Ecce Homo Apollonysius
Д-р Георги Чалдъков, професор по клетъчна биология
Откато съм научил максимата на Рене Декарт cogito ergo sum („Мисля, значи съществувам“, по-точно „Мисля, значи съм“), се учудвам: „Как може да се мисли без сърце?“. Как може да си „мислещо нещо” (thinking thing на Джон Лок), без да си чувстващо нещо! Джон Лок вече е знаел, че „няма нищо в разума, което по-рано да не е било в усещанията”. Връзката мозък–сърце е уникална: „чувстващ мозък“ и „мислещо сърце“. На тях са посветени книгите на Антонио Дамасио „Грешката на Декарт: емоция, мисъл и човешкият мозък“ (Descartes’ Error: Emotion, Reason, and the Human Brain), публикувана през 1994 г., и „В търсене на Спиноза: радост, тъга и чувстващият мозък“ (Looking for Spinoza: Joy, Sorrow, and the Feeling Brain) – през 2003 г. Д-р Дамасио е професор по невронаука и ръководител на Института по мозък и творчество в Университета на Южна Калифорния в Лос Анджелис.
Той замени рационализма на Декарт с емоционалния рационализъм – и така „Мисля, значи съществувам“ се превърна в „Ние не сме мислещи машини, ние сме чувстващи машини, които мислят“. Дамасио и сътрудници използват магнитно резонансна томография (magnetic resonance imaging – MRI) за получаване на образи от пациенти с увреждане на области на мозъка, отговорни за емоциите – тези хора губят способността да мислят разумно, не могат да вземат правилни решения, развиват синдром на Буридановото магаре.
Повече от сто години преди Дамасио, трансцеденталният есеист Ралф Емерсън през 1837 г. изнася лекция в Харвардския университет, която посвещава на „тези, които чувстват, а не само мислят”. На 25 април 1973 г. в Мадрид, в своята лекция „Моята проза“, Хорхе Луис Борхес казва: „Всички знаем, или по-скоро чувстваме, което е най-добрата форма на познание, че Дон Кихот не се състои само от низ от думи, написани от Сервантес“.
Вероятно така е мислил и свръх-философът Фридрих Ницше*, когато през 1878 г. е написал: „Има повече мъдрост във вашето тяло, отколкото във вашата най-дълбока философия“. – един от афоризмите му в „Човешко, твърде човешко: Книга за свободните духове“ (Human, All Too Human: A Book for Free Spirits). Много преди Ницше, Емерсън, Дамасио и Борхес, през 1760–1762 г. Паисий Хилендарски в „История славянобългарска“ е написал: „Любомъдри читателю, да употребиш тия знания за умна наслада”. Всичко това е ехо от „Човек е душа, която си служи с тялото“, изречено от Сократ.
Така достигнаме до моето Ecce Homo Apollonysius (Ето Човекът Аполонисий) – симбиоза на ценности на Аполоний-и-Дионисий, на живот с мисъл и разум (vita contemplativa – съзерцателен живот) и живот с емоции и веселба (vita activa). В притивен случай, при дихотомия (разделяне, противопостяване) на Аполониеви и Дионисиеви ценности, ще трябва да си припоним диагнозата на философа Сьорен Киркегор (1813–1855): „Човекът е едно животно, което боледува от разум и затова е обречено на гибел.
Заради Аполониевите ценности, той загърбва същинските Дионисиеви стойности на живота“. Обаче, днес – повече от 150 години след Киркегор – човекът е едно животно, което боледува от консуматорски нагон и примитивен хедонизъм и затова е обречено на провал. Заради криворазбраните Дионисиеви ценности, той загърбва Аполониевите ценности на живота – Разум и Мъдрост. Но не съвсем – може би ще осъзнаем, че „всеки от нас е ангел с едно крило и можем да летим само прегърнати”.
В книгата (1872) „Раждането на трагедията извън духа на музиката“
(The Birth of Tragedy Out of the Spirit of Music), Ницше въвежда „дихотомията между Дионисиевото и Аполоновото във всички нас, която произлиза от самата природа и може да се приложи към изкуството, психологията, етиката и политиката“. Ницше, който „е казал всичко и обратното на всичко“ (заключение на Джорджо Коли – философ и съредактор на книгите на Ницше), твърди, че „животът винаги включва борба между тези две части, всяка от които се бори за контрол над съществуването на човека“.
Далеч от песимизма, близко до реалния живот, в „Несъвършената градина” Цветан Тодоров пише: “Скалата на Сизиф неспирно се търкаля обратно по надолнището. Но съдбата на Сизиф не е проклятие, просто такава е човешката участ, която не е нито завършена, нито съвършена. Според Русо и Монтен доброто и злото текат от един извор“. Подобно на Yang–Yin:
„Въпреки това Русо и Монтен мислят, че усъвършенстване е възможно”. – продължава Цветан Тодоров. Това е възможно, ако Жан-Пол Сартър не е прав, че „Адът – това са другите“, което не приляга, обаче, на Je est un autre (Аз е другия) – написано от Артюр Рембо на 13 май 1871 г. в писмо до своя учител. Сартър не приляга и на „Обонато – Аз съществувам, защото ние съществуваме“: „Един антрополог предложил на деца от африканско племе да поиграят на една игра. Той поставил до едно дърво кошница с плодове и се обърнал към децата: „Този, който първи пробяга от тук до дървото – цялата кошница с плодове ще бъде негова“.
