На практика единственото добро решение е регулаторите да откажат сделката.
След като собственичката на „Инерком“ Гинка Върбакова подписа в Прага договора за покупка на българския бизнес на чешката ЧЕЗ, правителството влезе в режим „да се направи нещо и да се успокоят хората“.
Вече трета седмица живеем в сагата ЧЕЗ, без да е ясно дали и кога ще има развръзка. На практика основните варианти за развитие на сделката са три: недопускане от българските регулатори или нейното „пускане“ , без или със участието на държавата в собствеността. При realpolitik обаче подходящият вариант зависи не просто от волята и възможностите на държавата, а най-вече от това какви реални или предполагаеми рискове иска да адресира, за да стане тя приемлива за широката публика.
Да разгледаме тези варианти накратко.
Вариант 1: Недопускане на сделката.
От гледна точка на потребителите, данъкоплатците, а и на самата държава е най-удачно тази сделка да не се реализира. А най-лесният начин това да стане е регулаторите – най-вече КЗК и КВЕР – да си свършат работата, ако са налице реални рискове. Ако липсват лостове – което е доста съмнително – внасят се промени в законодателството, преди тези регулатори да са сезирани и така сделката се обезсмисля. Или политическият риск толкова нараства, че става неприемлив за банките, които са готови да я финансират.
И наистина – ако най- сериозният проблем на тази сделка е липсата на управленски и финансов капацитет на „Инерком“, то тогава защо той трябва да е на българските потребители, а не на ЧЕЗ, която би трябвало да намери купувач, отговарящ на същите условия от 2004 г. за получаване на лиценз от КВЕР?
Вариант 2: „Пускане“ на сделката
При такова масово неодобрение на купувача обаче изглежда, че вариантът за безпроблемно одобрение на сделката от регулаторите и без друга намеса на държавата е най-малко вероятен. Дори хипотетично да нямаше съществени рискове с управленския капацитет (примерно нает професионален мениджърски екип) или с произхода на част от финансирането (примерно напълно легално и чисто макар и от политически неприемливи дестинации) на купувача, правителство е вече в режим „да се направи нещо и да се успокоят хората „.
Вариант 3: „Пускане“ на сделката с участие на държавата в собствеността
Най-лошият вариант. Освен че е противопоказен (виж „Десет причини държавата да не придобива дял в ЧЕЗ България“), този вариант ще има негативни ефекти за всички участници и на пазара, и в управлението и излишно ще ангажира бюджета с много скъпа инвестиция за решение на проблем от компетенциите не на акционерите, а на регулаторите.
В най-лошия случай тази държавна инвестиция ще стане непоносимо скъпа, ако при неясните клаузи на офшорното финансиране участието на държавата само в капитала на „Инерком“, каквато е заявката, се окаже недостатъчно за ефективен контрол. А придобиването на мажоритарен пакет или пълен контрол, както и задължителната тежка инвестиционна програма за развитие на мрежата ще струват вероятно не стотици милиони, а над милиард. Ако се стигне до този кошмарен сценарий, то поне държавата трябва да използва всички механизми да получи опцията за привличане на другите акционери при бъдеща продажба на дела си и веднага да започне такава процедура.
Така на практика единственото добро решение е, ако регулаторите откажат сделката. Но като теглим чертата, най-големият въпрос е защо ЧЕЗ не може да намери реален стратегически инвеститор. Въпрос с много дълъг, но може би не толкова сложен отговор.
* Авторът Евгений Кънев е инвестиционен консултант
