Ден възхваляван, честван като национален празник четиридесет и пет години, отричан, обругаван и почти забравен, вече повече от двадесет и седем години.
Станал възможен в резултат на победоносният ход на Червената армия на Съветския съюз , на разгърналото се съпротивително движение в България против хитлеровият фашизъм.
Дата положила началото и осъществила коренни революционни промени в обществено политическия живот, опит за полагане началото на нов по справедлив обществен строй – социалистическия. Доколко постигна заветната си цел, но той рухва като система и отречена идеология. Той бе една реалност, независимо с какъв знак, положителен или отрицателен бе възприеман тогава и в днешна време.
Несебър, като една далечна провинция , и въпреки това, изживява своето време в синхрон с събитията в страната. Има свой принос и жертви в съпротивителното движение, за да дойде тази дата.
Обстановката в навечерието на Девети септември 1944 година е напрегната и тягостна, още незасъхнали парещите сълзи и незатихнала тъга по загиналите антифашисти Николай Лъсков, Яна Лъскова, Васил Тодоров и Димитър Шишманидов. Освен това в затвора са Георги Иванов и Атанас Костов, а интернирана е Стоянка Тодорова / Харизанова/ Близките на проявилите се антифашисти са поставени под наблюдение и тормоз.От друга страна витае надеждата за предстоящата свобода след светкавичните победи на Червената армия и приближаването и до нашите северни граници.
На 8.ІХ.19 44 година в полулегална обстановка в града е сформиран Отечественофронтовски комитет, в който влизат: Никола Янулов, Йосиф Керметчиев – Ломски, Фана Иванова, Стефан Тодоров, Неделчо Казаков – комунисти , Георги Арнаудов земеделец, и Марко Шишманов – безпартиен. За председател е избран старият комунист Стефан Тодоров и за секретар безпартийния Марко Шишманов.
На 9.ІХ.19 44 е завзет полицейския участък, без съпротива и за негов завеждащ О Ф комитет назначава Георги Арнаудов- земеделец. Предприемат се мерки за осигуряване на обществения ред и сигурност. Кметът Стефан Иванов Тантилов напуща града доброволно на 8 септември. С радостно нетърпение всички очакват пристигане на представители на червената армия в града. Към края на деня населението преживява тъжно събитие, убит е ремсиста Никола Трендафилов патрулиращ като охрана на обществения ред. Убиецът е мичман от граничния пост.
На 10 септември, населението се прощава с Никола Трендафилов. Същевременно преживява вълнуваща среща с представителна част на съветската армия. Нейни представители идват в Несебър на следващият ден -10 септември. Горещо посрещнати пред портите на града с вълнуващи слова на русокос руснак офицер и приветствие „ Добре дошли „ братушки” произнесено пламенно на руски от електротехника Никола Николаев. Голяма част червеноармейци са настанени по покана на гражданите в домовете им. Друга част в граничния пост и почивната станция „ Финансовото” в новия град.По думите на командването ,войниците да починат някой ден, да възстановят силите си и тогава напущат града.
Също на 10 септември от затвора се завръщат Георги Иванов и Атанас Костов, Костов е назначен да завежда ръководството на моряшките постове подпомаган от Недялко Пиперков и Янаки Досев.
Отечесдтвения фронт и неговия комитет дълго време до провеждане на първите избори предсталява местната власт..
На 15 септември отечественофронтовския комитет в разширение си състав избират за кмет завърналият се от затвора Георги Иванов, бащата на загиналата партизанка Яна Лъскова.
Обстановката след тази дата постепенно силно се политизира. Оформят се две категории: управляващи тези членове на ОФ и опозиция от привържениците на миналата власт. Между тези две категории граждани се води ожесточена борба. Активизира се политическия живот, цялото население участва в него.
Започва изграждането и фунционирането на всички партии от тогавашния спектър на страната. Особена активност проявяват младежките организации на БРП / к/ ремсистите и на БЗНС – земсистите.
Основната задача на О Ф е утвърждаване на неговата власт, въвеждане на обществения ред и подготовката за мобилизиране на населението годно да носи оръжие за участие във войната за по
Обстановката е твърде ентусиазиране и се появяват много доброволци из средата на младежите. Населението участва в подкрепа на фронтоваците с изпращане на колети, топли дрехи, ръкавици и др.
Градът дава и жертва във войната Вангел ИвановТашев роден през 1921 година и загинал на 7.ІІІ.1945 година при река Драва.
Освен политическите мероприятия започват да се сформират и нови стопански организации като: Потребителна кооперация „ Прогрес” през 1945 –а, Риболовна база през 1948-а, ТКЗС през 1950 г. с председатели: Стоян Кръстев, Стамо Кърлев, Георги Кръстев Узунов, Янаки Досев, Димитър Трендафилов… беда над германския фашизъм.
От начало стопанството се помещава в района на Качовите вили и настоящият Археологически музей. По късно стопанската база се премества в района на днешния Спортен стадион и при обединяване на ТКЗС в общината след 1958 година в нова сграда на територията на Годишни Технически прегледи и Риболовен комплекс.
Първоначално , както всички ТКЗС в страната и това в Несебър са с ниски финансово-стопански резултати, но по късно след обединяването несебърското стопанство става водещо в общината с развито растениевъдство, лозарство и животновъдство.
Постепенно приближаваше времето,когато Несебър става национален археологически резерват,а по късно-през 1983 година-Обект на Световното културно наследство,за да достигне днешното си величие,дело на хиляди граждани на този единствен в света град !