Когато дал знак на децата да започнат да тичат, хванати здраво за ръце и побягнали всички заедно. А след това всички седнали и се занаслаждавали на вкусните плодове. Поразен антропологът попитал децата защо не побягнали по отделно, така всичките плодове ще бъдат само за един и той ще може напълно да им се наслади. Децата отговорили: „Обонато. Нима може един да бъде щастлив, ако всички наоколо са тъжни?“. Обонато на техния език означава: „Аз съществувам, защото ние съществуваме“.
Лошото е, че „в човешкия мозък има механизъм, който е предназначен да дава приоритет на лошите новини“ – написа проф. Даниъл Канеман – един от най-големите психолози на нашето време. Интересна в наратива (разказа) за Homo Apollonysius е и неговата хедонична психология – тя изследва emotional well-being, какво прави преживяванията ни приятни или неприятни. Ето още една мисъл, споделена от Канеман: „Най-лесният начин за увеличаване на щастието е контролирането на начина, по който използвате времето си. Можете ли да намерите повече време за нещата, които обичате?“.
– Ако намерите, може да бъдете щастливи. – отговори Канеман.
- Щастлив е този, който смело е готов да защити каквото обича (Felix, qui quod amat defendere fortiter audit). – допълни древноримският поет Публий Овидий.
Гáлем – обичам: В родопските диалекти няма дума за мразя. Най-близък по смисъл израз е „не гáлем“ – не обичам. Знам това от моите родопски братовчеди. Предлагам като „входящ тест“ на всички депутати, министри и президенти да се изследват кръвните нива на окситоцин – хормон на любовта и човешките взаимоотношение, секретиран от хипофизната жлеза (Pohl TT, Young LJ, Bosc OJ. Lost Connections: Oxytocin and the neural, physiological and behavioural consequences of disrupted relationships. Int J Psychophysiol 2019; 136:54–63. DOI:10.1016/j.ijpsycho.2017.12.011). Например, както наскоро направи президентът на САЩ: „Здравната бележка на Байдън. Годишният преглед разкрива повече подробности за сънната апнея на Президента, която е свързана с деменция, както и сърдечни и холестеролни състояния, които го излагат на риск от инсулти“.
И да продължаваме – не промяната – да се учудваме. В началото на 2023 г. бе публикувана книгата „Страхопочитание: Новата наука за всекидневното учудване и как тя може да преобрази живота ви“ (Awe: The New Science of Everyday Wonder and How It Can Transform Your Life) на психолога Dacher Keltner от Berkеley University of California – в нея той обяснява защо това е ключов елемент за постигане на удовлетворение в живота (emotional, mental and social well-being). Повече от 100 години преди това проф. Асен Златаров беше казал: „Възхищението е привилегия на духовно богатите личности”. В този контекст, мисълта на Робърт Кенеди също има значение: „Някои виждат нещата такива, каквито са, и казват „Защо?“ Аз мечтая за неща, които никога не са били, и казвам „Защо не!“
В заключение, остава да се изчисли при колко земляни (жители на Земята) Аполониевите и Дионисиевите ценности си противодействат (живеят в борба) – както мислише Ницше, и при колко земляни тези две части са симбионти – живеят заедно в Homo Apollonysius. Концептуално, дихотомия versus симбиоза на Аполониеви и Дионисиеви ценности.
* По анология на свръхчовек (немски: Übermensch) – термин, въведен от Ницше в неговата книга „Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого“, само свърхфилософ, като Ницше има право да напише „Защо пиша толкова хубави книги“: „Аз съм само едната страна на нещата – другата са моите писания. Най-напред ще разгледам въпроса за разбирането и неразбирането им. И то бегло, както и подобава, защото още не им е дошло времето. Самият аз не принадлежа на съвременността – някои ги издават едва след смъртта им. Един ден ще бъде необходима институция за преподаване на онова, което аз считам днес за необходимо – ще учат как се живее – а вероятно ще има катедра за интерпретиране на „Тъй каза Заратустра“. **
**Аз не мога да си позволя да напиша „вероятно ще има катедра за интерпретиране на Ecce Homo Apollonysius“. Но мога да кажа: „вероятно ще има катедра за интерпретиране на книгата ми с есета „Homo Janus. Народопсихология и народапатология (не само) на българите“. И особено за учебника Principles of Cell Biology: https://www.amazon.de/-/en/George-Chaldakov-ebook/dp/ B0BKWHKVWP –
Моят magnum opus – плод на 60-годишни научни изследвания, четене и дискусии.
И най-важното – на Любознанието.
