Милена Иванова
След теб… остана любовта…!
Казват, че времето лекува…
Непълно и невярно е това!
Не времето лекува, не времето, а любовта.
Любовта лекува всички рани.
Безграничната любов, която прави прехода през времето и кара хората да продължат.
На времето му дайте да ликува, то се наслаждава на мига. Създава спомени, бележи ги, а после ги запраща към незнаен път.
Но любовта в сърцето ми остава и броди тя във вечността!
Любовта лекува моите рани, не времето, а любовта!
***
На 14 февруари се събудих от нещо, което се бе забило в бузата ми. Пипнах с ръка. Намерих малка кутийка, на която пишеше: „МАЛКИТЕ неща правят голямата ЛЮБОВ“. Погледнах към неговата страна в леглото. Милен го нямаше. Беше ми я оставил на възглавницата до главата. Отворих я. Бонбон, поръсен с малки червени сърчица. Зарадвах се.
Намерих го в хола да чете книга и да пие кафе на дивана.
Беше станал рано.
– Честит празник, любов моя! Благодаря ти за изненадата.
Седнах до него и го целунах.
– И аз имам нещо за теб.
Извадих огромната картичка, която му бях приготвила и скрила зад завесите, защото размерите ѝ бяха такива, че нямаше къде другаде да я сложа, и му я поднесох. Отвори я и прочете: „ОБИЧАМ ТЕ, БЕБЧЕ!“
– И аз те обичам!
Из глава „Обичам те”
– Става късно, нали искаше да излизаш.
Той отговори, четейки нещо във Фейсбук.
– Да, сега тръгвам. Има време до осем, няма да се бавя, до четиресет минути ще се върна.
Стана, премести таблета на перваза на прозореца, без да го изключва, там го държеше. Отново се мушна зад телевизора. Най-накрая успя да свърже единия кабел и ми пусна да слушам класическа музика през интернет, докато се прибере и седнем да гледаме филм. Имах още малко да довърша в кухнята. Започ- на да се облича и докато се обуваше в коридора, попита:
– Розовата ми риза тук ли е?
– Да.
– Изпрана ли е?
– Да. Вчера я изпрах. Искаш ли да я изгладя?
– Още какви ризи имам тук, че нали си имам две къщи и вече не помня?
– И бялата, и бледолилавата са тук.
Седеше обут на вратата, търсейки си ключовете, и каза:
– Може ли да видя розовата риза, за да ти кажа дали да я гладиш.
Занесах я до вратата, той я погледна и каза:
– Яката не се е изпрала. Как я пра?
– В пералнята.
– Виж, любов моя, моите ризи се перат първо на ръка около яката, като женските, защото се цапат много от пудрата.
Попита:
– Имаме ли препарат?
И влезе с обувките в банята. Подадох му препарат, напръска яката и каза:
– След три минути я изтъркай с четката и след това я изпери отново.
– Ако държиш утре да си с нея, времето навън е топло, ще я простра и ще изсъхне.
„Добре. Благодаря ти“ и отиде към вратата. Взе ключовете от колата и тръгна. След което се върна два пъти. Затворих вра- тата, а той звънна след секунди.
– Извинявай, забравих си ключовете от къщи. Почна да ги търси по джобовете на якетата си.
– Бебче, пак ли започва голямото търсене?
Той винаги си търсеше нещо – очила, документи, ключове, портфейл или някакви дребни неща. За другото беше подреден.
– Какво да направя, като имам толкова много неща и две къщи.
Тръгна отново и малко преди да затворя вратата, се сети, че не си е взел и документите. Върна се. Намери ги. Помоли ме да сменя чаршафите с неговите любими, които купи, защото моите са много светли, а той обича по-топли и тъмни цветове, погледна ме с онзи поглед за сбогуване, който никога няма да забравя, и каза: „Обичам те!“.
– Обичам те – и затворих вратата.
