Журналист бе признат официално и за писател
Досегашният член на СБЖ Максим Момчилов бе приет и вече е вписан като писател в Бургаската писателска общност, сдружение „Бургаски писатели”/СБП/. Съюзната му членска карта бе връчена от председателя на журито на Творческата комисия на БПО Елка Василева.
Преди това тя разказа за автора, публикувани в книгите: „Приписки към Времето”, „Ин мемориам Димитър Янков”, „Обречена на туризма”, „Месемврия на Евксинския понт”, „Николай Димитров, интервюта”, „Вестникът на всички времена”.
По време на церемонията за удостояване на новоучредените писатели всеки имаше възможност да прочете текста си по свой избор – лично или чрез друг читател. Избраното четиво, който ви предлагаме, е от текста на Пеньо Костадинов.
Върху самата невидима плът на Времето
Пеньо КОСТАДИНОВ, доктор по философия
Върху самата невидима плът на Времето са въплътени нравствено – естетически асоциации, предизвикани от „Приписки към Времето” *
Самото заглавие на книгата на Максим Момчилов „Приписки към Времето” съдържа в себе си една мъдра и красива метафора, която за съжаление напоследък все по-малко хора улавят. И все се намира някой много грамотен редактор или коректор, който все напира да поправи първото И на Е в прекрасната в старинната си патина дума „приписки”.
Откъде да знае човекът, че не става дума за правописна грешка в заглавието на книгата, а за онези приписки, като волна, кратка притурка към канонически богослужебни книги – евангелия, псалтири, стихари, триоди и др.п. И още,че оригиналните приписки са един от важните извори на нашата трагична история на робството, създавани спонтанно през вековете от края на Х век почти до края на Освобождението.
По правило приписките ни съобщават за някакво важно природно или обществено събитие и катаклизъм и започват неизменно с: „Да се знае…” .Например, „Да се знае кога се тресе земята у събота на два и половина сахата…” или „Да се знае кога бе страшна размирица и обесиха патриарха и Нишевския владика…”
Приписките обаче са не само искри, къси информационни послания, а гласове от мрачната пещера на миналото, които като грегорианско пеене дълго и призивно отекват в душите ни… Спомнете си прекрасното: „ Почини убоги Райко, от своята голяма тъга…” или за афористичното: „Плувай, плувецо, пиши грешни поп Петре”.
Предизвикателно и оригинално е намерението на Максим да събере и запази своите свидетелства на отминалото време и чрез книгата си да остава и като документ за горещите събития на съвременността с прословутия преход не къде да е /не кощунствено, пази Боже, върху светите богослужебни страници/, а направо върху самата невидима плът на Времето. И с това да каже по нещо важно за себе си и за хората, „да се знае…” за всичко онова, което преживяхме през драматичните години на прехода.
Приписките на Максим са плод на неговия напрегнат журналистически труд, като кореспондент в Несебър на много и престижни национални и регионални издания, и най-вече като главен редактор на „Слънчев бряг прес ”.Вестник, който по мое скромно мнение е един от най-добре списваните регионални вестници в страната.
Книгата е уникална именно с документалния си характер, със спецификата си точно, конкретно, изчерпателно и последователно да хроникира бурните събития в несебърския регион през целия драматичен период, когато се наливаха „основите на капитализма”. И който в крайна сметка доведе до днешния бурен икономически растеж на несебърската община, превърнала се отново в своеобразен град-държава.
Впрочем, как ви звучи: „Ню Йорк се превърна в Шипка, Несебър в Рио де Жанейро”, или „Смърт коси кметския живот в Несебър”, или „Врагът никога не спи, той е с партиен билет”. Зад тези и други провокативни заглавия на автора всъщност се крият не сензационни жълтеещи текстове, а изключително добросъвестно и прецизно написани анализи, коментари, информации, интервюта, очерци и репортажи. Едно същинско публицистично богатство, което респектира с качеството и обема си.
Богатство, на което мнозина от т.нар. големи имена в днешната българска журналистика могат само да завиждат на автора.Публицистичното майсторство и талант на Максим са наистина универсални, защото няма журналистически жанр, в който той да не е оставил свидетелства – свежи и оригинални, от които струи чувството му за хумор, което сякаш е неизчерпаемо.Това са все текстове, които подобно на виното, след като отлежат, ще стават все по-ценни за потомците ни, и по които в бъдеще гражданите и историците от несебърския регион,а и не само те, ще съдят за изминалите „горещи” 20 години.
„Двадесет години ?!” – за мнозина от по-младите читатели на книгата това звучи отчайващо далеч във времето, през… миналия век! Някои от тях може и да не са били родени, когато сякаш на един дъх са писани текстовете, събрани понастоящем в този първи том на „Приписки към Времето”.
