Рецензия за публицистичната книга от Максим Момчилов „Приписки към Времето”, том 1, издатество „МараМ“ – Несебър, 2006 г.
д-р Александър ДИМЧЕВ *
Софийски университет
”Свети Климент Охридски”
Приписки – защо? Не е ли много претенциозно подобно заглавие? Още от сега ще кажа – не, а за автора на книгата – защо? Познавам Максим Момчилов от студентската скамейка и от спорта. Две незаменими школи от неговия живот. Първата, дала много на едно момче дошло от малкия град – Айтос, да черпи знания в най-престижния университет в нашата страна- Софийския и в неговия Философския факултет, с прекрасните ни преподаватели. Попаднал в специалност, която те прави човечен и близък до хората, да ги разбираш и да им помагаш – Педагогика.Втората, любов – спорта. Който те прави – силен, солидарен, верен приятел, със силен характер. Помага ти да оцеляваш, да си биткаджия, да уважаваш по-слабите, да им помагаш. И още нещо много важно – да бъдеш дисциплиниран и отговорен, да носиш в себе си винаги чувството за чест.
Качества, много полезни за всяка една професия. Особено важни за хората на перото. Да бъдеш трансмисия към истината. Да бъдеш правдив. Да можеш да управляваш процесите и да влияеш на тях. Да накараш хората да ти вярват, не мимолетно, а за дълги години. Да спазваш етичните норми, присъщи на професията, да страдаш при тяхното отстояване. Да запазиш честта на пагона. Да градиш бъдното, да издигаш престижа на медията в трудни моменти…
През годините, през които Момчилов работи в редакцията на вестник „Слънчев бряг“ като журналист спазва тези и други подобни принципи, житейски постулати и норми, присъщи на истинските блюстители на медийната власт. Власт, която опива, изкарва на сцената и от сцената хора, които не спазват правилата. Именно последното не важи имено за вестника, който се списва от Максим. Той не е подвластен на евтината и „модерната журналистика“, търсеща сензации, жълтини и която се рови в нечистото бельо. Модерност, присъща на различни времена и в глобален порядък. Струва ми се, че наместването в пазара на информация е по-лесно с герои от рода на Марк Твен, в негови разказ „Как да издаваш селскостопански вестник“. Трудно е да го правиш в днешната напрегната медийна среда, в която битката за оцеляване е жестока – над 300 печатни периодичин издания, около 170 телевизионни канала, около 200 радиоразпръсквателни точки, над 6000 издания – годишно. Свидетели ме на загиването на много национални медии и вестници, които се налагаха на пазара, имаха и своята вярна публика.
Как ли се чувстват малките регионални и градски вестници в подобна медийна джунгла. Колко от тях успяха да се запазят, да продължат да излизат, да натрупат дивиденти? Единици!!!
Сред тях трябва да бъде откроен вестник „Слънчев бряг“. Разбира се зад успехите и доброто стоене на медията трябва да отдадем заслуженото на автора. Да направиш така, че едно малко вестниче да разшири влиянието си в град Несебър над такива влиятелни и силни „колоси“ като централните вестници – Труд, 24 часа, Стандарт и т.н. говори за следното. Къртовска работа през годините, да напипаш пулса на интересите на хората. Тук ми се иска да припомня един случай на калегата Момчилов от времето на „Соца“. Бяхме с него на поредната студентска бригада. Един ден попитах нашата хазайка баба Злата, какви вестници получава. Отговорът й беше „за завиване синко, за завиване [на буркани]“. Тогава хората не се замисляха за какви вестници да бъдат абонирани – имаше кой да мисли вместо тях [абонаментът на вестника на нашата героиня беше „Кооперативно село“ и костваше 80 ст. – годишно]. Сега нещата са коренно различни. Това ме кара да кажа: дълбок поклон пред хора като Момчилов и неговия екип през годините, които са се превърнали реално в глашатаи на полезните вести в Несебър и региона.
Именно това възбуди и моето внимание към написването на настоящата рецензия. Когато получих книгата от Максим му обещах да направя моята оценка за изданието. Което стана в навечерието на Нова година. То събуди в мен несъмнен интерес. Дори на Нова година четох „Приписки към времето” в Ниш, за което получих известно свъсване на вежди на придружаващото ме „лице“ (любима дума на автора на книгата).
Първият въпрос, който се зададох беше за заглавието – защо „ПРИПИСКИ“. Не е ли претенциозно? Над същият въпрос е умувал и Пеньо Костадинов в предговора на книгата. Напълно ще се съглася с неговите думи за автора и за изданието. Тезите са сериозно обмислени и напълно съответстват на житейската, гражданската позиция на Момчилов и на следите, които оставя в краеведски план в региона посредством своето перо и съвест.
