Колаж: Mediapool.bg

„Несправедливостта невсякога е свързана

с някакво действие.

Често тя се състои именно

в бездействие.“

Марк Аврелий, „Мисли“

Тъй като и съд, и правосъдие, и правителство отказаха да почетат подобаващо гостуващата в страната ни Лаура Кьовеши, главен прокурор на Румънската антикорупционна дирекция, аз ще го направя на своя глава и по своя си начин. Не за да измия срама по челото на държавниците ни, а за да не полепне той и по моето чело. Тъкмо затова бързам да декларирам, че не споделям тяхното безсрамие – то не е мое дело, а, доколкото ме представляват, те ми го прикачват незаслужено и аз трябва незаслужено да го нося.

На всеки, който заяви, че не е моя работа да се намесвам в съдебната сфера, ще възразя, че според мен не е така. Аз наистина не съм от бранша, но съм гражданин на тази държава и като такъв – потърпевш от действията (или по-скоро от бездействията) на съдебната й система: както в центъра, така и по места. Тези перманентни бездействия подхранват една повсеместна корумпираност, една престъпност, чиято жертва съм и аз. Така че настоящият ми текст може да бъде разглеждан и като себеотбрана, като себезащита от една съдебна система, която би трябвало да ме отбранява и защитава от онези олигарси, престъпници и корупционни практики, които, вместо да преследва, тя отбранява и защитава от моя граждански протест. Ако някой реши, че от цялата сбъркана ситуация излиза, че да се браня от набезите на организираната престъпност и да се браня от съдебната ни система, е едно и също, няма да се окаже далеч от истината.

И така, г-жа Кьовеши ни дойде на крака, за да сподели скъпоценния си опит в борбата срещу организираната и неорганизирана престъпност там, където тя е най-зловредна – по високите етажи на държавната власт. А г-жа Кьовеши несъмнено имаше какво да ни сподели – ръководената от нея институция изпрати по живо, по здраво хиляди корумпирани румънски политици и държавници в затвора, а цели 90% от корупционните дела в северната ни съседка завършват с ефективни присъди. На родна земя този процент е от десетилетия солидно занулен. След като Брюксел дава г-жа Кьовеши за пример на цяла Европа, тя би трябвало да се превърне в пример и за нас. Ама не би! А не стана така, защо споделянето е не еднопосочен, а двупосочен, двустранен, реципрочен процес. Как да кажеш нещо на някой, който не иска да те чуе?!

В тържествената зала на Върховния касационен съд бяха поканени съответно и главният прокурор, и ВСС, и президентът, и премиерът. И всички те блеснаха със своето отсъствие, както следва: главният прокурор, мнозинството от ВСС, президентът, премиерът. Остана само голата тържественост на тържествената зала. През цялото време на срещата хулиганите на човека, който дължи цялата си кариера на господството на беззаконието – Бареков – тропат настървено по вратите на залата с решимостта да провалят събитието. Близко до ума е, че отсъстващите родни държавници и магистрати са били тайничко на тяхна страна. Иначе щяха да бъдат в залата – не извън нея.

Ще почета, както обещах, с немощния си граждански глас гостуването на г-жа Кьовеши с един личен спомен, който в хода на текста ще се окаже и обществен.

И така, беше нейде през средата на 80-те, когато моят приятел и колега от РСЕ Димитър Инкьов (псевдоним Велко Верин), който дълги години водеше за българската емисия седмичната хумористична програма „Весела неделя“, си вдигна в баварската столица къща за чудо и приказ. А имаше и още няколко апартамента, пръснати из Мюнхен. При това всичко беше закупено с чисти, със собственоръчно изработени пари – нашите редакторски заплати бяха неимоверно високи, а многото детски книги на Инкьов бяха преведени на десетки езици и издавани и по петте континента в многомилионни тиражи.

