Източник: iStock
Първият кабинет на Кирил Петков вече е в миналото! За пръв път в настоящата конституционна история на страната вот на недоверие бива одобрен от Народното събрание и става причина за оставка на кабинета. Следва въртележката на мандатите, първият от които се полага на „Продължаваме промяната“. При несправяне президентът ще връчи втория мандат на втората политическа сила в парламента, в случая това е ГЕРБ и при ново несправяне остава връчването на последния мандат на някоя от следващите парламентарни групи по решение на държавния глава.
От пролетта на миналата година в България се проведоха общо три парламентарни вота. При нарастващата вероятност от нови предсрочни парламентарни избори може да се окаже, че за година и половина у нас те ще станат четири на брой. Така че, ако не друго, то поне този изборен маратон най-вероятно е дал повод на максимално широки кръгове от хора да разберат каква е конституционната процедура и как се действа при раздаването на мандатите и осигуряването на парламентарна подкрепа за сформиране на изпълнителната власт.
Чисто технически процедурата е ясна, по-важното обаче, когато разглеждаме конкретна политическа ситуация, е как тя би могла да бъде изпълнена със съдържание. По принцип при толкова силно фрагментиран парламент съществуват два варианта за намиране на решение. Единият от тях е ценностният. Търсене на ценностни и идеологически сходства между част от парламентарните формации и осигуряване на мнозинство върху такава основа. Другият вариант е създаването на коалиция със ситуативен характер, т.е. набелязване на определени теми и определени проблеми, които се нуждаят от решение и събиране на мнозинство около предлагането на решения за съответните проблеми.
Този вариант е по-прагматичен, по-конкретен и позволява установяване на управление от ценностно разнопосочни формации. Основният проблем тук обаче е стабилността. Една ситуативна коалиция никога не би могла да бъде толкова стабилна, колкото коалиция от формации, споделящи сходни принципи, идеи и ценности. Правителството, което вече загуби парламентарна подкрепа, принадлежеше към втория вариант – формациите в него бяха ориентирани към борба срещу корупцията, реформа в съдебната система (най-вече в прокуратурата), възстановяване на парламентаризма и т.н.
На практика този кабинет беше обречен на непрекъсната настабилност, дори и да беше оцелял по-дълго, а дори и да беше оцелял в продължение на един пълен мандат, то това оцеляване винаги щеше да се случва на ръба.
Едно допълнително утежнение в случая бе това, че сред формациите в 4-ри партийната коалиция имаше такива, които бяха по-малко политически партии и значително повече корпоративни проекти. В най-голяма степен това се отнася за „Има такъв народ“ (ИТН). И в този смисъл не би следвало да е изненада и не би следвало да се възприема като нелогично, че пробивът срещу кабинета „Петков“ дойде именно оттам. Корпоративният проект е непредвидим като поведение.
Освен това той е много повече податлив на популизъм в сравнение с една истинска политическа формация, която е изградена структурно и програмно и разполага със свой оформен електорат, бил той с преобладаващо твърдо ядро или пък с ограничено ядно и по-широка периферия. Популизъм в случая означава опит да се експлоатират обществено значими теми с цел да бъде придаден политически облик на корпоративния проект. Въпросът за началото на преговорите на Република Северна Македония за европейско членство е един точно такъв въпрос.
Неговата експлоатация с популистка цел го беше превърнала в непрекъснато задълбочаващ се проблем, но френското предложение дойде сравнително навреме и въпреки междуинституционалния хаос, който се завихри около него, то най-вероятно ще даде положителен тласък за намиране на решение. Естествено обаче това няма да сложи край на вътрешнополитическите упражнения по темата както у нас, така и в Северна Македония.
В друго утежнение за правителството на Кирил Петков се превърна самото коалиционно споразумение, което беше договаряно (в мола) в продължение на няколко седмици през миналата есен и започна да функционира от декември. Първоначалното намерение най-вероятно е било добро, най-вероятно е било положително. Приемаме, че разнородните формации от парламентарното мнозинство или поне част от тях са искали да си разработят някакъв фундамент, който да очертае достатъчно ясно пресечните точки между тях, както и да дефинира терен за правителството, в който то би могло да оперира и да взема решения сравнително свободно.