––––––––––––––––––––––––
Как видях 9-ти септемри в родното ми село Гюльовца
Хубав , топъл , слънчев ден!
Сутринта, хората изпращат животните си :овце, кози, свине, крави на пастирите, които прибират и водят стадата по главния път през селото. Около половин – един час, селото се оглася от звънците, хлопките, от мученето, блеенето, грухтенето на добитъка, подвикването на пастирите и стопаните. Цяла симфония, какафония, повтаряща се всяка сутрин и вечер. Улиците, шосето се насищаше от облаци прахоляк, издигайки се високо над къщите. Картина и звуци, от памтивека, илюстриращи пасторалната романтика на селския живот.
Някъде около обяд, може би, няколко камиона и джипове профучават с бясна скорост по шосето за Бургас. По всяка вероятност челните части на разузнаването и специалните части осигуряващи маршрута на колоните на Червената армия.
Тогава селяните и децата започват да се трупат на групички покрай шосето, изумени да гледат невиждани до тогава неща. Удивление у всички…! По точно, смаяни от гледката, която като причудлива кинолента с бясна скорост минава „ кадър след кадър”. Най напред преминават танковете, самоходни установки, моторизирани артилерийски батареи, „ Катюшите”, които не знаехме какво са, покрити с брезент. Една след друга машините ръмжаха, буботеха, вдигаха пушек и прахоляк. Цялата тази картина всяваше някакъв респект, сила , мощ сред смаяните зрители.
Червеноармейците изморени от дългите преходи се усмихват наблюдателно, оглеждат наляво надясно изгледа на нашето село. От време на време някой доброжелателно размахва ръка или автомат за поздрав. От минута на минута посрещачите живват и започват да ръкомахат. Нямаха още цветя. Някои по посветени в нещата се раздвижват, тичат по близките домове за цветя, за вода, но нямаше на кого да ги подадат. Захвърляха букетите по танковете, колите. Те почти не достигаха до тях, но това се повтаряше непрекъснато. Сега се сещам, че уж нищо не знаеха хората, нямаше агитатори, а кое ги накара толкова бързо, така спонтанно да реагират на братушките ?! В началото ние наблюдавахме тази гледка от Корията, точно по средата на селото, където живеехме. По късно някой викна:
– На горния край на селото са спрели войници- и- и, руснаци-и-и…!
Кой чул, кой недочул, за какво става дума и част от хората се втурнаха нагоре. И ние с майка ми потеглихме нататък. От далеч се виждаха хора и между тях неколцина червеноармейци. Достигнахме…Посрещачите се суетяха около войниците. Заобикаляха ги , оглеждаха ги смаяно, любопитно – радваха им се… Забелязахме свако Кирил Димов да ръкомаха и води някакъв офицер към дома си, който беше до шосето. Ние с мама също се насочихме към тях. Качиха се на втория етаж в по представителната стая. Влязохме всички. Суетня…Чудят се какво и как да говорят. Свако, като кантонер, природно интелигентен, с леви убеждения / това установих по късно/ се мъчеше бавно на български да разговаря с офицера.
Офицера ме грабна в скута си, притисна ме, усетих ордените му прилепнали по бузите ми. Радваше ми се човека…! Обясниха , че има деца, а аз непрекъснато се опъвах. Предлагаха му напитки, ядене – отказа. Хапна зрънца грозде. Цялата среща се състоеше във възклицания, говор, всеки на своя език. Изглежда се разбираха. Срещата трая кратко. Излязохме навън, а колоните с техника се нижеха непрестанно. Интересно, в камионите имаше и по няколко полу-въоръжени хора, които махаха за поздрав. По късно разбрахме ,че това са партизаните от бургаския край след срещата с червената армия се отправят към Бургас.
Когато се връщахме след обяд у нас на голямата поляна пред училището партизаните, слизайки от колите се бяха събрали и се отправяха към училището. Н другия ден научихме , че им е дадена вечеря. А няколко будни младежи, се качват на камионите, заедно с партизаните за освобождаване на политзатворниците в Бургас. Това разказва по късно един от тях Пенчо Неделчев.
Вечерта, когато си легнахме майка ми каза:- „Васко, ако баща ти беше жив, сега и той щеше да бъде сред тях”- Това не ми направи особено впечатление. А тя милата , била посветена за комунистическите прояви на баща ми. До този момент, с никого не е споделяла това, поради страх от репресии. По късно и сега вече оценявам, какви хора са ни създали.
И така Червената армия, колоните от бойна техника, върху която бяха накацали „ братушките” много дни се изнизваха на юг. На сутринта рано партизаните се събираха на поляната край шосето. Много селяни и деца ги заобикаляха. Водеха се разговори, някои се познаваха с тях или техните родители. Как бързо се преориентират хората! Това ли бяха лошите престъпници, които властите характеризираха !?
Тогава и по късно ми направи силно впечатление едно явление. Някои от страстните привърженици на тогавашната власт, така лакейнически се втурнаха, да прегръщат партизаните, които познаваха от съседните села, че да се срамуваш сега. Една жена „В „ така неуморно прегръщаше Кирил Горов от Горица, да се изненадаш. Защото беше сестра на един от жандарите с позорна слава срещу нелегалните и партизаните.
На този свят сякаш нищо ново. Конформизма явно не е от вчера. Нали след 10 –ти ноември 1989 -а видни комунисти, партийни секретари станаха върли седесари!
