„Мълчание за възрастни“ – Фаина Савенкова

Луганск, май 2020 г.

Знаем, че всяка война винаги има начало и край. Но официалните дати често остават единствено хладни, безразлични числа в паметта на участниците в събитията.

Кога започна войната в Донбас за всеки от нас? Колкото и да питам околните, всеки ще има различен отговор. През 2014 – та се случиха много неща, които се превърнаха за всеки поотделно в тази същата разделителна линия.

Аз вярвам в човечността. Искам да вярвам. Както и моите родители. Ние не живеем в измислен свят, не. Просто има разлика между това, което виждаме, и това, което искаме. И моите близки искаха да вярват, че това, което се случи, беше чудовищна случайност. Та нали хората не могат да бъдат толкова жестоки и безмилостни?

Могат. И ние го знаем, но все пак продължаваме да се надяваме, че хората може да се опомнят. Иначе тогава защо да живеем? Просто една наивна надежда, която изобщо не оправдава престъпленията. Не знам. Вероятно просто сме били убедени, че такова нещо не може да се случи в наше време в страната ни. Всичко изглеждаше като някакъв глупав, кошмарен сън. Това не може да бъде вярно. НЕ ТРЯБВА нашата собствена армия да унищожава собствения си народ. Но това все пак се случва.

Мисля, че разбираш истински, че е започнала война тогава, когато свикнеш със смъртта. Тогава войната започва и за отделния човек, а не само за държавата.

За мен тази дата беше втори юни 2014 – та. Спомням си, че беше понеделник, с брат ми бяхме болни и трябваше да отидем на лекар. Ежедневието е планирано по минути, въпреки че ние не забелязваме това: до автобусната спирка отиваш за толкова и толкова минути, пътуването ще отнеме толкова и толкова време. Разписанието на автобусите, работния график на педиатъра, приблизителното време за чакане пред кабинета … Ангината, разбира се, е нещо неприятно, но не и смъртоносно и ако носиш маска, можеш да отидеш и в библиотеката, за да вземеш книги от училищния списък за лятно четене. Планове, които могат да се променят в зависимост от обстоятелствата. Нашите се промениха поради факта, че по-големият ми брат се уплаши и през онзи ден и при лекаря отидох само аз, а ме домързя да отида в библиотеката за книги, които нямаше да мога и да прочета, само щях да разгледам снимките. Ако брат ми не се беше уплашил или майка ми не се беше съобразила с притесненията му, по време на обстрела щяхме да сме близо до същия парк, където беше нанесен въздушният удар. И разбирам, че аз може би съм жива само благодарение на брат си.

Спомням си как избухнах в сълзи заради ужасния грохот, който се чу из целия град. Спомням си, че нямаше мобилна връзка и не можахме да се свържем с баба ми, която работеше в близост до Окръжната държавна администрация. Помня освен това, че моят учител говореше за събитията от 2 – ри юни. Зад сградата на администрацията има детска градина и в онзи ден след обстрела учителите стояли на портала и посрещали разплаканите майки с треперещи колене с една единствена дума – „жив“. Друго не им е било нужно.

Войната – това е, когато на Първи юни светът празнува Денят на детето, а вече на втори юни най-важната, най-нужната дума, която родителите могат да чуят, е простото и кратко – „жив“. А седмица по-късно умира от обстрел първото дете. Полина Сладкая. Тя беше на 6 години. Можела е да стане лекар, учител или художник. Каквото поиска. Но тя ще остане завинаги първата в списъка на децата, жертви на тази война. Най-страшното във всичко това е думата списък. И той все още се попълва. Неудобна истина, за която не бива да забравяме. Няма и да можем, дори да искаме.

В Луганск има мемориал, посветен на децата, загинали при обстрел. Мисля, че такъв има и в Донецк. Заставайки пред него, възрастните все още не намират думи и мълчат, свеждайки очи. Тук действително няма какво да се каже. Светът празнува Деня на детето, но нас не може да ни защити.

Веднъж написах, че децата на войната са тихи, защото възрастните не ги чуват. Засега е така. Но вярвам, че всичко ще се промени. Някой ден ще настъпи мир и по нашата земя. Ние, децата, преживели войната, ще пораснем. И ще се опитаме да спрем целия този ужас, като направим това, което възрастните не успяха, за да престане Денят на детето да бъде просто дата и да се превърне в истински празник.

Фаина Савенкова е 11 годишна ученичка от Луганск. Член е на Съюза на писателите на ЛНР. Друго от Фаина на сайта: Детският смях на победата.