните наблюдатели от ОССЕ и от Съвета на Европа публикуваха унищожителен доклад, отправяйки сериозни съмнения относно законността на референдума. Тя обявиха, че допитването е проведено при „неравни условия на конкуренция“ с непропорционално медийно покритие за кампанията в полза на „Да“.

Резултатът от референдума показва огромно регионално разделение. Най-развитите части на страната, цялото крайбрежие на Егейско Море, както и по-голямата част на средиземноморското крайбрежие гласуваха срещу конституционните изменения. Така направиха и населяваните предимно с кюрди югоизточни части на страната. Също така най-големите градове в страната – Истанбул, Анкара и Измир също гласуваха срещу променянето на конституцията.

Измир винаги е бил бастион срещу доминацията на Партията на справедливостта и развитието, но гласуването с „Не“ в Истанбул и Анкара бе стъписващо и равнозначно на политически шамар в лицето на Ердоган. Истанбул е домашният му терен, където той подостри политическите си зъби и придоби прозвището „хулиганът от Касъмпаа“ заради своя политически стил, не подвластен на табута. Като кмет на Истанбул през 90-те години, той получи репутацията на ефективен администратор, което му послужи на по-нататъшната кариера. По време на тези години той си изгради и репутацията на смел борец срещу кемалисткия елит, за което поседя в затвора за известно време.

Анкара е бастиона на държавната власт, водена от Ердоган и неговите колеги по ПСР. Въпреки репутацията си на „град на Ататюрк“ тя постоянно избираше членове на въпросната партия в последните години. Загубата на Анкара трябва да накара Ердоган да помисли дали е мъдра позицията му относно конституционните изменения.

Същото се отнася и да малкото мнозинство, сега и оспорвано от опозиционните партии заради нередностите по време на изборите, с които то бе спечелено. Малката преднина на референдума трябва да бъде интерпретирана като поражение за Ердоган, поради факта, че допитването бе проведено под най лоши условия за опонентите на измененията.

Ердоган и правителството му използваха извинението, че се справят с привържениците на проваления юлски преврат, за да прочистят медиите, университетите и правосъдната система от недоволни. Медията бе укротена и подчинена и от там опонентите на промените нямаха възможност да изложат своята гледна точка пред гласоподавателите.

Условията на арената бяха неравностойни, ако става въпрос дали изобщо е имало такава. Съвсем малък процент от медийното покритие бе предоставено на опозицията. Опозиционната медия – и печатна, и електронна, бе затворена или превзета от правителството и това бе сериозна спънка пред противниците на измененията. Частните медии, подкрепящи ПСР направо изключиха покриването на опозиционната кампания. Държавните медии, които трябваше да дадат равно време и на двете страни, отказваха да излъчват митингите на опозицията, освен съвсем повърхностно. Това, че опозицията все пак успя да събере приблизително половината гласове е удивително отхвърляне на твърденията на Ердоган, че е спечелил победата чрез свободен и честен референдум.

Какво означава допитването за бъдещето. Ясно е, че резултатът позволява на Ердоган да консолидира властта си и да се превърне в единствената вземаща решение власт в страната. Той би поел такъв курс при всички обстоятелства, но конституционните изменения сега дават правно покритие на действията му. Предвид отмъстителната му природа, това означава, че неговите опоненти ги очакват по-тежки времена от преди.

Това също така означава, че появата на опозиция в собствената му партия ще бъде заличавана в зародиш. Той вече отстрани съоснователя на ПСР и бивш президент Абдула Гюл, който бе изпратен в политическа хибернация. По същия начин стана и с неговия бивш лично избран министър-председател Ахмет Давутоглу, който служеше да изкупителна жертва за президентските грешки. Президентът Ердоган се обгради с съветници, които са повече подлизурковци, отколкото реален източник на мнение, защото той не обича да слуша разминаващи се с неговото мнения. Това означава, че той е допълнително откъснат от реалното положение в страната.

За да успее допълнително да засили легитимността си, от гледна точка на малкото мнозинство, с което той спечели референдума, той най-вероятно ще наблегне на своите все по-ултранационалистически позиции, по този начин отчуждавайки още поече кюрдите. Повече кюрдски лидери, включително и съпредседателите на парламентарно-представената Демократична партия на народите и някои депутати са вече в затвора. За много кюрди, въоръжената ПКК вече изглежда единствена възможност. Увеличаването на кюрдския тероризъм ще даде на Ердоган възможността да се нахвърли върху кюрдското население в Югоизточна Турция – път, по който той вече е поел през последните години. Това ще полира образа му на националист, но междувременно ще разшири разделението между турците и кюрдите в страната – рецепта за продължителна нестабилност.