Това коалиционно споразумение обаче още през февруари се превърна в „сметка без кръчмар“. Просто на 24/02 Русия нападна Украйна и светът вече не беше същия. Коалиционното споразумение обаче си остана същото. Така добрите намерения (пак да подчертаем, приемаме, че в него е имало такива) имаха живот едва около два месеца. Когато се договаряше споразумението, въпросът за евентуална руска война в Украйна дори не беше споменат, макар че предпоставките за нея вече бяха видими. Сякаш никой дори не помисли за включване на поне една най-обща опция в споразумението, от която да е ясно остава ли то в сила в случай на война. Ако остава, кои текстове в него ще трябва да бъдат променени и по кои въпроси формациите от парламентарното мнозинство ще трябва да постигнат нови договорености. Този пропуск, разбира се, има своето най-общо обяснение – у нас (и не само у нас) потенциалната руска пълномащабна инвазия беше сериозно подценявана.
Пропускът обаче си има и конкретно обяснение – ако миналата есен някой беше опитал сериозно да повдигне тази тема, то от БСП щяха да реагират като ужилени и да заявят, че няма как да преговарят с някого, който допуска, че Руската федерация е способна да се прояви като агресор.
Разбира се, като става дума за гласувания вот на недоверие, няма как да не бъдат споменати и лидерите на най-голямата формация в 47-то НС – Кирил Петков и Асен Василев. Де факто те бяха лицата на отиващото си правителство, не само защото заемаха най-важните позиции в него, но и защото за кратък период от време успяха да генерират солидна електорална подкрепа. За още по-кратък период се еманципираха от Румен Радев, първоначално възприеман като техен ментор в политиката и публичното управление. Те обаче не поеха инициатива за промяна на коалиционното споразумение, а трябваше да го направят. Променената среда в международен план и променените условия в България, като следствие от първото, бяха достатъчен аргумент.
Това не само би преучредило коалицията и би легитимирало правителството в новите условия, но и би ограничило ходовете на ИТН като най-проблемната правителствена формация. Някои от хората на Трифонов опитваха да се позовават, с повод и без повод, на коалиционното споразумение. Правеха го и във вторник, когато в Народното събрание протекоха дебатите по внесения, от ГЕРБ, вот. Когато един документ е загубил актуалност, то неговото свободно използване за разни цели става изключително лесно, а интерпретациите му могат да бъдат всякакви. Така вместо да осигурява легитимност на кабинета, коалиционното споразумение беше започнало да го делегитимира, а Петков и Василев пропуснаха този момент.
Освен това при наличието на крайно изострена среда на международна сигурност, лидерите на „Продължаваме промяната“ трябваше да си оставят поне една отворена врата към опозицията или към отделни нейни представители с експертиза и авторитет в международните отношения (напр. Даниел Митов, ГЕРБ). Така и не стана ясно задържането на Бойко Борисов за една нощ какво и на кого донесе. В тази институционална ситуация беше съвършено ясно, че от това задържане нищо не може да произтече. То към момента продължава да изглежда като една зле замислена и лишена от смисъл операция, която единствено „допринесе“ за още по-сериозно нажежаване на отношенията между правителството и основната опозиционна формация.
Задължително трябва да се отбележи и обстоятелството, че след началото на войната балансите в рамките на коалиционния кабинет сериозно се нарушиха. Можеше да се опита тяхното възстановяване отново чрез актуализация на коалиционното споразумение, но след като такъв опит не беше направен, в действителност въпросът за балансите беше изпуснат и стана неуправляем. За „Демократична България“ например, това беше една доста неизгодна ситуация.
Отказът за подпомагане на Украйна с директно доставяне на въоръжение може да се отрази неблагоприятно в електорално отношение на тази формация. За БСП пък ситуацията беше доста комфортна, особено за нейното ръководство, за което участието в правителството беше основния аргумент за запазване на властта в партията. Ако се стигне до нови парламентарни избори на есен, което е много вероятно, би било напълно възможно БСП да се яви на тях с ново ръководство.
Независимо от голямата вероятност за нови избори, на този етап по-скоро е от значение да се разгледат възможностите в рамките на мандата на настоящия парламент, колкото и скромни и ограничени да се те. Ситуацията е динамична и един вот след 3 месеца трудно може да се прогнозира още от сега. Със сигурност обаче прилики между сегашния и новия парламент ще има. Може един играч да отпадне, друг да се класира, но общи характеристики ще има и това е несъмнено.
„Продължаваме промяната“ започнаха управлението си с анализи в редица сектори. Сега най-вероятно отново ще направят анализ, този път върху последните 7 месеца, през които участваха във властта. И ако анализът им е обективен и истински, то това може да им помогне да станат по-полезни както на избирателите си, така и на националните публични институции.
