Източник: БГНЕС
Битка ще има! На 14 ноември Румен Радев и проф. Анастас Герджиков застават един срещу друг, за да определят следващия български президент. Този път желаещите за позицията на държавния глава са доста голям брой, реални шансове обаче имат първите двама. За останалите в най-добрия случай може да се каже, че разполагат с гарантираната възможност за прилично представяне.
Най-вероятно новият президент ще стане ясен в късните часове на 21 ноември, датата на която ще бъде проведен вторият тур на президентския вот. Обстоятелството обаче, че кандидатурите извън Радев и Герджиков са с малки шансове, съвсем не означава, че тяхното участие в изборите не би оставило своя сериозен отпечатък върху крайния резултат от изборната надпревара. Дори е много вероятно преразпределението на гласовете между двата тура да се окаже един от най-значимите фактори, които ще определят крайния резултат.
Този фактор може да има такава тежест на тези избори, каквато не е имал никога досега и каквато не е позната в българската политическа практика. В този смисъл сериозен интерес ще представляват начините, по които двамата конкуренти ще опитват да събират гласове в рамките на краткия период от няколко дни между двата тура.
Преди това също няма да липсват интересни моменти, дори напротив, ще имаме възможност да се насладим на поредица от такива. Ако се върнем назад в годините, когато са се провеждали президентски избори в България, лесно ще установим, че този вид избор има потенциала да поднася изненади и впоследствие да насочва политическия процес като цяло в посока, различна от тази, в която той се е развивал до момента на съответния президентски вот.
През 2001 г., когато Петър Стоянов изненадващо загуби срещу Георги Първанов, промените в тогавашната политическа система бяха започнали, но именно тази загуба ги направи необратими. Тя беше най-яркия сигнал, че българската десница ще претърпи сериозни видоизменения. Кризата в дясното пространство се задълбочи, сравнително бързо стана ясно, че посредством реформи този сектор от политическата система няма да може да се възроди, а ще е необходим нов десен проект, който не е свързан със съществуващите до момента и който трябва да възникне и да се развива независимо от тях. Така се появи ГЕРБ и за първи път демонстрира потенциал на европейските избори през 2007 г.
Изненада имаше и преди 5 години, когато Цецка Цачева загуби срещу Румен Радев. Важно е да се отбележи, че и в този случай, подобно на случая с Петър Стоянов, кандидатът на десницата загуби от своя опонент, а не толкова, че опонентът е спечелил. След встъпването на Радев в длъжност постепенно започна да става ясно, че и този път няма да се мине без промени в политическата система. В началото се забеляза появата на изострена политическа реторика, противопоставяне по значими национални теми, например модернизацията на ВВС (Военновъздушните сили) и така до кулминацията – летните протести от 2020 г., по отношение на които Радев, ако не мотора, беше най-малко горивото с високо октаново число за тяхното започване и продължително поддържане.
Появиха се и нови политически проекти. Да речем „Изправи се! Ние идваме!“ беше формация, появила се изцяло в резултат на протестите. Този процес дори продължи като следствие от факта, че два парламента не можаха да конституират правителство и имаха кратък живот. Така вече освен за протестърски формации, можем да говорим и за постпротестърски, какъвто е случая с „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев.
И двете изненадващи президентски загуби досега могат да бъдат подведени под общия знаменател на промените, които дойдоха след тях. Разбира се, промените бяха различни, почиващи върху различна логика и се развиха в различен контекст, но те излязоха далеч извън тесните рамки на президентската институция и оставиха своя траен отпечатък върху цялостната институционална уредба на страната.
Поне на първо четене изглежда, че Анастас Герджиков се е ориентирал по отношение на следствията, които настъпват при загуба на считания за фаворит кандидат-президент и се опитва да покаже, че този път последващите промени няма да се случват хаотично, а ще могат да бъдат предвиждани и навигирани. Макар че в случая, ако фаворитът Радев загуби, това няма да е чак такава изненада каквато беше загубата на Цачева от 2016 г. и особено тази на Стоянов от 2001 г.
По отношение на президентските избори у нас съществува един феномен, можем да го наречен – „Неудобството на фаворита“. През 2001 г. Петър Стоянов имаше цел – да повтори мандата си, докато Георги Първанов успя да убеди потенциалните си избиратели, че има мисия. Брандира се като социален президент и създаде усещането, че президентът може да компенсира управленските недостатъци, които неминуемо съществуват при всяко едно правителство и всяко едно парламентарно мнозинство. През 2006 г. Първанов спечели лесно, защото срещу себе си той нямаше конкурент, който да създаде усещането, че би бил президент с мисия.
През 2016 г. пък Цецка Цачева беше кандидатът с цел – да спечели президентския вот и да гарантира първенството на ГЕРБ като основна и до голяма степен безалтернативна формация в българския политически живот. На тези избори Радев беше кандидатът мисионер, въпреки съмненията за външна намеса при избора на неговата кандидатура, които така и не бяха разсеяни докрай. 2016 г. беше част от един доста горещ период в системата на международните отношения и Радев сполучливо създаде усещането, че може да осигури по-балансирана позиция на страната в международен план.
