В “Държавата”, Платон предупреждава за покварата на демокрацията, която се състои в обръщане на йерархиите поради прекалена свобода: когато бащата третира сина си като равен, учителите ласкаят учениците си и старите хора имитират младежта. Ние стигнахме дотук.
Всеки, който е видял демонстрациите на младите хора за климата през последните седмици в Европа, които мобилизираха дори забавачниците и детските градини и където очарователни кестеняви и руси главици рецитират благоговейно лозунги, на които са ги научили родителите, може само да се разтревожи от това истинско упражнение по вентрилоквизъм.
Скандалът е двоен:
изпадаме в захлас, откривайки в малчуганите тревогите, които ние сме им втълпили, и примираме пред тази инфантилна ехолалия*. Малките папагали ни мъмрят, давайки ни добър урок, над който трябва да помислим. Но това е просто ехо и при малките лекомислени хора откриваме думи, които ние сме сложили в устата им чрез индоктриниране, дори всекидневно промиване на мозъка още от началните класове.
Позорната пропаганда на страха,
срещу която се опълчвам от двадесет и пет години насам, опустошава нашите малчугани: в името на справедлива екологична битка, ден и нощ им говорят още от училище, че земното кълбо ще се запали, катаклизмите ще ни унищожат, човешкият род трябва да се изкупва или да умре. И искаме те да се усмихват? Създаваме поколения деца, ужасени от нашата пропаганда, ограбвайки детството и безгрижието им. “Световната стачка за бъдещето” става в момент, в който
обясняваме на младежта по света, че всеобщият крах е започнал.
Лицето на протеста, много младата шведка Грета Тунберг, далеч не разсейва двусмислието. Освен, че афишира своя синдром на Аспергер като блогордническа титла, нейното ужасно тревожно лице сякаш казва: ако не го направите за планетата, направете го поне за мен. Фактът, че научаваме от пресата, че преди четири години е спряла да говори, да яде, да свири на пиано, заради тревогата си за климата, и не се е подобрила, дори когато родителите й решили повече да не пътуват със самолет и да ядат веганска храна, всичко това хвърля сериозни съмнение върху нейните мотиви. Тя е била приета от Кристин Лагард и Еманюел Макрон, и е нарочена за Нобелова награда за мир.
Нейната известност е симптоматична за
безумния характер, който може да придобие мобилизацията за климата.
Как да не се сетим за детето звезда Жорди, което през 1992 г., на четиригодишна възраст, стана известно, благодарение на песента “Тежко, тежко е да си бебе” (Dur dur d’être bébé!), от която бяха продадена 6 млн. диска, и объркано от преждевременния световен успех, накрая се скара с родителите и звукозаписната си къща, обвинявайки ги, че са го експлоатирали?
“Тежко, тежко е да се тийнейджър, понесъл цялата мизерия на света”, би могла да изпее Грета Тунберг. Много искаме да й помогнем:
но да вземеш земното кълбо за заложник
като семейната терапия, създава усещането за измама.
През 1989 г. ООН гласува спорно решение, според което детето вече е пълноправна човешка личност, пълноправен гражданин и ограничаването му до статут на непълнолетен, заради възрастта, е чисто и просто дискриминация. Впрочем това беше отровен подарък за детството, което предадоха в ръцете на всички възможни манипулатори. Този подход рискуваше да отклони за пореден път задълженията на възпитателите и родителите, защото възложихме на нашето потомство смазваща отговорност, за да се разтоварим по-добре.
Независимо дали го искаме или не, детето не е политически субект, то е субект в процес на ставане: то трябва едновременно да бъде защитено и уважавано в неговото лекомислие и снабдено със средства за постепенното му излизане от положението на непълнолетен, докато расте. Ако е необходимо да бъде опитомено, възлагайки му задачи по мярка, опасно е от него да се иска да подражава на възрастните, да заседава, например, в конклав, за да имитира парламентарния живот, или да се дегизира като журналист, за да интервюира известна личност.
Нашата епоха привилегирова една-единствена връзка между възрастите: взаимното подражание. Ние подражаваме като маймуни на децата, които ни копират.
Когато възрастните мечтаят за незрялост, малчуганите трябва да се държат като възрастни.
Скандално е да се разпространява страх и ужас сред нашите деца, вместо да ги въоръжим, за да се изправят пред света. Какво ни казват маршовете и училищните стачки за климата? Че няма материални препятствия в тази област, освен лошата воля на правителствата, попаднали под ударите на групите за натиск? Точно това, което повтарят зелените лобита отдавна, самите те обзети от
инфантилния симптом на нетърпение и всемогъщество.
Но подрастващите все още не са се научили да определят приоритетите на своите желания, да ограничават желанията си. Като добри продукти на консуматорското общество, те искат всичко веднага, изисквайки края на климатичната промяна сега. Температурите да започнат да падат още утре. Ако искаш, можеш, всичко е възможно. Не тях трябва да порицаваме, а учителите на ужаса, които диктуват на една крехка публика емоции и предразсъдъци. Борбата срещу изменението на климата заслужава нещо по-добро от тази мобилизация с детско лице.
* Ехолалия – автоматично и неволно повторение на думите на събеседника от болни от някои форми на афазия (бел. пр.).
Превод от френски: Галя Дачкова
