Ретро Слънчев бряг,1988 г.
Можеш да го слушаш с часове
Над 5 000 души са получили специалност, над 20 000 са повишили квалификацията си
Можеш да го слушаш с часове.Ще кажеш,че казаното от някъде го чете, ама не е така.Думите му излизат някак отвътре и не можеш да не му вярваш.Всяко изречение звучи като сентенция, побирала в себе си мъдростта на времето.
Така е, ученото си е учено, казва народът.Пък Тодор Тодоров е учил за учител.А за учителя какво може да се каже? Или знае и може и е намерил своето място в живота, или е сбъркал професията си.При него няма сбъркване, защото той гледа на своята работа като на част от себе си.
Е, много от курсистите го упрепват, че е прекалено строг и педантичен, но какво да се прави.Характер.Ако не създадеш ред и дисциплина в училището, което ръководи,казва Тодоров, не чакай успехи, само от ентусиазма на хората.Защото трудът, за да ти достави удоволствие, изисква дисциплина.А трудът, това е хлябът.
Тодор Тодоров идва на работа в туризма в туристическия комплекс „Балкантурист”-Слънчев бряг през 1969 г., когато е организатор „Подготовка кадри”.От създаване на професионалния учебен център през 1972 г. той е назначен за началник на отдел „Учебно-методически и организационен”.И вече толкова години той дава своя принос в подготовката за кадрите на туризма.
По номенклатура това са 26 длъжности.Досега в неговото учредение над 5 000 души са получили специалност и правоспособност за упражняване и над 20 000 са повишили своята квалификация.
„Негови” хора има навсякъде в България, защото в първите години готвихме кадри за цялата страна, а сега, само за Южното Черноморие.
Като в отчетен доклад звучи: „Дава своя принос”, а колко усилия и грижи, тревоги и радости и човешка мъка се крият зад този принос.
Защото човекът не е машина, която да ражда само успехи, а и преди всичко човек. Може и да сгреши, и да се увлече,да залитне.Съвестта на Тодор не му позволява да залитне,няма време.
Когато дойде в комплекса с двамата си сина – на 6 и 3 годинки, той трябваше да се грижи не само за кадрите в туризма, но да полага и майчини грижи за собствените си деца.И ето единият вече хвана хляба в ръцете си, направи го дядо с внучка и внук, а другият е четвърти курс в икономическия институт във Варна.Трудностите се забравят, но в живота има и хубави неща.
Гледам моя събеседник и се чудя, откъде намира толкова сили в себе си.Друг на негово място би се примирил или потърсил по леки пътища.Няма леки пътища колега, казва Тодор.Всичко е труд.Наследил съм го от баша ми, който се пенсионирал като докер в Бургаското пристанище и продължава да работи в „Родопа”.Тази любов към труда съм предал на децата си.
Може би това чувство на любов към труда не е сама наследствена черта, а е възпитано в годините на ентусиазма.Когато например се строеше Баташкия водносилов път, в което строителство участва и редник Тодоров.И тогава е приет за член на БКП.И от тогава не е изменил на себе си , на вярата в красотата на живота.
При разговора ни със световните проблеми Тодор споменава и за мира.Стана дума, че той от няколко години всеки месец внася от 5 лева за Фонда на мира.Защо ли го прави, да изпъкне пред някого, или…?
По съвест, казва Тодор.Аз не мога да държа речи в ООН, пък ако няма мир, за какво ми са пари.Отначало ги внасях без име, от името на Професионалния учебния център,но ревизорите притиснали главната счетоводителка, и тя ме издала че това са лични мои средства.5 лева не са много, а колко гладни деца има по света.
За тях,докато съм жив, доколкото има мир, ще внасям, казва Тодор.Мислено му стиснах ръкота за урока по зрелост и мъдрост, а всъщност си премълчах.Разбрах, че нещо не ми достига, за да бъда като него.
Иначе всички сме за мира…
Максим МОМЧИЛОВ
