Максим МОМЧИЛОВ
Още на времето можех да уча във философския факултет на СУ „Св.Климент Охридски”, можех и да работя, да получавам хонорари, а покрай това, можех и да си купувам книги.Не всякакви книги, а избрани.По този начин си купих: „Кичът: Феноменология, физиономика и прогностика. 1977”, „Иронията в структурата на модернизма.1979”,” Критически резонанси.1982”,„Дилетантизмът.1984”, „Прекословици. 1988”, „Златната решетка: Политическите вицове от времето на социализма. 1991”, „Речник на глупостта. 2001”,„Евровицотека. 2008”.
Още като студент имах възможността да присъствам и на докторската дисертация на Иван Славов за „Иронията в структурата на модернизма” в салона на БАН.Да слушаш рецензиите в залата само по себе си е интересно и значимо, а аз от време на време си препрочитам пасажи от книгата за Иронията и си записвам от тях в тефтерчето.Има смисъл, но думата ми е за другата класическа книга „Дилетантизмът”, която Иван Славов написва в килията на Рилския манастир през 1982 г., а аз успях да си я купя през 1984 г.
41 години по – късно възниква отново въпроса, перифразиран от Димитър Благоев, що е дилетантизъм и има ли той почва у нас, респективно в Несебър?
Дилетантизъмът, dilettare, лат. Delecto, означава забавлявам, радвам, възхищавам, е лице, което болезнено и пристрастено се занимава с някоя наука или изкуство, а също така и лице, което упражнява дейности, свързани с тях, без да има необходимата професионална подготовка и специализирано образование.
Да продължим по-нататък, дилетантизмът се отнася до практиката да се занимавате с дейност или област на обучение като любител или ентусиаст, без сериозен ангажимент или опит. Дилетант е човек, който се занимава с различни занимания, без да се посвещава напълно на нито едно от тях.
На този фон можем да разглеждаме изключително задълбочено в синхронен и диахронен план дилетанта в цялостната му противоречивост и многозначност, всеки от нас, дори и да е имал житейския шанс да разкрие таланта си в някоя област, в която да се докаже със своя професионализъм и майсторлък, в толкова много области си остава цял живот един бодър дилетант, зле прикрит сноб, самонадеян лаик, който може да се определи като забавна смесица от неуверено знание и самоуверено незнание.
Когато определя физиономиката на дилетанта като характерологичен тип, са направени изключително прецизни съпоставки между дилетанта и полуинтелигента, между полуинтелигентите и полупознавачите и т.н. Сякаш едното и другото са „полу” или „почти”. Действително дилетантът е нещо незавършено, половинчато, недоосъществен проект /кандидат депутат или кандидат общински съветник/ или възможност.
Но той може да бъде специалист в една, дори в няколко области /сфери/, т.е. да е „широкоформатен дилетант”, своеобразен „енциклопедист”, докато полуинтелигентът е застинал между нещо, което не е определял, и другото, което не е постигнал. А като прибавим и самомнителността, с която не само „допълва”, но и „надраства” спецове и познавачи, той отрязва сам възможностите си за развитие.
Полуинтелигентът завижда на истински образователните, стреми се да ги уязви, отстрани или попари, съзнателно променяйки смисъла и стойността на културата до нещо второстепенно, което всеки може да овладее, „стига да има време и желание”.Към серията „полу” спада още една близка до дилетантите разновидност – полуталантите.
