Навръх празника на Светите равноапостоли Кирил и Методий от българската политическа азбука изпаднаха нови три буквички. Крехката управляваща коалиция остана без А-то, Б-то и В-то

По-рано наполовина от пълноценна употреба се самоизолираха Р-то и Б-то. В резултат май скоро ще си останем само с Г-ъ, Е, Р-ъ, Б-ъ. И П-ъ Ф-ъ – за благозвучие. И Д-ъ, П-ъ, С-ъ – като ехо зад кулисите.

Дилетант-лингвистите са категорични – дефектът на композираната от Борисов управленска азбука изначално е, че е съставена само от съгласни. А когато някои се опитат да надигнат глас – отиват при трийсет и втората буква от старата кирилица – ѣ.

Логично бе натирените в ъгъла две (РБ) и трибуквия (АБВ) да въстанат и да потърсят по-голяма гласност. Не, не за своите програми, платформи, идеи за управлението, но за участие в разпределението на властовите ресурси, за по-почетно място край държавната трапеза, за поне сантиметър от дръжката на управленския нож, за поне половин филийка от управленския хляб.

Така се стигна до абсурда „опозиция в управлението” на Радан. Така се стигна и до изненадващото (единствено като прибързаност на изпълнението) самообезвластяване на партията на президента Първанов.

Какво поиска и какво не получи АБВ, за да обърне гръб на Борисов, едва ли ще ни се каже в прав текст. От самото начало младата формация се опитваше да го играе „малко бременна” – хем в дясно управление, хем лява, от една страна – във властта, ама от друга – не съвсем.

Като опитен политически играч Първанов знае, че когато си в един впряг – макар и безпринципен – с мандатоносителя, имаш много повече възможности да укрепваш партията си, да я налагаш в общественото мнение, отколкото да го играеш опозиционер-идеалист. Разбира се, той си направи добре сметка и за рисковете сред лявомислещите и лявогласуващите, които крие лично за него и за АБВ едно такова присъдружие.

Няма две мнения – и сега си е направил тънка сметка, преди да ухапе ръката, която го храни. Защото, ако нещо знаем за Георги Първанов, то е, че никога не прави крачка напред, без да е убеден, че ще стъпи на стабилна почва. На стъпало, което води нагоре, а не обратно.

Мнозина свързаха хода на АБВ с отминалия исторически конгрес на БСП. И наистина една от важните задачи на 125-годишната партия е да се превърне в обединителен център за всички леви сили. Естествено, като капелмайстор на този „червен оркестър”. Ако лявото обединение се случи обаче, БСП едва ли ще търпи втори властови център. А Първанов пък няма да се примири с ролята на втора цигулка.

Процесът на опрощаване на блудните деца на партията, кривнали към АБВ (революционната община Бойчиновци), започна още по времето на Миков. Вероятно ще продължи и при новото ръководство. Но едва ли „големите” в трибуквената формация хранят илюзии, че за тях има обратен път. Подобна прошка би сринала доверието на редовите социалисти в БСП. Такъв риск на „Позитано” 20 едва ли ще поемат.

Дали отпадането на трите букви заплашва управлението, е другото основно питане днес. Едва ли. Борисов е свикнал на периодични сътресения. Овладява ги, ако не лесно, то поне артистично. А както се казва – свято място празно не остава. Особено ако е добре възнаградено. За мястото на петото колело на управляващата каруца на АБВ вече протягат ръчички и самоканонизиралите се за патриоти, и центристите без цензура. Първите, ако се има предвид високата оценка на Цветанов, са с повече шансове да получат най-после полагащата се миза за безрезервната подкрепа дотук.

Ако нещо пък се обърка – предсрочни избори. Б.Б. няма да има нищо против да преиграе мача. За трети път. Макар че известни притеснения би трябвало да се гнездят в политическата му мисъл. Защото и за слепия е видно, че след Лондон очакванията за повторението дори на резултата от миналите предсрочни избори (по-назад – скъп спомен, минало неповторимо) за ГЕРБ вече са висока летва. Несъмнено хората на Борисов са единствените, които са готови за избори по всяко време. Като технология и гарантирана – по един или друг начин – електорална маса.

Но едва ли един предсрочен вот сега ще доведе до стабилно мнозинство, до стабилно управление. По-скоро ще роди съмнителни мнозинства, крепени от интереси. И тези интереси на последно място са интересите на България и нейните граждани.

Политическата игра е високо изкуство. Дали в лична угода, дали на ползу роду – друга тема. Политическата борба е трудна, понякога жестока. Зад нея обикновено стоят каузи, идеологии, вяра.

Българската политическа арена ни предлага не игра, а заиграване, не борби, а боричкания. Драматизацията „Аз заминавам, ти оставаш…” на АБВ е само поредното действие от опротивелия спектакъл. Дано поне тези – заради някогашния политически авторитет на фигури като Първанов, Румен Петков, заради офицерската чест на генерал Михов, заради добрата памет на рано напусналата този свят Росица Янакиева – наистина си отидат. А не да продължат като Радан да обикалят около властта като духа на бащата на Хамлет. Би било жалко.

Политическата азбука се изрони. Буквите една по една падат. Досущ като елементите от конструкцията на паметника „1300 години България” пред НДК. Може би защото не са букви от един алфавит, защото политиците ни като строителите на Вавилонската кула говорят на различни езици. И само думи като власт, пари, още повече власт са разбираеми от всинца.

Накрая в българската политическа азбука – независимо от императива задължително гласуване – ще остане само категоричното и многозначно родно „Цъ!!!” на избирателя.

За всички…