Носителят на Кръста на Френската Академия на науките за литература и изкуство Радко Радков:
„Над хаос, над хармония, над всичко …”
Хаджи Максим МОМЧИЛОВ
На празничния вестник “Слънчев бряг”
за вечен празник и след юбилея оставям вековечната идея
на битието, раждано от нея: земя, море, звезди –
свръхсветъл мрак над хаос,
над хармония над всичко в теб, сърце човешко – жива птичко…
Радко РАДКОВ
…………………………………………….
Носител на престижни международни и български награди, Радко Радков*, бе виртуоз на царския сонет – най-трудната лирическа форма, прославена от Данте и Петрарка.Краткото ни, но особено ценна по съдържание посвещение: „Над хаос, над хармония, над всичко…” в стихотворна форма се роди по разходката във ваканционното селище „Елените” на 17 юни 1989.
Радко, заедно с доц.Николай Даскалов от Великотърновския университет /ВТУ/, пристигна в Несебър по покана на редакцията на вестника.Той гостува в несебърската библиотека, в клуба „Орион” в Слънчев бряг и се разходи из вс „Елените”.
Познавах Радков и Даскалов, когато се запознах с тях за първи път през 1988 г. в Етнографския комплекс „Генгер” в Айтос.Имах що-годе обща и специална философска подготовка от Софийския университет, но за Радко бях изумен.Явно Радков притежаваше такива качества , с които ние българите не сме свикнали,излизат извън обичайните ни представи за такъв тип поезия и драматургия.
Както в Айтос, така и в Несебър, казаното от и за Радко ми бе удивляващо и удивлявано.Възможността да разговорям, т.е. да слушам, не може да не останеш поразен от неговото орфическо дарование, олицетворяващ неизчерпаемия си талант.
Още в първите три думи: Над хаос, над хармония, над всичко…. бе поредното доказателство за това, а целият живот на Радко бе доказателство за това и несебърската общественост откри за себе се неописуемият поет и драматург.На най-ревностните любители на поезията то може би говори нещо…А на останалите? Отговорът за мнозинството е красноречив.
Има и такива от избраните, от онези, останалите – един от действителните. Паметникът за поета Радков е открит в търновската „Алея на творците на България“ край Художествената галерия „Борис Денев“. Паметният знак е поставен по инициатива на приятелите на майстора на класическия сонет от т.нар. клуб „Петъчници“ – търновски интелектуалци, художници и артисти, които повече от четири десетилетия се събират на неформални сбирки всеки петък в ателието на скулптура Панайот Димитров – Понката.
Понката е и автор на паметника за Радко, върху който е изписано: „На големия поет на Царевград, смирен само пред Бога, България и Вдъхновението“.„Алеята на творците на България се обогати с още един творец, дарил ни с толкова много красиви произведения“, каза при откриването на паметния знак Понката.
Тогава за Радко Радков* говори и неговият близък приятел проф. Николай Даскалов, преподавател във ВТУ. „Аз не познавах човек с такава ерудиция, такъв претоварен от култура човек, който да притежава такова орфическо дарование. У големия талант ерудицията става една озарена и тържествуваща пленница на духа, целият живот на Радко е доказателство за това“, каза проф. Даскалов. ___________________________________________________________________________
* Удостоен със званието „Кавалер на френската култура“ за трагедията в стихове „Балдуин Фландърски“, връчена му в Парижкия клуб на сенаторите (1985);Носител на Кръста на Френската Академия на науката за литература и изкуство (1985); 
Единственият творец в света удостоен безпрецедентно – и по изключение за втори път – с Международната Наполеонова наградата „Солензара“ на Френската Академия на науките за драмите му в стихове – първия път за „Теофанó“, връчена му в Сорбоната (1983) и втория – за „Всенародно бдение за Апостола“, връчена му в Ловния Дворец на аристокрацията в Париж (2005);
По покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е представена пиесата му за братята Кирил и Методи „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на Светите братя Кирил и Методий за покровители на Европа (1985).
* 
Радко Василев Радков е роден на 31.01. 1940 в гр. Велико Търново. Завършва Духовна семинария в София, а по-късно – Класическа филология в Софийския университет. Работил е като редактор в издателство „Народна култура“ (1970-1974), бил е аспирант в Института по балканистика и преподавател по класически езици във Великотърновския университет. Основател и главен драматург на Старинен театър.
Автор на книгите: „Византийски запеви“ (1978; 2001; 2006), „Сонети“ (1978), „Слово за Търновград“ (1991), „Царски сонети на любовта“ (1996), „Сонети на любовта“ (2006). Написал е повече от двадесет театрални пиеси, по-важни от които са: „Балдуин Фландърски“ (1969), „Хан Аспарух“ (1970), „Патриарх Евтимий“ (1975), „Сонети за Казънлъшката гробница“ (1978), „Похвално слово за Словото“ (1978), „Теофано“ (1981), „Йоан и Цезарят“ (1990), „Всенародно бдение за Апостола“.
Носител на национални награди от конкурси за българска историческа драма и на църковния орден „Св. Софроний, епископ Врачански“ – първа степен.
През 1985 г. по покана на Ватикана пред Папа Йоан-Павел II е поставена неговата пиеса „Похвално слово за словото“, по случай 5-годишнината от провъзгласяване на светите братя Кирил и Методий за покровители на Обединена Европа (1985).
За трагедията си в стихове „Балдуин Фландърски“ е удостоен със званието „Кавалер на френската култура“, връчено му в Парижкия клуб на сенаторите (1985). Носител е и на Кръста на Френската академия на науката за литература и изкуство (1985).
Единственият творец в света, удостоен безпрецедентно – на два пъти – с международната Наполеонова награда „Солензара“ на Френската академия на науките – за негови драми в стихове. Първия път – с награда за пиесата „Теофанo„, връчена му в Сорбоната през 1983 г., и втория път – за „Всенародно бдение за Апостола“, връчена му в Ловния дворец на аристокрацията в Париж (2005). През същата 2005 г. възстановява Старинен театър. Умира на 01.09.2009.