***
Седмица след катастрофата започнах да възстановявам вечерта на този ден. Започнах да си връщам паметта. При- помнях си детайлите, какво си казахме на вратата. И се сетих за погледа му. Беше за сбогуване. Душата му ме гледаше през очите му и си вземаше довиждане с мен. Това усетих аз. Душата винаги знае кога е наближило времето да си тръгне. Вече ясно осъзнавам, че той се върна, за да ме погледне още веднъж, за последно. Не един, не три, а два пъти. А все ме питаше „Защо три, любов, защо три?“ Може би, ако се беше върнал един или три пъти, сега щеше да е жив… но вторият път беше за сбогуване, с поглед, който казваше: „Обичам те, моля те, прости ми, че си тръгвам, ти си силна и знам, че ще се справиш“.
Милен искаше да живее. Не се беше отказал, напротив. Сигурна съм, че последните му мисли, докато е пътувал в колата, са били за нас, за децата му и работата му. Много хора сега ме питат: „Какво ли си е мислил последно преди удара?“ Не можем да знаем с точност, но в едно съм сигурна. Напусна ни щастлив. И спокоен. Последният му ден беше един от хубавите в краткия му живот.
– Ти си най-хубавото нещо в живота ми освен децата ми. Къде беше преди десет години?
– Преди десет години нямаше да се получи. Сега му е било времето.
А той повдигна вежди и попита:
– Така ли смяташ?
– Да. Така смятам.
Вече простирах ризата на балкона. Все още времето беше топло, подухваше лек ветрец и си казах:
– Чудесно, ще изсъхне за час и след това ще я изгладя.
Тръгнах да сменям чершафите, но нещо ме спря. Помислих си, че след малко ще ги оправя. Исках да честитя празника на няколко души. Седнах на масата в трапезарията и започнах да избирам телефоните. Проведох няколко разговора в разкази как сме прекарали празника. Седях, смеех се и разговарях, но сърцето ми бе свито. Докато моята приятелка ми обясняваше как е готвила дроб сарма по някаква нова рецепта, която много добре ѝ се получила, защото ѝ споделих, че следващата ми готварска задача от Милен е такава, започнах да си мисля, че трябва да му се обадя, за да купи чипс за филма. Тръгнах да му пиша, но отново нещо ме спря. Казах си: „Няма да ядем чипс днес“.
И продължих да бъбря по телефона. Телевизорът беше изключен. Милен беше пуснал музика. Не бях влизала и във Фейсбук от няколко часа. Обади се Мария.
– Миленче, Христос Воскресе!
– Воистина Воскресе!
– Как си, да те чуя.
В този момент вайбърът на таблета на Милен започна да дрънчи през секунди. И аз с шеговит тон казах на Мария:
– Някой много упорито пише на Милен, – но продължихме да си говорим, докато напрежението в мен сериозно започна да расте и не се сдържах: – Това не е обичайно. Чак пък толкова много хора да му пишат накуп. Нещо става.
– Добре, иди и виж, прочети кой му пише.
– Не. Това си е неговото лично пространство.
Затворихме телефона. Тръгнах към спалнята да сменя чаршафите, а вайбърът продължаваше да дрънчи. Реших да му звънна. Вече усещах, че много се бави, и си помислих, че може да е решил да мине да види Боян. Звъннах. Телефонът прекъсна. Набрах втори път, пак ме изхвърли. Писах на вайбър: „Бебче, обади ми се веднага, притеснявам се. Какво става?“. Отговор не дойде. В този момент вайбърът на таблета му звънна, погледнах – Калина, и вече истински притеснена си позволих да вдигна.
– Милена, тати при теб ли е?
– Не, Калина. Той излезе преди малко.
– Защото някакви хора пишат на мама, че тати е попаднал в катастрофа и е загинал на път за болницата.
Усетих как ми прималява. Паниката започна да нахлува. – Не, спокойно, това не е възможно. Това са някакви жълти неща. Кажи ми кой ви пише, какви са тези хора, нека майка ти се свърже с тях и разбере. Калина, проверете и веднага ми се обади, моля те!
Взех телефона й, за да имам връзка с нея, в случай че вайбърът се изключи, и като затворих, на екрана започнаха да изскачат десетки съобщения: „Милене, как си, добре ли си, къде си?“, „Милене, моля те, дай обратна връзка“… Много хора му пишеха в този момент. Явно точно бяха съобщили по новините
