Български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука
Д-р Георги Чалдъков*
Предисловие
През 2011 г. беше закрита Висшата атестационна комисия и изборът на доценти и професори предоставен на университетите. От тогава доценти и професори се възпроизвеждат като зайците на Леонардо Фибоначи (1170–1250). През 1202 г. този италиански математик публикува „Kнига за абака“ (Книга за изчисления), където описва редица от числа, всяко от които след 2 е равно на сумата от предходните две: 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21…**
Ако меритократският (по заслуги) подход не се заложи в Закона за развитие на академичния състав, репродукцията на „зайците“ ще продължава и през следващите години в българските университети – вижте статиите на различни автори: „Професори и доценти масово плагиатстват“, публикувана във вестник „Труд“, 11 февруари 2015 г., „Вузовите вече произвеждат поне по един професор дневно“ – вестник „Сега“, 11 февруари 2015 г. И вчерашната статия „Край на професорите на килограм“ – вестник „Стандарт“, 15 март 2016 г..
Настоящата статия „Един американски професор не трябва да струва 1795 български“ е публикувана през септември 1997 г. във вестник „Капитал“ – тогава все още нямаше цензуратура в България. И обявените от БНБ валутни курсове за 12 септември 1997 г. показваха, че един щатски долар струва 1795 български лева – оттук и заглавието на статията. Нейното мотото беше една мисъл на професор Рене Дюбо: “Мисли глобално, действай локално.” Сега, когато в парламента пак се обсъждат законопректите за промени в „Закона за развитие на академичния състав“, съм обнадежден, но не и сигурен, че мисълта на Махатма Ганди „First they ignore you, then they fight you, then you win“ е може би по-подходяща за мото на статията.
Част от статията, публикувана през 1997 г.
Първо те те ингнорит, после те се борят с теб,
после ти побеждаваш.
Махатма Ганди
Защо България е “в парадоксалното положение да има поотделно талантливи деца, добра интелектуална семейна среда, немалко преподаватели на високо равнище, а резултатът от дейността на образователната система да е незадоволителен”, пита “Капитал” в 34-ия си брой. Ще се опитам да отговоря само в един аспект на този глобален и национален въпрос: европейската и световната интеграция на висшето медицинско образование в България.
Тъй като вярвам, че преди да искаме повече пари за заплати на учителите в началните, средните и висшите училища, трябва да имаме проекти поне с европейска интелектуална стойност, няма да пиша за необходимите финансови средства за подобряване на дейността на нашето образование. Ще се спра на принципните въпроси за научните степени и звания и за необходимите промени във висшето медицинско образование.
Научните степени и звания
В университетите на Западна Европа, Америка и Япония основните научни степени са: по време на университетското обучение – бакалавър на науките, означавана на английски BSc, а след дипломирането – Master of Science (MSc), Philosophy Doctor (PhD) и Doctor of Science (DSc). Съответно научните звания са: асистент, доцент, професор, академик. За да няма “звания без знания”, в тези университети знаят, че главното изискване за удостояване на даден учен и университетски преподавател с PhD, DSc, доцент, професор или академик е приносът им в областта на науката, в която работят. От своя страна приносът в науката се измерва с качеството и броя на публикациите на въпросните лица, при което качеството, а не броят, има водещо значение. Науката, която се занимава с това – наукометрия, казва, че стойността на даден учен и университетски преподавател се определя от силата, авторитета на списанията, в които той публикува резултатите на дейността си. Съответно цитирането на дадена публикация в голяма степен е функция на авторитета на научното списание, където е отпечатана.
Накратко, къде публикуваш означава какво публикуваш, каква е научната стойност на твоите резултати. След “къде/какво” идва “колко” е броят на публикациите. Това е смисълът на известния сред учените в развитите страни израз Publish or perish (Публикуваш или загиваш!).
Следователно в (проекто) закона за научните степени и звания би трябвало да намери място следното:
– за получаване на научната степен PhD до защита да се допускат колеги, които имат поне три (3) публикации в реферирани по света научни списания;
– за получаване на научната степен DSc до защита да се допускат колеги, които имат поне десет (10) публикации в реферирани по света научни списания;
– за конкурс за доцент да се допускат колеги, които имат поне десет (10) публикации в реферирани по света научни списания, при което научната степен PhD да няма решаващо значение;
– за конкурс за професор да се допускат колеги, които имат поне двадесет (20) публикации в реферирани по света научни списания, при което научната степен DSc да няма решаващо значение. Други задължителни изисквания за професура: кандидатът да има поне един успешно защитил аспирант (т.е. PhD-студент); кандидатът да има участие и/или да е автор на поне едно издадено ръководство или учебник.
Промени в образованието във висшите медицински училища
За интегрирането ни в европейските и световните стандарти на висшите медицински училища предлагам накратко:
– значително да се увеличи хорариумът на дисциплини като психология, психиатрия и биомедицинска етика;
– да се въведе задължително, а не само свободноизбираемо, обучение по такива фундаментални биомедицински науки като клетъчна биология и молекулна биология. Сега съществуващата дисциплина, наричана цитология (преподавана в катедрите по анатомия, хистология и ембриология), е пример за анахронизъм на знания. Не просто терминологично, а е концептуално значението, че тези катедри в западните медицински училища се наричат Катедра по анатомия и клетъчна биология, или Катедра по анатомия и невробиология, или Катедра по анатомия и биология на развитието – това се определя от приоритетните научни проекти, разработвани в катедрите на различните висши медицински училища в дадена страна. Това означава, че трябва да бъде локално “разчупен” ограничаващият, централизиран, статичен номенклатурен списък на т.нар. специалности и дисциплини в медицинското образование и наука;
– да се развие междукатедреният и междууниверситетският подход в научната и преподавателската работа…
Ако за някои колеги и особено за някои парламентаристи и администратори не съм достатъчно ясен, то завършвам така: български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука. Казано с други думи, един американски професор не трябва да струва 1795 български професори.
_____________________________________________________________
* Доцент по хистология в Медицински унивeрситет-Варна, гост-професор по клетъчна биология в Япония, Сърбия и Италия, член на Международна академия на сърдечносъдови науки.
** Числата на Фибоначи се илюстрират с експеримента на размножаване на зайци: „Някой поставя двойка зайци на място, оградено от всички страни със стена, за да разбере колко зайци ще се родят в течение на година, ако природата на зайците е такава, че след месец двойката зайци ще възпроизведе на бял свят друга двойка, а зайците ще могат да раждат други зайчета от втория месец след своето раждане…“
