На 6 август /19 август стар стил/ 2018 се навършват 115 години от Преображенското въстание в Лозенградски и Одринско.Това е най-голямото и най-мащабното въстание заедно с Илинденското в историята на българския народ.Техният пример на саможертва за българското ще остане като неугасващ спомен и ще се предава от поколение на поколение.
На 6 август се навършват 115 години от Преображенското въстание /19.08.1903/ стар стил.В историята то е познато като Илинденско-Преображенско въстание /Илинденско в Македания, Преображенско в Тракия, Странджа, Сакар и Беломорска Тракия/.Рано сутринта на 6 август всички войводи на чети и и организатори на въстанието са по върховете на Странджа планина и очакват запалването на огньовете, които да възвестяват началото на въстанието.И когато те грейват като слънца от върховете на Странджа планина, всички изпадат във възторг и поемат пътя на безсмъртието.
Само за няколко часа смъртните дружини разделени на райони, освобождават всички села в Старнджа планина от турските заптиета и войници намиращи се в тях.Радостта е неуписуема, тиранинът е сломен, опиянението от успеха е голям.Навсякъде хората се прегръщат и пеят, вият се хора и танци, народът в Старнджа празнува, пълен от насладата на свободата. Радват се мало и голямо и дават воля на своите излияния.Празникът е голям, дългите години на робство са забравени за миг.Каква наслада, но тя се оказва измамна.
Опиянетието и радостта трае 20 дни, от 6 до 25 август.Турското правителство и армията не предприемат нищо в тези 20 дни.Това обърква дори и водачите на въстанието: Михаил Герджиков, Стамат Икономов и Лазар Маджаров.Нито те, нито войводите на смъртните дружини не подготвят хората, какво и как да направят за това, което ги очаква, как да отбраняват когато настъпи часа.
Никой не е готов за отпор.На 5 август вечерта започва изгрева, а на 25 август залеза.Свободата е само един дълъг ден.Знаят го ръководителите и войводите, че той скоро ще се свърши.Очакват края, но не казват на хората.И какво могат да сторят когато от никъде не идва помощ.
Българската войска стои далече от границата.Русия не надига глас.Европа е безмълвна, дори протест няма.Народът в Макседания и Одринско за тях не съществуват.На кого да се надяват тогава?
На 25 август Шукри паша с 40 000 армия удря въстаниците.Секват песните.Развалят се хората.Огненият тътен се носи над цяла Старнджа, а селата горят.Да спасям хората, говорят войводите, своите да спасим, казват въстаниците и без команда тръгват към селата си.
От 25 август до 30 август над 20 000 души тръгват от различни райони към свободна България, под охраната на четите.Настъпва трагедията на тракийци.
Дико Джелепов напуска Стоилово.След като половината къщи горят от оръдейната стрелба войводата Тодор Шишманов изоставя селото чак когато пламъците стигат до тях и заемат за отбрана височината Куртбаир.
Другите войводи на смъртни дружини водят хората към България- през изгорялите села- там турците няма какво да грабят, отишли са си.
В село Курия минават край 40 убити старци, жени и деца.В село Чаглаик са избягали и кучета.В Дерекьой ги посреща само селския бик, зловещо дрънчи в нощта веригата му и всява смут и ужас в душите на изселниците.
Картината е ужасяваща във всички села.Горят 66 села, запалени са 2 700 къщи, изнасилени са над 3 000 жени и моми, изклани са над 1000 деца, вървят хиляди изнемощели старци и жени, майки с деца в ръцете си и други невръстни деца, четници, мъже и жени от селатана Странджа.
Движат се тихомълком по долища и сенчести дъбрави, водят и стада добитък с тях.Тревогата е голяма, оръдията са далече, но огньовете от снарядите са край тях, за да дойде така очакваното изречено от водачите: „В България сме!”.
Едни стигат до Аланкайряк /Ясна поляна, други в Текенджа/Граничар, а трети в Казъкклисе / Момина черква.За последен път бежанците отправят поглед на юг, за да зърнат родните села и продумат: „Сбогом роден край.Имахме цветущи села и градове.А сега се пепелища.А ние сме скитници.Не съжаляваме за нищо.Станахме жертва на своя блян ”.
Тук в свободна България не ги чака нищо добро, държавата не прави нищо за настаняването на бежанците.
Боевото тяло на встанието през септември 1903 г. обикаля непрекъснато бежанските лагери в пограничните села.Георги Минков-Мрачный е начело по настаняването на бежанците в Бургаско, Ямболско,Сливенско и Варненско.Настаняват ги, където сварят при милостиви хора в къщите им в порутени къщи,по колиби и паланки.Самите бежанци започват да строят къщи с колове и пръти, измазани с кал, какво ли не.
Трудно е да се настаниш и да намариш подслон за хилядите бежанци, а и зимата чука на вратата.Големи мъки и страшни неволи преживяват славните преображенски герои в свободна България.
И до ден днешен никой не е получил и пукнат петак за изоставените имоти, къщи и животни в Лозенградски и Одринско.
Няма ден за героичната борба и подвиг, които извършиха преображенци, дали живота си за майка България.
Нека сведем глави на техния подвиг, нека си спомним днес за всички тях.
Преображенци вие никога няма да бъдете забравени, ние вашите наследници никога няма да позволим това.
„Ясен месец веч изгрява” ще звучи вечно във ваша чест.
Август 6, 2018 г.
Павел ПАВЛОВ -потомец и наследник на тракийци
гр.Несебър
………………………………….
*Нека да добавим и писаното от Михаил Герджиков:
“По състава на своите членове нашата организация представлява… агрегат от всевъзможни елементи. В нея освен националисти, консерватори в конституционно-политически смисъл на думата и демократи, има и социалисти, даже и анархисти.
Но каквито и да са личните убеждения на всеки от другарите отделно, каквито собствени концепции да има всеки от тях върху македоно-одринския въпрос, досега всички са работили и работят заедно; защото идеалът за освобождението е достатъчно общ и силен, за да може да ги обединява; може би и защото той представлява общ първоначален път, по който всеки може да преследва своята цел, като се ползва по този начин и от усилията на другите…”
Максим МОМЧИЛОВ