От средата на 2020 г. насам обаче Радев ориентира своето поведение изцяло към вътрешната политика. Президентските избори 2021 станаха различни след включването на Анастас Герджиков, защото той няма просто за цел да се противопостави на фаворита Радев, а определено има стремежа да бъде кандидатът с мисия на тези избори. Колкото повече Герджиков намира начини да налага тази визия в кампанията си, толкова по-завързани ще стават изборите и толкова по-трудно прогнозируем ще бъде крайният резултат, като дори фотофинишът не може да бъде изключен при определянето на финалните данни.
Сериозната трудност за кампанията на Анастас Герджиков най-вероятно ще дойде в резултат на провокациите към него, които биха могли да поразклатят усещането за мисия, което той ще опитва да гради. При това тези провокации ще дойдат не толкова от Радев, а от част от останалите кандидати, тези които така или иначе ще трябва да се задоволят с прилично представяне, в най-добрия случай за тях.
Ако мисията на двойката Анастас Герджиков/Невяна Митева почива върху диалога и разбирането, че всеки един политически субект следва да бъде ангажиран с най-значимите обществени и национални въпроси и да дава своя принос за тяхното разрешаване съобразно собствените си ценности и принципи, като по този начин се създава база за обединение и единство, то би било съвсем разбираемо, че подобна стратегия може да бъде поставена на изпитание точно чрез отправяне на провокации. Справянето с тях би било решаващо за успеха на стратегията.
Провокациите обикновено са конкретни и сполучливото им париране изисква конкретни отговори и конкретни реакции. Като пример за подобна ситуацията може да се посочи въпросът към Герджиков от страна на хората на Лозан Панов, кого би подкрепил професора ако балотажа е между Панов и Радев. Това би било почти невероятно развитие на тези президентски избори и питането беше лесно за отговор, но то показа естеството на подхода, който ще бъде прилаган към Герджиков от страна на част от конкуренцията.
Отделно от всичко това едновременното провеждане на президентски и парламентарни избори ще бъде предизвикателство за всички кандидати за държавен глава. За Румен Радев предизвикателството се изразява в необходимостта от баланс между електоратите на подкрепящите го политически формации. За Анастас Герджиков пък това е оценката, която той трябва да има на продължителното управление с участието на ГЕРБ, което страната имаше в рамките на последното десетилетие.
Предизвикателство има дори и за Лозан Панов, защото една част от привържениците на „Демократична България“ (ДБ) сякаш все още не го припознават като своя кандидат и поне засега, в началото на предизборната кампания, гледат в друга посока. Липсата на пълна консолидация на привържениците на ДБ около Лозан Панов е източник на допълнителни въпросителни относно крайния резултат на президентските избори. Още повече, че съществуват и трудности при оценката на тази съвкупност. Не е ясно точно каква част от потенциалните гласоподаватели на ДБ вече са гласоподаватели на „Продължаваме промяната“.
Много е възможно именно в резултат на тези обстоятелства да започне и едно своеобразно преструктуриране на електората с либерална и ляволиберална ориентация. Ако досега този електорат разпознаваше ДБ като свой представител, то сега центристкият либерален електорат вероятно ще оформи ядрото на тази формация, а левите либерали би било логично да оттекат към „Продължаваме промяната“. Това преструктуриране на либералния електорат е в начална фаза на този етап, ако процесът обаче продължи да се развива може да бъдем свидетели на прелюбопитни обстоятелства.
За момента за тях можем да съдим най-вече по конституционния казус с двойното гражданство на Кирил Петков. Конституционният съд ще вземе своето решение и конституционноправните следствия ще станат ясни, казусът обаче съвсем не се изчерпва единствено с това. Има и втори план, който е ценностен. Левите либерали имат склонността по-свободно да тълкуват всички видове норми, независимо дали те са социални, правни, конституционни, религиозни и т.н. Именно това виждаме сега в поведението на Петков и Василев, които казват, че е достатъчно да заявиш отказ от гражданство, за да се смята, че този отказ се е превърнал във факт.
Тълкуването на нормите при класическите либерали е по-задълбочено и неговата легитимност идва от институционалната среда, в която то се случва. Или казано с други думи тук съществува ясно разграничение между собствено мнение и легално тълкуване. Съвсем спокойно можем да кажем, че в редица отношения класическите либерали стоят много по-близо до умерените консерватори отколкото до левите либерали. В близкото бъдеще ще видим как в ДБ ще разчетат тези ценностни стандарти и дали биха опитали да се препозиционират съобразно тях.
Тези структурни трансформации в рамките на либералния електорат, макар и далеч от своята същностна фаза, могат да има определено влияние и върху президентските избори, най-вече върху втория тур. Ако от ДБ съумеят правилно да преценят ситуацията, те биха могли да използват втория тур на президентските избори, за да започнат процеса на препозициониране и стабилизиране в рамките на политическата система на страната.
И така, предстоят ни динамични, напрегнати и трудно предвидими президентски избори, в които Румен Радев е фаворит, а проф. Анастас Герджиков основен претендент с доста добри шансове. На 21 ноември в края на деня ще разберем дали феноменът, който нарекохме – „Неудобството на фаворита“ продължава да работи или е останал в миналото, превръщайки се просто в част от историята на президентските избори у нас.
