Изпълнителното бюро на БСП подаде оставка, без лидера Атанас Зафиров. Същото това бюро, което подкрепи влизането на партията в кабинета „Желязков“.

Съдбата на партията и на председателя ще се реши на 10 януари, когато най-вероятно Столетницата ще тръгне към Конгрес.

В това Изпълнително бюро все пак влизат депутати, министри и други, които успяха да консумират кратката власт. Чудно как да се тълкува тази оставка – закъсняла съвест, може би? Отговорност, но за какво?

Крахът беше неизбежен, нищо че ръководството на партията след оставката на правителството отчете социалните успехи на управлението. Едва ли някой се е заблуждавал, че влизайки в това управление, БСП няма да търпи негативи. Сриват в партията е главоломен.

Аргументът за стабилност катастрофира, тъй като усещането в хората за ценова нестабилност растеше правопропорционално на спадащото доверие в лявата формация. Стабилността така и не се случи.

Висшето партийно ръководство не пожела да чуе гласа на собствените си избиратели и членове. Социалистите (някои не успяха) трудно преглътнаха отвращението си от влизането на партията в управление с дългогодишния враг в лицето на ГЕРБ.

Факт е, че всички искаха редовна власт. Хората се измориха от избори. Но това, за което червената върхушка остана глуха бе, че левите хора не искаха ТОВА управление. С всеки друг може би да, но не и с ГЕРБ и ДПС (впоследствие). Мантра, дълго насаждана в съзнанието на левите избиратели.

Политиците се объркаха в апатията на хората, искаха да я използват за свои лични цели, но не се получи за дълго, разбуниха я, събудиха гражданската съвест. Най-после!

БСП не е като ГЕРБ и ДПС. Бойко Борисов и Делян Пеевски са друг тип лидери – имат стабилни твърди ядра, а малките партии са за временна употреба. В БСП не могат да им се сърдят, че им бутнаха бастуна.

Равносметката за столетната партия предстои. В тази оставка на Бюрото се надявам да проличава избуялата съвест за съсипването на една кауза за поколения социалисти.

Но така се получава, когато в една партия виждаш не каузата и идеята, а кариерен трамплин. Този трамплин може да ти даде начален тласък към върха или, ако стъпиш на криво и не запазиш равновесие, да те изхвърли „зад борда“.

Наистина ми се иска да разбера кога другарите усетиха видимо „невидимата подкрепа“ на ДПС.

Не успяха убедително да представят на публиката си нужната прегръдка с Делян Пеевски и Бойко Борисов, които сами обявяваха с години за непреодолими опоненти.

По-силният изяжда по-слабия. Такива са законите на политическата джунгла. Е, явно в името на властта, всичко се преодолява – морал, принципи, идеи, обещания.

Другари, думите остават! Защото „в началото бе словото“. Сега е време тези, които изневериха на своите и най-вече на себе си да изпият горчивия хап, да потърсят опрощение, да намерят сили в себе си да признаят греховете си пред избирателите си и да се надяват на прошка.

И да се надяват, че разкаянието не е твърде закъсняло, имайки предвид че не само хората в ляво, но и в другия спектър виждат надежда в нов (вероятно президентски) проект.

Може би каквото и да ни кажат от „Позитано“ 20, вече е твърде късно.

Но спокойно, другари, „всичко отминава под това небе, болката отляво – не“.