Това ме провокира, в добрия смисъл на думата да цитирам част от философските попадения на Костадинов. „…Приписки…“ ме изпълват с възхищение и поради една друга съществена причина – чрез тях Максим сякаш е успял да улови изтичащото време и да го завещае на поколенията такова, каквото го е видял със своя проницателен поглед на публицист и социолог. Казвам „социолог“ не случайно, защото друга голяма част от нашето приятелско и делово общуване през годините са свързва с емпиричната социология. Максим беше и си остава човекът в Несебър, на когото разчитат всички мастити социологически централи когато стане дума за проучвания в община Несебър… …Сигурно на това го е приучила професията на журналист с дългогодишен опит. А може би поради присъщата на характера му деликатност и непретенциозност, които му пречат да се впише сред познатите „графомански“ величия… …Неговата сериозност, към всичко, с което се захваща е забелязана и оценена… За отстояваната от него гражданска позиция той винаги е заплащал скъпо, но мъжествено и докрай е защитавал идеите си. Опитваха да го сплашват – и не успяха. Да го унижат – и не успяха. Опитаха се ад го накарат да замълчи – и се провалиха…“
Книгата е свидетелство за промените, които настъпват в Несебър. Тя е и свидетелство за израстването на Максим Момчилов през годините. От първите негови материали, написани с езика на идеологемите и клишетата, характерни за партийната преса, постепенното разчупване през „перестройката“, първите по-свободни журналистически осмислени репортажи, в които той налага постепенно и плахо мнението си за свободата на словото, докато се достигне до истинската еманципация на автора – до образците на един истински „Вилхелм Тел“ по отношение на защита на правдата.
Цялата тази еволюция и израстване – в контекста на един сложен регион. Характерен със: различни бизнес и партийни интереси; генезиса и просперитета на „мутренски-бакалско-келнерско-бармански елит“; битките на местната плутокрация; опитите за формиране на собствени – местни партии, за въвеждане на нови – локални модели за публично администриране – нещо по примера на „Венецианската република“… Процеси, свързани с нерегламентирани дейности, убийства, саморазправи с бухалки… С кметски борби и …човешки неволи… С израстването на незаконни сгради. С ферментация на низки страсти и устрелени към капитализма „нови“ бизнесмени…
Наред с писанията за политическите надмощия и борби, изданието е наситено и с проблемите на обикновения човек от Несебър, с неговите терзания и начини за оцеляване. Това са на само констативни репортажи. В тях се чувства съпричастността на автора им към човешките неволи. И нещо много съществено- изразяване на позиция по отношение на неправдите и вземането на страната на онеправданите. Поведение на истински трибун.
Ерудицията на Момчилов проличава и в многобройните му репортажи с известни фигури – българи и чуждестранни гости в общината. Тя проличава и в неговата сериозна издирвателска дейност, с която съм запознат в неформални разговори с Максим като: историята на Слънчев бряг, житието и битието на Монс. Ронкалий – бъдещата глава на Римокатолическата църква и и т.н. Определено трябва да кажа, че М. Момчилов е професионалист, за който добирането до фактите и истината изискват прелистването на стотици страници, многобройни разговори и срещи. Защото той знае, че достойнството на професията е част от достойнството на рода и на семейството. Това е много важна категория, особено за един вестникописец, в град където хората се познават един друг.
Зад всичко това да успяваш да поддържаш една медия – да се стараеш да бъдеш независим журналист, да се опълчиш на властимащите е геройство. Да съумяваш да оцеляваш финансово в един паноптикум на интереси е подвиг.
В своите репортажи през различните периоди Момчилов ни показва зад кадър именно своя облик на честен и принципен журналист. Не случайно това не убягва от полезрението и на изключителната публицистка Юлия Пискулийска. В своите репортажи и интервюта, озаглавени „Незавършен портрет 2“, издадени през 2015 г. тя събира образите на 41 българи – обществени фигури. Един от тях е и този Максим Момчилов. В него тя заявява следното:
„Преходът отказа мнозина да издават вестник. Ти преодоля и плена на „Слънчев бряг“, и трудностите. Превърна вестника в трибуна, информационен център, даде възможност на гражданите си да изразяват позициите си, да четат анализи…”
Завършвайки своята рецензия, ще споделя и следното. Книгата „Приписки към Времето“, том 1, прехвърля мост между минали събития, плод на отминало време и неща по-близки до нашето съзнание и перцепция. Тя започва през 1988 г. и разказва за случки, истории и виждания на автора до 2006 г. Времето е много динамично и променя нагласи и хора. Както беше казал някога Хердер (цитирам по памет): „Ако оставиш един камък на вятъра, върху него влияят различните природни феномени – дъжд, студ, жега и т.н. По същия начин е устроен и живота на човека, както и човешкото лице. Бих пожелал на Максим да издаде по-скоро втория том на книгата. Надявам се, че определени по-благоприятни обществени фактори са повлияли на Максим и върху неговите герои, за да име възможността да се отърсим от т.нар. негативни сюжети и хроника. Да можем да почувстваме и да четем за по-положителни неща, които се случват в Несебър. Никога обаче хора като М. Момчилов, няма да смесват ваксата. Защото призванието на журналиста е да пише истината и само истината. Той го е доказал, поради, което както самия той, така и вестника, който издава се радват на заслужено обществено признание и престиж. Сполай Максиме, дано времето да ражда и да има повече такива вестоносци и правдиви вестникари, особено в по-малките населени места. Хора, които да запазват идентичността и живата памет на българщината и да бият винаги „тупана“ за неправдите.
София, 17.01.2016 г., след пладне
* Беше наистина по пладне.Не бях стигнал по сложния жп път от София за Бургас /впоследствие и за Несебър/, след пристигане / на 17 януари, /късно вечерта/, впоследствие за исхемичния си инсулт. С времето / и грижите/ се подобри и стабилизира състоянието ми във времето.Публикуваното, изпратено където, тогава, колкото и толкова е от самия Димчев, преди от случилото се.
* Александър Димчев е професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, преподавател е в областта на библиотечно-информационните науки. Член е на Постоянната комисия по правни, социални науки, национална сигурност и отбрана към Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет на Република България. Отговаря за направление: журналистика, информация, библиотеки и медии.
