Журналистът носи отговорността си без гняв към някого, и още повече без гняв към професията си
Обсъждането на вестник „Слънчев бряг” така и не се състоя.Предварително бях заявил да напише текста Христо Йоакимов, а за обсъждането,освен от редакцията, да поканим представители от читателската аудитория.
Впоследствие се оказа, че предварителния текст от „еднопартийната къща” бе цензуриран, а накрая текста за обсъждането бе забранен.Несъстоятелното се събитие беше повече от безсмислено. Независимо и въпреки това,колегата бе изпълнил съдържанието като ангажиран и лоялен към текста. Платих хонорара за „обсъждането” на Йоакимов от вестник „Труд”, тогава областен кореспондент от Бургас,Сливен и Ямбол.
Събрахме колеги,пихме по бутилка „Айтоски мускат”, архивирах текста в редакцията на вестника, и по ирония на съдбата датирането бе: 09.11.1989 г.
Максим Момчилов
………………………………….
В бр.15 на вестник „Слънчев бряг“ на 13.04.1989 г. е статията на Максим Момчилов, отразена за отговорността на журналиста, казано буквално: „Стремежът на журналиста към истината е естествен.Но журналистът далеч не винаги успява да стигне до самата истина. Той обикновено успява да отиде не там, където поиска, а само там, където го допускат и може да поставя всякакви въпроси, но ще получи само ония отговори, които благоволят да му дадат“.
Още сега трябва да кажа, че цялата статия е написана много добре, прави му чест, че с едно неподправено вълнение той разказва на читателя за големите отговорности на журналистическата професия. А аз прибягнах до горния цитат, защото смятам, че едва ли има по-добра рамка на онова, което ще споделя в анализа си за списването на вестник „Слънчев бряг”- Несебър.
И ако се върнем на цитата от посочената статия виждаме, че редакционната колегия отдавна е усетила своята отговорност. Отговорност, която – както пише в статията – тъкмо в голямата отговорност, която поема, се крият нравствените основания за големите му права.
Представеният анализ е за 45 броя на вестника, излезли от началото на 1989 г. и досега. Внимателният прочит на материалите, поместени в тях, носи категоричната оценка, че редакционните работници от Несебър и техните помощници, сътрудниците на вестника, отбелязват доста сполуки. От страниците на седмичния вестник ние добиваме богата представа за един интензивен стопански, социален и културен живот в общината, а и извън него. Тук не трябва да забравяме, че несебърската община се развива твърде динамично, тя ще е сред водещите и занапред и за журналистическото перо е нужно голямо умение, за да представи тази динамика на страниците на вестника.
Няма да сгрешим, ако кажем, че редакционните работници и сътрудници държат ръката си на пулса на времето. Техните материали са актуални. Към положителното бихме отнесли бързата реакция на важните събития, а те за периода, за който говорим, не бяха малко. Ето,още в бр. 4 с уводната си статия „Фирмите и ние“ вестникът откликва на новото, дошло в нашия стопански живот след указ 56 на Държавния съвет на Народна република България.
Аз съм редовен читател на вестник „Слънчев бряг“ от много години, следя и много други общински вестници от областта и мога съвсем откровено да откроя факта, че несебърският седмичник има сполуки в така нареченото приземяване на проблематиката до човешкия делник, до радостта и тревогите на човека.
Не за първи път правя и анализ на прочетеното във вестник „Слънчев бряг“ и затова държа отново да изтъкна един красноречив факт: умението и възможността на редакционния колектив да поддържа една богата гама от рубрики, да използва специалистите в описването на вестника.
Малко са общинските издания в нашата област, които си позволяват да поддържат толкова много редовни рубрики и специализирани страници като „Изгреви“/страница за младежта/,“Слънчев удар“ /за хумор и сатира/ и прочие. Редакцията работи добре с външни автори и много специалисти – инж.Милчо Николов, Миглена Шерионова, Димитър Казаков, Филка Узунова, Петър Атанасов,инж. Симеон Мицов, Христо Иванов и много други са чести гости на страниците на вестника.