Но какво да кажа аз, след като пресметнах, че с Максим се познаваме повече от 30 години! Наистина, колко бързо отминава времето… и като че ли всичко е било сън?!..Сякаш вчера беше когато се запознахме във Философския факултет на нашия Софийски университет, в който почти по едно и също време следвахме и завършихме.
Спомням си неговата леко приведена фигура със спортна походка да се мярка ту из коридорите на университета, ту в мензата, ту в прочутата 112 аудитория.Или на онези незабравими студентски бригади, когато сме осъмвали в разгорещени философски разговори и спорове.Незабравимо студентско време, накъде изтече, къде се скри от взора ни?
Книгата на Максим ми напомни, че се познаваме достатъчно отдавна, за да мога уверено да твърдя, че той наистина е сред онези оригинални, артистични личности, които никога не натрапват себе си.Така си бе от самото начало на нашето запознанство, прераснало в приятелство, така е и до днес.
Впрочем, Приписките му ме изпълват с възхищение и поради една друга съществена причина – чрез тях Максим сякаш е успял да „улови” изтичащото време и да го „завещае” на потомците , такова, каквото го е видял със своя приницателен поглед на публицист и социолог.
Пиша за него и като социолог, защото друга голяма част от нашето приятелство и делово общуване през годините е свързано именно с емпиричната социология. Максим беше, и си остава човекът в Несебър, на когото разчитат всички мастити социологически централи, когато стане дума за проучвания на несебърска територия, били то маркетингови, предизборни или чисто рейтингови.
Във всичко – от формирането на емпиричните хипотези, през работата на терен с анкетьорите, до анализа, обобщенията и социологическите изводи, Максим бе винаги изключително прецизен, обективен и пунктуален. Сигурно към това го е приучило житието и битието му на журналисти с дългогодишен опит. А може би още и поради присъщата на характера му деликатност и непретенциозност, които със сигурност и му пречат да се впише сред познатите графомански величия, изпълващи днешните научни общества и най-различни писателски дружества.
Неговата сериозност към всичко, с което се захваща, все пак е била забелязана и оценена.Съвсем не случайно Академията за лидери с принос за развитието на страната към Националния конвент на експертите в България го удостои със Сертификата и Златния знак на конвента, присъждайки му официален статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на медиите и развитието на българската култура.
Сигурно разбирате, че цялото това наше дългогодишно приятелство не ми позволява да се отнасям към публицистичното му творчество с необходимите за такива случаи дистанцираност. Напротив, признавам си, че в преценката за Приписките винаги съм бил пристрастен! Дори и тогава, когато безжалостно съм отхвърлял някои от най-дръзките му журналистически предизвикателства, с които си е навличал гнева на силните на деня. За отстояваната от него гражданска позиция той винаги е заплащал скъпо, но мъжествено и докрай я е защитавал.
Опитаха се да го сплашат – и не успяха! Да го унижат – също не успяха!Опитаха се да го накарат да мълчи – и се провалиха! Станаха за смях в опитите да заглушат свободното му слово, като арестуваха вестника! Този нечуван дотогава вандалси акт се занимава Парламентарната асамблея на Съвета на Европа
И тук, както при Приписките, съществува, според мен, интересна историческа успоредица и аналогия.Настоящият Максим като преподобния Максим Изповедник, неговия велик светец – покровител, един от най-блестящите мислители на Православия изток, чийто бурен и изпълнен с мъченичество живот не е бил препятствие за богатото му религиозно, философско и богословско творчество.Трудностите и изпитанията той преодолява с мъжество и стоическа непоколебимост.Неговите книги са били любимо четиво на миряни и монаси.Интересен е разказът на византийската писателка Ана Комнина: „ Спомням си как майка ми често носеше със себе си книга и тълкуваше догматическите места на светите отци, и особено на философа и мъченика Максим Изповедник…”.
Зная и съзнавам колко рисковани са историческите палели и сравнения, но все ми се иска да вярвам, че този първи том от книгата на Максим Момчилов „Приписки към Времето” ще има благоприятна съдба и прием сред читателите си като книгите на неговия небесен покровител и застъпник – преподобният Максим Изповедник.
………………………………………………………………..
Собственикът и екипът на сайта „Несебър нюз“ поздравява топло и сърдечно големият ни приятел Максим Момчилов,запазил Несебърският вестник -Музей „Слънчев бряг“ от гибел,и му пожелава още големи успехи и признания!
Очакваме следващият му приз да бъде Почетен гражданин на Несебър!
Честито и наздраве!
