С оглед на създадените условия на провелите се едновременно парламентарни и президентски избори в Турция се случи логичното. Реджеп Ердоган ще бъде новият стар президент на страната, а създадената от него коалиция – „Народен Алианс“, ще има мнозинство в Меджлиса.

Това е положението, разгледано „на едро“. Не по-малко важни и показателни са обаче и някои детайли, разпознаваеми при мирко-анализа. Тези детайли, без да отменят победата на Реджеп Ердоган, представят и друга перспектива, спрямо която могат да се обобщят две категории: на тези, които спечелиха от изборите, и на тези, които загубиха от тях.

Да разгледаме първо спечелилите от провелия се вчера вот в Турция.

Девлет Бахчели: преди изборите пред председателя на Партията на националистическото действие (MHP) имаше два основни риска. Единият, формацията му да бъде обезличена и абсорбирана (поради колаборацията й) от формацията на турския президент Ердоган (Партията на справедливостта и развитието, AKP). Другият, електоратът на Бахчели да „избяга“ и да се „влее“ в сродната и създадена от Мерал Акшенер Добра партия (GP), която води кампания в опозиция на Реджеп Ердоган.

Нищо от това обаче не се случи или поне не в същата степен, в която се очакваше. MHP на Бахчели като цяло запазва гласовете си и дори увеличава парламентарното си представителство – с около 9 народни представители – в Меджлиса на страна спрямо резултатите си от парламентарните избори през ноември месец 2015-та година.

Най-голямата победа за Девлет Бахчели обаче е свързана с новото значение, което той добива в рамките на коалиционния си формат с АКП. Тъй като без народните представители на MHP партията на Ердоган няма да има мнозинство в турския парламент. Бахчели чудесно разбира новото значение, което е постигнал в очите на Ердоган.

Мухаррем Иднже: въпреки че загуби изборите за президент, при това, още на първия тур, основният опонент на Ердоган от Народно-републиканската партия (CHP) Индже демонстрира добър резултат (около 30,6%). Това е по-добро представяне, отколкото има на парламентарните избори издигналата го партия (CHP получава около 22.6%).

Този мажоритарен резултат отваря нови вътрешно-партийни перспективи за Индже в рамките на партията. Видимо, той е по-атрактивен за избирателите, отколкото е действащият председател на Народно-републиканската партия Кемал Кълъчдароглу. Въпреки че последният победи Индже в рамките на вътрешно-партийните избори за лидер на CHP по-рано тази година, то резултатите от вота в Турция демонстрират, че Индже може да привлича повече и различна подкрепа от тази, която партията му по принцип получава.

За това допринесоха както умерените предизборни флиртове на Индже с кюрдите, така и собствените му качества като на енергичен и реторически талантлив политик.

А макар да не трябва да им се придава кой знае какво значение, не трябва и да се подценяват резултатите в две турски провинции. Така например, в Тунджели кюрдската Демократическата партия на народите (HDP) печели парламентарния вот, но Индже си извоюва президентския. А в Чанаккале, ако АКП е първа политическа сила на парламентарните избори, то на тези за държавен глава Индже е с най-добър резултат.

Въпреки тези две провинции президентът Ердоган и неговата АКП продължават да бъдат много по-успешни в кюрдския югоизток на страната, отколкото е Индже.

Българските мохамедани: едва 16.5% е била избирателната активност на българските граждани, които са имали право да гласуват на турските избори. Това е първата позитивна равносметка. Втората е, че за Мухарем Индже са го направили 58.3%, а за Реджеп Ердоган – 25.4%. За този резултат визитата, която Индже направи в Кърджали по-рано този месец, със сигурност не е единственото и най-важно обяснение.

На фона на резултатите от България, като цяло турските граждани, които са гласували извън Турция, са подкрепили Ердоган с около 60% от вота, а Индже – около 25% от него.

Турските либерали: най-голямата победа за един сравнително ограничен феномен, какъвто е турският либерализъм, е влизането на кюрдската HDP в Меджлиса на страната. Разбирайки, че най-прекият път към ограничаване на мнозинството на Ердоган в парламента на страната, е присъствието на кюрдите в парламента, турските либерали са подкрепили в не малка степен HDP. За това подсказва, един път, получените гласове за кюрдската партия в големи секуларни провинции на Турция, и, втори път, по-добрият партиен резултат на HDP спрямо мажоритарния такъв на нейния лидер Селахатин Демирташ.

Сега да погледнем и тези, които загубиха от провелите се избори.

Мерал Акшенер: лидерът на сравнително новата Добра партия не успя да се осъществи като реална алтернатива на Ердоган. Специфично при Акшенер бе, че тя се опита да отнеме гласове на АКП отдясно, а не отляво, каквато цел имаше Индже (също неуспешна). Акшенер обаче остана на повече от сериозна дистанция и от Ердоган, и от Индже. Полученият от нея мажоритарен вот е по-слаб дори и от този, който сочеха предварителните социологически сондажи.

Акшенер не успя да отслаби значително и сродната Партия на националистическото действие на Бахчели, чийто кадър всъщност е тя. С тези едва 7.3% подкрепа, която тя получи като кандидат за президент, Акшенер всъщност допринесе за избирането на Ердоган още на първия тур, тъй като тя не успя да мобилизира достатъчно дясно-етнически ориентирани гласове срещу турския президент.

По този начин Партията на националистическото действие на Бахчели се оказа много по-успешна в подкрепата си на Ердоган, отколкото Добрата партия на Акшенер в нейното опозиционно ситуиране срещу турския президент.

AKP: въпреки че се класира на първо място, партията на Ердоган е единствената от формациите, които се явиха и на последните парламентарни избори през 2015-та година, която губи народни представители. CHP, HDP и MHP, макар и в различна, а често и малка степен, увеличиха парламентарното си представителство, докато АКП го сви с около 22-ма народни представители.

Перспективата за членство в ЕС: Ердоган спечели изборите, но Турция загуби перспективата си за членство в съюза. С оглед на процесите, които се развиват в самата Европа и ЕС, една авторитарна и ислямистка Турция не може да получи реална подкрепа от европейски управници, които да искат успоредно с това и да оцелеят политически в собствените си държави. Да, Ердоган използва умело темата за ЕС в предизборния период, адресирайки съюза критично, така че да бонифицира допълнително гласове. Но изборите приключиха, а нещата вече не зависят от турската, а от европейската публика. А последната демонстрира в нарастващ порядък, че не е толерантна към политици, които биха се заели със задачата да защитят еврочленство на Турция в този й вид.

Секуларизмът в Република Турция: именно секуларизмът, а не демокрацията, е основната жертва от поредната победа на турския президент и АКП. Темата за демокрацията в Турция е в голяма степен фалшива: още при създаването на кемалисткия проект на секуларната държава, демокрацията не само че не е била преследван приоритет, но е била и умишлено възпрепятствана. Затова, когато говорим за дефицит на демокрация в Турция, този разговор далеч не започва с АКП.

За сметка на това обаче секуларизмът, който стои в основата на модернистичния проект на турския републиканизъм, продължава да бъде релативизиран от властовата хронология на Ердоган и АКП. От учебните програми, през парирането на военните, до богатото насищане на религиозни етикети в публичното пространство на страната – политическият ислям продължава да „поглъща“ секуларизма.