Неефективна е поддръжката на обектите на архитектурно наследство в градска среда, извършвана от Министерство на културата и от Националния институт за недвижимо културно наследство.

Три години – 2015-2018 г. не е имало мониторинг на състоянието на недвижимото културно наследство. Изключението е само на няколко обекта с категория „световно значение“ – старинен град Несебър, Ивановски скални църкви, Мадарски конник, Рилски манастир.

Това е основният извод от извършения от Сметната палата одит на изпълнението „Опазване и поддържане на обекти на архитектурното наследство в градска среда“ за периода 01 януари 2015 г. до 30 юни 2018 г.

Дадени са 15 препоръки на министъра на културата и 6 препоръки на директора на Националният институт за недвижимо културно наследство – за подобряване на дейностите по опазване на културното наследство.

От Сметната палата са започнали инспекцията след серия медийни публикации за лишаването на българските градове от огромна част от тяхното ценно архитектурно наследство.

„Стотици къщи и сгради с впечатляващи архитектурни стилове са разрушавани, като на тяхно място се появяват нови строежи, които често пъти нямат нищо общо със заобикалящата архитектурна среда. Сгради със статут на паметници на културата са изоставени с години и се саморазрушават.
Не са предприети почти никакви реални стъпки за задължаване на собствениците на стари сгради да ги поддържат и пазят. В резултат, старите квартали на градовете са изоставени, вместо да бъдат изпълнени с дух и история и да са предпочитана туристическа дестинация„, констатират одиторите.

По Конституция всеки гражданин има право да се ползва от националните културни ценности.

Инспекцията е проверила как се опазват и поддържат недвижими културни ценности – архитектурни обекти в градска среда, дейностите по идентифициране, деклариране и предоставяне на статут, мониторингът и контролът.

Отговорността за опазването на културното наследство се разпределя между областни управители, общини, министър на културата, министър на околната среда и водите, министър на регионалното развитие и благоустройството, Светия синод на Българската православна църква и на централните ръководства на другите вероизповедания.

Основни етапи от процеса по опазване на недвижимото културно наследство са идентифицирането, декларирането и предоставянето на статут.

Над девет години след влизането в сила на Закона за културното наследство все още няма Национална стратегия за развитието на културата. В нея трябва да се определят стратегически цели за управление и опазване на културното наследство. Не са издадени всички подзаконови нормативни актове, предвидени в Закона за културното наследство, които да осигурят прилагането му.

Одиторите са видели, че липсват актуални данни за недвижимите културни ценности. Информацията за състоянието на недвижими културни ценности не е събирана, обобщавана и анализирана системно, поради което липсват актуални данни за тях.

Декларираните недвижими културни ценности са общо 39 476. От тях 19 438 са архитектурно-строителни, в това число 355 от национално значение, а останалите са от регионално, местно, ансамблово значение и за сведение.

„По-малко от една четвърт от архитектурно-строителните недвижими културни ценности са с предоставен статут на културна ценност. Всички останали – 14 780 са само декларирани, без да са изучени задълбочено и да е направена оценка на качествата им на културни ценности„, пишат одиторите.

Като основна причина за разпокъсаната отговорност при опазване на недвижимото културно наследство е липсата на достатъчно и добре подготвени специалисти. Няма обвързаност на числеността на служителите в Националния институт за недвижимо културно наследство и Министерството на културата с броя на недвижимите културни ценности и изпълнението на нормативно определените функции.

Например средно над 3000 обекта се падат годишно на един експерт в Националния институт за недвижимо културно наследство за мониторинг на недвижими културни ценности. Три години не е имало мониторинг на тези сгради.

И финансирането на дейностите по опазване на недвижимото културно наследство е значително по-малко от необходимото. Например, заделените по бюджета на министерството средства за програма „Опазване на недвижимото културно наследство“ са едва 14 % от необходимите.

Липсват режими за опазването на 93 % от обектите с предоставен статут на недвижими културни ценности. Същото се отнася и за 98 % от декларираните обекти, на които не е направена и оценка на притежаваните качества на културна ценност.

Определянето на режима за опазване на един обект е от ключово значение. Така се тъй като регламентира точното местонахождение и площ на обекта, зоната около него, която попада под защита на закона, допустимите намеси в обекта и устройството и условията за ползване на техните територии и охранителни зони.

Липсват и териториални структури на Министерството на културата и на Националния институт за недвижимо културно наследство, което е изискване по Закона за културното наследство.

През одитирания период от Инспектората за опазване на културното наследство са проверени незначителен брой обекти – между 0,07 % и 0,54 % на година. Дейността не се планира и не се отчита адекватно.

Самият Националния документален архив на Националния институт за недвижимо културно наследство не отговаря на нормативните изисквания за създаването на досиета за обектите.

„Няма досиета за значителна част от обектите, тъй като поради спецификата на законодателството през различните периоди е било възможно да се декларират много обекти с един акт, без за тях да е налична каквато и да било документация. Създадените досиета имат пропуски по отношение на пълнота и актуалност. Помещенията, в които се съхранява архивът, не са достатъчни“, констатират одиторите.

Архивът не е в електронен вид, каквото е изискването от 2016 г. Архивът съдържа около 100 000 папки и класьори – досиета на обектите и техническа документация, протоколи от комисии, планове, фотограметрични заснемания и фотодокументация.

Културното наследство е под закрива още през 1888 г. със създаването на Българската държава. Тогава са приети временни правила за закрила на наследството, от 1911 г. е в сила Закон за старините, а през 1937 г. се въвежда за първи път регистрационен режим, за да се запазят старинните постройки в населените места.

Според международните и европейските документи всяка държава трябва да съхрани и популяризира културното и природното си наследство. България не е въвела оценка на въздействието на инфраструктурни и устройствени проекти върху обекти на световното наследство.