От цитат до цитат, от страница към страница
Какво значение има кой говори каза някой, какво значение има кой говори ?…
Другите – приятели, колеги, регионални авторитети и политически лидери,
министри,депутати,дипломати и президенти разказват за Максим Момчилов в настоящата оригинална книга. В него са съхранени за бъдещите поколения различни добронамерени рефлекси на обществеността по повод 35 годишния журналистически труд на нашия уважаван автор.
Имах удоволствието преди 15 години да представя негова книга с публикации под библейски многозначното заглавие „Приписки към времето”, когато справедливо написах, че : „ …публицистичното майсторство и талант на Момчилов са наистина универсални, защото няма журналистически жанр , в който той да не е оставил свидетелства, свежи, оригинални и винаги написани с чувство за хумор” .
Тази моя констатация сега се потвърждава по категоричен начин от всички, които са оставали имената си в настоящата книга , които по един или друг начин също се оценили високо неговото творчество и извършено през годините.
Така моята прозорливост в преценките ми се за него се потвърди очаквано от много други колеги, писанията, на които ме връщат назад във времето и вълнуват с общите ни спомени, преживявания, тревоги и радости.
Заимствам формулировката на темата, с която бих желал да продължа с мисълта на Бекет: „Какво значение има кой говори каза някой, какво значение има кой говори?…” Днес с това безразличие се проявява един от основните етически принципи на съвременното писане. Казвам „етически” , защото всъщност това безразличие не е характеризиращо как някой говори и пише качествено, а по скоро своеобразно, иманентно, подемано отново и отново , но неизведено докрай правило, принцип, който не отбелязва писането като резултат, а господства над него като практика.
Може да се каже най-после, че писането днес се е освободило от темата на изразяването: то се отнася към самото себе си и при все това не е затворено във формата на вътрешността , а се отъждествява с разгърнатата си вънщност, както в случая с настоящата книга: „От цитат до цитат, от страница към страница”, чрез изказванията на толкова много хора за работата на Максим Момчилов.
Въпросът в писането не е да се изяви или прослави действието да се пише, нито да „се закове” то към даден автор, а да се отвори пространство, в което да се появи пишещия журналист /като в случай с Максим с респектиращ 35 годишен стаж / чрез думите на други пишещи…
Така се стига до идеята, че авторовото име не минава като другите лични имена от вътрешността на един дискурс към съществуващ индивид и произвелата го външна реалност, а че то „бяга”, в известен смисъл „от страница към страница” по границите на текстовете, че ги отчленява, че следва техните водещи линии, че чрез тях се явява или поне характеризира неговия начин на съществуване.
Съпътстващите страници явяват събитията на известна съвкупност, която става дискурс , който се отнася до собствения статус на този дискурс в нашето общество и култура, при това далеч отвъд пределите в уютното пространство на прекрасния Несебър и отвъд тясната рамка на съвременността във Времето.
Настоящата книга ме навежда и към една друга парадоксална мисъл: авторът сякаш не предхожда творбите, той не е безпределен източник на значения, с които изпълва своите публикации.
Той в нашата култура е известен функционален принцип на допълване, включване и подбор на значенията, които задава обществената среда. Той накратко е принципът, с който функционира свободното обръщение, свободното изговаряне на значенията, свободното съчленяване, разчленяване и преучленяване на фикцията наречена публицистика през редицата на годините.
Ако сме свикнали да представяме автора като талант, като непрестанно бликане на новото, то е защото го караме да функционира по тъкмо обратен начин. Казваме, че авторът е обществен продукт, доколкото имаме обратната на действителната му историческа функция представя. Авторът значи е мистериозна, вечно изплъзваща се фигура, с която заклеваме множенето на значенията.
Остана ми само да благодаря на Максим Момчилов, от името на всички мои колеги, съавтори в тази книга, че ни е събрал с нашите значения /не само за него/ за да ни съхрани в паметта на Времето – от признание, и с призвание.
Благодарим ти Максим!
Пеньо КОСТАДИНОВ,
доктор по философия