На обновлението са посветени и редица материали на редакционните работници. В този смисъл бих отбелязал редица публикации с публицистична насоченост на Максим Момчилов. „Въпросът за критериите –ни пише в една от последните публикации на Максим – е един от главните за нашето време. Ние понякога прекалено много цъкаме с език пред постиженията на чужденците. Без обаче непрекъснато да си задаваме въпроса как са ги постигнали и да се стремим да сложим ред в собствената си къща“, в бр.44.
Редакционният колектив като че ли е намерил най-точната посока в отговор на една насъщна потребност, която се отнася въобще до цялата българска журналистика – нуждата да се пише задълбочено и по човешки. Потребно е да търсим мнението на хората на труда, на специалистите, на редовните ни читатели.В това отношение похвална е практиката на редакцията да търси мнението на хората. Чест гост на страниците на вестника е интервюто – един на пръв поглед лесен журналистически жанр, който всъщност изисква голямо вестникарско умение. Говорим за интервюто като за равностоен диалог между двама умни събеседници – интервюиращия и интервюирания.
Искам да откроя и критичната насоченост на тематиката в бр. 41 където Момчилов изтъква едно от основните направления на вестника – повишаване на действеността на публикациите: „Не всичко зависи от вестника”. Авторът държи много и на обратната връзка, иска да информира читателите за приетите по публикуваните критични материали мерки. И тук не можем да не се разтревожим от доста набъбналия списък на критикувани ведомства, които или не са отговорили или пък не са спазили срока в отговора си до редакцията. Може би общинският партиен комитет ще окаже по-голяма помощ на редакционния колектив в това отношение.
Няма как да не се изтъкне написаното от Николай Коев: „Разгръщане на общественото начало”, „Тревогата си остава”,”Безобразие или недоглеждане”,”Ако пламне резерватът?”, „Думата ми е за културата”.Конкретна критика виждаме и в страницата за хумора и сатира „Слънчев удар“.В Несебър живее и работи един талантлив сатирик – колегата Иван Ненков.
Забелязвам един нов момент в работата на редакционния колектив – той търси вече повече дискусионност, в резултат на което вестникът ангажира мнението на повече читатели. В бр. 39 Иван Николов изказва свое лично мнение по повод на статията „На кого е улицата?“ на Роберт Леви, поместена в бр. 36. В дискусионен план можем да видим и в добре написаната от Светлана Печева критична кореспонденция „Законно ли се строи?“, поместена в бр. 43. В бр. 26 пък е потърсено личното мнение на Панайот Симеонов за заплатата.
През тази година редакционният колектив е направил успешни стъпки и в друга посока, при използването на проблемната кореспонденция . С колегите от Несебър лично съм споделял, че допреди година-две на страниците на „Слънчев бряг“ липсваше проблемната кореспонденция в чистия й вид – с анализ, с дълбочина на оценката, а не като среща с информативното.
„Живнаха“ и заглавията във вестника, които преди бяха сухи, неоригинални. Сега можем да прочетем заглавия от рода на „Есенция, вода и желание“, бр.20, „Казваха „След мен“, а не „Напред“, бр.20, „За да има земята стопани, а стопаните-земя,бр.30 „Горчиво“ без Менделсон“, бр.37, „А вие как мислите ?“ ,бр. 8.
Но да не бързаме със задоволството от добре свършената работа в търсене на оригиналното заглавие т.е.,на витрината на журналистическите материали. Защото във вестника могат да се срещнат и заглавия от рода на „Разгръщане на общественото начало“, „Факти,които тревожат „,бр.3, „С чувство на отговорност „,бр.6, „Натрупан е полезен опит“ ,бр.16, „Опазването на околната среда – важен проблем на съвремието” , бр.23 .
Ако в броевете, обект на този анализ, виждаме тематично разнообразие, за съжаление същото не можем да кажем за жанровото разнообразие. Имам предвид обстоятелството, че очеркът и репортажът понякога отсъстват от страниците на вестника .А би трябвало да им се даде повече вестникарска територия.
И накрая ще завърша най-горе с продължението от Максим: „Естествено, журналистът не бива да се отказва да пише, или да говори само защото установените от него факти са недостатъчни, за да изградят целия образ на истината.Всъщност, журналистът носи отговорността си без гняв към някого, и още повече без гняв към професията си.Тъкмо в голямата отговорност, която поема,се крият нравствените основания за големите му права”.
09.11.1989 Христо ЙОАКИМОВ
