full screen background image
5637

114 години от Преображенското въстание в Лозенградски и Одринско

Pabel P.-1В памет на саможертвата на преображенци                                                                                     

  

 

 

Павел Павлов

 

  На 6 август /19 август стар стил/  2017 се навършват 114 години от Преображенското въстание в Лозенградски и Одринско.Това е най-голямото и най-мащабното въстание заедно с Илинденското в историята на българския народ.Техният пример на саможертва за българското ще остане като неугасващ спомен и ще се предава от поколение на поколение.

      В ранните часове на 6 август 1903 г. по всички високи върхове на Странджа планина горят огньове и възвестяват началото на Преображенското въстание – там по върховете са водачите на въстанието: Лазар Маджаров, Михаил Греджиков и Стамат Икономов заедно с войводите на смъртните дружини и четниците.                                                                                                     

 Още през първите дни те помитат малобрайните турски табори по селата и  освобождават поробените.Радостта  от свободата е неописуема.Цяла Странджа е свободна и празнува своято свобода, която трае 20 дни.На 5 срещу 6 август вечерта е изгревът на свободата, а  на 25 август 1903 е залезът.                                                                                 

Шукри паша с 40 000 редовна турска армия разбива четниците още в първото сражение.Те не могат да устояват на турската войска и след като са разбити всеки от тях бърза да разбере, какво става със семействата им.Те тръгват към родните си села.Започва трагедията на преображенци.                                                                                              

 Убити са около 500 четници, изколени са над 2 000 души- мъже,жени,деца.Опожерени са много села, горят над 6 000 къщи, над 3 000 жени и моми са изнасилени.Над 20 000 потеглят към свободна България, водени от войводите и охранявани от останалите живи четници.Тръгват към неизвестното, с вярата и надеждата, че Майка България ще ги приюти и ще им помогне да стъпят на крака.                                                                                          

  Но, уви.Нищо добро не ги чака в България.Държавата не предприема нищо за настаняването на бежанците от Лозенградско и Одринско.Но все пак те са приютени от милостивия селски народ и пристигнали бежанци са настанени по колиби, навеси, порутени къщи, изплетени от клони и замазени с кал.                                                                                                 

  Почти всички села в Бургаско и Ямболско приютяват бежанците, малко от тях отиват в градовете и другаде, неволите на тракийските бежанци нямат край в свободна България.                                                                                                                                               

Държавата не прави нищо за тях да ги облекчи.Всички започват от нулата.Когато през 1924 г. се сключва Ньойския договор в точката за обезщетение на избягалите от роден край е записано следното: Турция ще изплати всичко на бежанците от Тракия, които имат нотариалните актове – за къщи, земи и гори.                                                                                   

 Българската държава изпраща чиновници /описвачи/ до всички населени места откъдето живеят бежанци да опишат кой какво притежавал в Лозенградско и Одринско и какви документи притежават.И какво се оказва- само 10% от бежанците притежават нотариални актове: че кой ще се сети да вземат документи за къщи и ниви когато над главата му  надвисва турския ятаган, хората тръгват масово с по една бохча, с храна и някоя дрешка за децата.                                                                                                                                                

 А дали са и имали нотариални актове.Видя се, че след 1990 г. хората от селата масово нямаха нотариални актове- нито за къщи, нито за ниви, а какво да имат хората 100 г. преди това.                                                                                                                                                                             

Така, че с обезщетението за тракийските бежанци от Източна Тракия през 1903 г. и 1913 /Балканската война/от Турция нямат да имат.Затова тракийските дружества и централното ръководство трябва да настояват българската държава да ги обезщети.Така, както обезщети пристигналите българи от Македония и Румъния с къщи и ниви. А по-късно и пострадалите от комунистическия строй- лежали по затвори и лагери или изселени от родните села и градове в други краища на България с по 50 000 лв на всеки пострадал или изселен.                                                                                                        

 Нека държавата бъде така добра и към тракийските бежанци, както беше към другите, и на базата на документите издадени от държавна дирекция „Архиви” след 1990 г. ги обезщети- 114 г. колко трябва да минат още?                                                                                                          

   Но днес не е  ден за молби и плач.Днес е ден за отдаване на почит и уважение към подвига на преображенци.Поклон пред героите.                                                                                                               

  Вие никога няма да бъдете забравени.Ние, вашите потомци и наследници ще бдим за това защото Ботев го е казал: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”

Август 6, 2017 г.                                                                    

 

Павел ПАВЛОВ-                                                                        

  Град Несебър                                                 

 потомец и наследник на тракийци                                                                

 

 

Print Friendly

Автор: Nessebar-News.com


  • печатна реклама външна вътрешна реклама Несебър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *