И за Негово Величество Любознанието
Д-р Георги Чалдъков
Ubi sunt qui ante nos fuerunt? (Къде са тези, които бяха преди нас?)
Денят на народните будители – първи ноември – е честван за първи път в Пловдив през 1909 г. От 1922 до 1945 г. е национален празник – възстановен е от „Мати Болгария” на д-р Петър Константинов през 1990 г.
„Подир делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици се роди „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Водени от жажда за познание, както и героични поклонници на родната свобода, почват да се редят силни по дух наши просветители – Софроний, Патриарх Евтимий, Петър Берон, Марин Дринов и много други“ (в-к „Стремление“, бр. 15, 1922 г.).
Заспали, някой трябва да ни събужда или някой трябва да ни държи будни, за да не заспиваме? Будители, будни, пробуждащи се, заспали? Въпроси не само за българската душевност и култура, но и за признателността и уважението ни към будителите – учители, поети, писатели, учени, художници, артисти… В родната къща, детската градина, училището, университета човек се учи навсякъде от тях – възхитителна щафета на любознанието.
Колкото и да си любознателен, пак ти е нужен Будителя, който да насочи таланта ти по пътя на позитивната евристика. Такава дидактика изгражда индивидуалното и колективно знание – критичната маса от знаещи хора, спо-собни да избират интелигентни и достойни политици, които да работят за здравеопазването, образованието, науката, христианските ценности, икономиката, за по-висок стандарт и качество на живот. А не за дол-ни пар-тийни интереси.
Защо тогава позволяваме да бъдат унижавани и мъртвите, и живите будители? И през изминалите 28 години българският социокултурен и политически пейзаж да стане грозен и много тревожен? Защо са създадени идеални условия за разцвет на посредствеността, алчността и агресията? Защо кмета на София не показа срутващата се къща на Яворов на брюкселския г-н Дол? Не разбират ли политиците и избирателите на политиците, че ако не се будим сами, не може да ни събуди нито Брюксел, нито Вашингтон, нито Москва, нито Пекин. (А сега Б.Б. кани емирски и египетски образователни емисари в България.)
Безгрижието в София е метастазирало в Самоков – къщата на Димчо Дебелянов е развалина. В Банско за къщата на Никола Вапцаров спорят роднини и общински чиновници. Все още не е музей родната къща на примата Гена Димитрова в село Беглеж, Плевенско. В центъра на Бургас писателската канцелария на Христо Фотев, където се събираха наистина елитни личности от България и света, стана казино, след това – бирария. В Бургас още спорят за паметника на бащата на Бургас – суперфилантропът Александър Георгиев-Коджакафалията.
Докато стават тези безгрижия много от живите будители са вече отшелници, избягали от суетата на големите градове: Борис Христов, Юрий Ангелов, Стефан Цанев, Йоско Сърчаджиев, Тома Томов, Димитри Иванов, д-р Коста Костов, Милко Божков, Стоян Цанев, Добри Добрев, Драга Дюлгерова, Иван Иванов, Михаил Мутафов. Други – емигрираха от обидните условия в България. Съдба на големите в малка, по-точно неуредена страна. Да успееш да направиш нещо в България, изразходваш много повече интелектуална и емоциална енергия, отколкото колегите ти в уредените страни. Там получаваш признание, тук – инсулт, инфаркт или депресия.
И неусетно настъпва поредният Ден на (унижените) будители. И императивът на въпроса:
Къде са будителите, които бяха
преди нас и тези, които са сред нас?
Негово Величество Любознанието
И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе (Йоан 1:5).
И епистемофилията в мрака свети, и епистемофобията я не обзе.
Освен в гръцкия, не знам в други езици дума, съчетаваща емоция и знание, като нашата „любознание“ – моторът, primum movens на човешкия прогрес. Гърците наричат това чудо „епистемофилия“ (гръцки, epistemo – знание, philia – любов, приятелство). Любознанието, като латинското saperе aude (да имаш куража да си мъдър) за европейското Просвещение, е мото на българското Възраждане. (Паисий Хилендарски завършва „История славянобългарска“ през 1762 г. в Зографския манастир. Имануел Кант написва „Що е Просвещение?“ на 30 септември 1784 г. в Кьонигсберг, Прусия.)
На будния човек – да изкристализира знанието в теб, да изразяваш мислите си, да си свободен. Да се стремиш да бъдеш превъзходен във всичко, което правиш – древногръцкото arеte, което будителите ни са принесли в нашата пайдея (paideia) – педагогика. Те – от цар Симеон Велики до днес – са нашите учители, педагозите, „тези, които водят децата“ (гр. paidos – дете, ago – водя; в древна Гърция слугата води детето на училище). И в корена на английската дума education (образование) има „водачество“ – от латински educere – „да изведеш, това което го има“ (да разкриеш способностите на ученика), където ducere означава „да водя“; в нашия контекст – „да будя“. Следователно учителите са „слуги“ на учениците и студентите – и водачи, будители на нацията.
Благодарение на приоритетното инвестиране в любознанието, се родиха икономическите тигри в Сингапур, Япония, Южна Корея, а сега – и Китай. През 2010 г. президентът на Израел Шимон Перес ни посъветва: „Не ходете в банките, истината е в научните лаборатории – там се правят великите неща. Оставете хората си да поемат инициативата. Както ние правим. Богатството на Израел не идва от банките, идва от хората. Те могат да изградят велика държава от една малка територия“ – звучи като поезия, превърната в реалност в Израел.
Кой български политик може да очертае с такава дълбочина проблемите на съвременния свят? Затова в нашата икономика тигрите са само на манежа в цирк „Балкански“ и в зоологическите градини в София, Бургас и Варна. Все пак ние можем да се похвалим с приноси в културната зоология – една българска пеперуда, която изкривява двуметров перон в центъра на Париж – бронзова скулптура на Живко Живков, известен като JIVKO по света. Неговата пеперуда, като тази на професор Едуард Лоренц („размахването на крилата на пеперуда в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас“), ни учи, че крайният резултат на дадено събитие зависи от „малки необходими промени“ в началото. Това, което изглежда като хаос, в който не се забелязва ред (повече от 45 + 28 години), има определен порядък. Остава само да позволим на будителите свободно да размахват крилете на любознанието. Тогава то ще отиде в детските градини, училищата, университетите и след тях – колко много други места, където човек може наистина завинаги да се влюбва в знанието. Мултиплицирано в нацията, това означава вещи хора (стига с тези „елити“, „лидери“ и „легенди“) и добро качество на живот. И избор на будни хора за депутати, министри, президенти, кметове, ректори.
Те ще могат да дадат отговор на въпросите: Студентът излиза ли от Alma mater studiorum наистина „нахранен със знания”? Преподавателите осъзнават ли, че „истинският университет е състояние на дух и разум“? Не виждат ли, че на студентите се гледа като донори на пари, а не като реципиенти на знания и морал? Докога университетите и БАН ще продължават да бъдат фабрики за звания (degree factories) без знания? Кога в изискванията на МОН ще се включи етичен индекс, който накратко да се изписва така: По време на мандатите им, депутати, министри и университетски и БАН-ски ръководители не се допускат до конкурси за доценти, професори, член-кореспонденти и академици.