Седим си значи двама с Инкьов в работния му апартамент в центъра на Мюнхен, пием си кротко питието, новодомецът се размечта как само след седмица-две ще се нанесе в къщата със семейството си, когато телефонът изведнъж звънна. Апаратът беше включен на говорител, Инкьов говореше дистанционно и аз станах свидетел на целия разговор. Обаждаше се инспектор Франк от финансовия реферат на Мюнхенската община. „Г-н Инкьов, научаваме, че сте си построили великолепна къща. Пожелавам Ви дълъг и щастлив живот в нея, но аз бих искал да намина към Вас да се повидим.“ Инкьов отговаря раздразнено, че програмата му е претоварена с гостувания по училища в провинцията и литературни четения и обещава нехайно, че като се поосвободи след някой-друг месец, ще върне обаждането. „А-а-а, така няма да се разберем“– отговаря инспекторът. – „Аз бих желал да мина още утре сутринта“. „Изключено!“ – отсича домакинът. „Господин Инкьов, аз мога да дойда без полиция, а мога да дойда и с полиция. Как предпочитате?“

Играта загрубя така, че място за предпочитания не остави. На другата вечер имахме уговорена вечеря в един централен ресторант, а Инкьов закъсня с цял час. Нахлува запъхтян в заведението: „Инспекторът – досега ме държа, проклетникът!“ Пристигнал значи хер Франк в девет сутринта, седнал в хола и поискал цялата документация приход-разход папка по папка: отчет на всички средства за закупуването и урегулирането на парцела, на разходите за материалите, за работната ръка, за проектирането, за узаконяването – всичко до стотинка. „Докато не видя с очите си откъде идват парите и за последната тухла, не си отлепи задника от стола! И едно кафе не прие да го почерпя – донесе си го сам от автомата долу, на тротоара! Квитанция по квитанция, фактура по фактура, хартийка по хартийка, цифра по цифра – душата ми изкара!“ – жалваше се Инкьов. Макар че нямаше защо – всичките му пари бяха от заплати, от тиражи, от хонорари: доходи, чисти като сълза.

А сега, дълго след смъртта на Инкьов, си мисля с късна дата, че тъкмо такива инспектори, тъкмо такива проклетници са ни необходими и на нас – насъщно и неотложно. По един проклетник, по един инспектор Франк на министерски съвет стигат. Но да имат неговата непреклонност. И още по някой-друг инспектор Франк, разхвърляни равномерно по министерства, по държавни агенции, по съдебни институции – най-вече по съдебни институции.

Отсъствието на правосъдие е пагубно за обществения морал – то подкопава държавността и превръща държавата в разградено лозе, в лека плячка за мафиоти с политически аспирации и за политици с мафиотски похвати. А обстоятелството, че цялата ни политическа класа, че елитите на всички етаблирани политически сили отказват мандат след мандат да предприемат онези реформи, които са най-насъщно необходими преди всичко на нас самите, говори само колко дълбоко сме заседнали в блатото на разврата. И то повсеместно – и управляващи, и управлявани. При което не бива да забравяме, че рибата, както учи Плутарх, се вмирисва откъм главата – даваният свише пример е заразителен надолу по вертикала за цял един народ.

Тъкмо за да промени това състояние, дойде при нас г-жа Кьовеши. Дойде с надежда, а ще си отиде с безнадеждност, с празни ръце ще си отиде – състоянието у нас ще си остане непроменено. Там, където на партийно-правителствено равнище господства корумпираността, антикорупционните практики не са добре дошли, там родният разврат е устойчив, неуязвим и за най-благородните международни усилия. Защото Брюксел може да поиска реформи от нас, Букурещ може да ни покаже как да ги проведем, но никой не може вместо нас да ги предприеме – това ще се наложи да сторим ние самите.

Любимец и жертва на най-корумпирания и безскрупулен римски император, Петроний документира в „Сатирикон“ най-достоверно съотношението между действие и бездействие в съдебната система:

„Ако царува царица Монета, какъв е законът?

Ето какво е съдът: съдиите сядат и съдят.

Ако ги купиш, не съдят, а просто седят.“

Не-съдене и седене, което на родна земя е на дневен ред и след цели две хиляди години – чак до наше време. И което всички ние, цял един народ заплащаме ден след ден с нищетата, в която безутешно тънем.