ЕС и мнозинството европейски държави като Германия, Франция и Холандия бяха критични към безочливата демонстрация на автократични тенденции на Ердоган преди референдума и предизвикаха раздразнението му. Той обвини холандското правителство, че действа като нацистите, когато то провали посещението на един от министрите му, при което той трябваше да води кампания за референдума сред турците, обитаващи страната.

Своеволните действия на Ердоган отложиха в необозримото бъдеще възможното членство на Турция в ЕС, по този начин намалявайки важността на Европа в турските външнополитически приоритети. Това означава, че волята на Турция да се придържа към Копенхагенските критерии, за да влезе в ЕС, вече я няма. След победата си Ердоган най-вероятно ще бъде дори още по-малко загрижен за европейското мнение относно демокрацията и човешките права, отколкото е бил преди гласуването. Ердоган сключи споразумение с ЕС, което забави значително потока бежанци към Европа. Това допълнително му засилва позициите, което би му помогнало да намали до минимум европейската критика към неговите авторитарни действия след референдума и да го остави с развързани ръце да върши всичко, което пожелае.

Различията между Турция и САЩ, за разлика от тези между нея и ЕС не са свързани толкова с авторитаризма на Ердоган или с нарушенията на човешките права. Те са свързани най-вече с политическите различия относно американската подкрепа към кюрдските сили в Сирия: Отрядите на народната самоотбрана, които са военното крило към водещата в страната кюрдска партия. Въпреки това Турция смята Отрядите за разклонение на ПКК, които са извършвали терористична дейност в нея през последните 30 години. Турция приема присъствието на подкрепяните от САЩ Отряди по границата със Сирия като огромна заплаха за сигурността си, което увеличава кюрдските националистически настроения в самата Турция. Докато войната срещу „Ислямска държава“ продължава, турските сили може да се сблъскат с Отрядите за народна самоотбрана – нещо, което бе близо да се случи преди, за да им попречи да поемат контрол над териториите, контролирани от ислямистите в граничните райони.

Измерението на турско-американските отношения ще стане още по-важно след референдума, който най-вероятно предшества дори още по голям конфликт между кюрдите в Турция и турската държава. Затова и отношенията между САЩ и Турция може да бъдат помрачени, защото Вашингтон може да стане все по-въвлечен в кюрдско-турския конфликт в резултата на войната срещу „Ислямска държава“. Грубата персона на Ердоган, скоро след победата на референдума, може да засили напрежението между Вашингтон и Анкара. Това може да се случи и заради кюрдския въпрос и заради исканията на Анкара базираният в щата Пенсилвания ислямски проповедник Фетхуллах Гюлен, смятан от нея за ръководител на неуспешния преврат през юли 2016 г., да бъде екстрадиран.

Бъдещето на Турция след референдума не е ясно, ако не и напълно мрачно. Обществените разделения и по етнически, и по политически линии е затвърдено. Авторитарният стил на Ердоган изостря и вътрешните и външните проблеми, вместо да ги облекчава. Отношенията с ЕС са достигнали до лошо положение, непознато от дълги години. Проблемите със САЩ най-вероятно ще се засилят, докато „Ислямска държава“ започва да се разпада и членовете на шарената коалиция срещу нея, включително и заклетите врагове Турция и Отрядите за народна самоотбрана, започне боричкане за територия, което ще ги постави открито един срещу друг.

Ердоган може и да се спечелил референдума, може и да оцелее и оспорването на резултатите в съда, но най-вероятно неговите домашни и външни проблеми ще се увеличат. Неговият авторитарен стил, неговото отхвърляне на градивна критика и неговите стратегии, разделящи обществото, но приети, за да консолидират неговата лична власт, няма да се отразят добре на Турция, особено ако той остане на власт още десетина години, което е основаната цел на референдума. В края на краищата победата на турския президент изглежда, че е пирова.

Авторът проф. Мохамед Аюб е преподавател по международни отношения в Мичиганския университет в САЩ.

Превод и редакция: Виктор Турмаков